МАЙЧИНА ИКОНА
Понякога в усилни нощи, когато съм стъписващо сам, както ще е накрая, повтарящ се сън ме повежда по тъмна тръба за нататък. На далечния сивомъждящ изход винаги ме чака тя. Мълчи със строго лице, косата й е прибрана на старомодно разхлабено руло върху кафява подплънка, роклята й в два убити цвята е прекроена от стари рокли, запретнатите й до лактите ръкави откриват отпуснати ръце с похабена от пранета кожа.
Чакам утешителна дума, жест на милост към страховете ми, тя е майка, а аз - дете. Ако съм сгрешил в нещо, какво е то, няма ли прошка? Но тя остава строга и чужда, майка, която не ще съжали, а ще съди.
Завиждам на всички вас, расли в обич и опрощение, които пазите за майките си скъпи спомени, написали сте за тях мили и съкровени думи. И не ви вярвам.
Търся тези думи засрамен, трябва да съм ги забравил някъде, но точно когато ми трябват най-много, отново не ги намирам и в сивия край на тунела изражението й става по-строго и непроницаемо. Озъртам се за сестра ми, тя ще ме разбере, ще ми подскаже думите. Но по тръбата за оттатък всеки върви сам.
……….
Върху стената на отдавнашна стая с висок таван и таблени кревати е окачена овална сватбена снимка. На нея баща ми е мургав като циганин и неуверено засмян. Прибрал се е за седмица от печалба по разтоварища и магазии, да се ожени за почтено момиче, което са му намерили. Той е с бомбе, папийонка и черен костюм, навръх юлски горещини. Майка ми е по-висока от него, в плътна рокля, през воала прозира самодивската й коса, лицето й е каймачено, като пребледняло. Половин век по-късно, по недомлъвки на престарели братовчедки и отдавнашни съученички, сестра ми подрежда банален пъзел. Жените винаги успяват да предугадят истината с по-малко сантименталности.
Майка ни вероятно е обичала друг мъж, може би - деликатен, със златна коса и очи като извори; или кибритлия, с гъсти вежди. Друг е разтуптявал сърцето й, но се е омъжила по разум. Разумът рядко подвежда, след години труд от тъмно до тъмно баща ни съградил дом, създал три деца, осигурил й живот на почтена домакиня.
Негова грижа бяха средствата, нейната - къщата, ние. Грижите раждат пререкания, в спомените ни двамата разговарят винаги напрегнато, мяркат се не усмивки, а укори и оправдания. Бяха все пак коректни един към друг, почтени в задълженията си. Баща ми остана такъв и в страшните месеци, когато я събори лошата болест, превърна я от майка - в едва сдържан вик, в хлътнал и обвиняваш поглед. Грижеше се за нея самоотвержено, без да се окайва, без една въздишка, че е могло иначе.
………
В своя приблизително случен живот тя обичаше сляпо и всеопрощаващо единствено големия ми брат. Той растеше рус, хубавеляк и беладжия. Обичта върви след белите, след тревогите. Напомнял й е за друг, за друга възможност. Блазнел я е с дързост, пробола отдавна сърцето й и заспала под разум. Къде сме били аз, сестра ми?
Родил съм се полузадушен от плацента, с криво око. Когато ме видяла, разплакала се горчиво, не искала да ме закърми. Бездетен чичо, на когото съм кръстен, я укорил строго: “Ако е кученце, още довечера ще го удавя в Осъма. Но е дете, длъжна си да го гледаш.”
Гледала ни е, хранила и обличала с плашеща грижовност на винаги недоволна майка.
Седя на висока скамейка в градската градина, провесил крака между родителите си, на шепа години. Черна превръзка затиска здравото ми око, та кривото да гледа напред, военна музика свири чуруликава мелодия. Съседка със сламена шапка и космата брадавица на бузата спира да размени дума, хвали майка ми.
- Мила, каква си хубава, пък детето прилича на баща си.
Сестра ми, под страх от наказание, я пращаха да играе с Лина Крушата. Крушата беше осиновено дете, някак топчеста, с ум и реч като за години по-малка, никой не искаше да играе с Лина. Сестра ми беше постоянен заложник на благотворителните пориви на майка ни, най-състрадателната и услужлива жена от квартала.
Ангините, шарките, крастата, прихваната от сръбски сирачета, настанени в Стопанското училище, бяха тежки провинения, как не ни е грях, да й създаваме допълнителни грижи с болестите си. Бояхме се колкото от болестите, толкова и от укорите.
В гладните години след войната осигуреното време свърши. Виждам я надвесена над корито с лютива сапунка, сред купища влажни, тежко дъхащи вълнени дрехи. Разрошената й коса е прибрана над челото с вехта кърпа, вързана на възел със стърчащи краища. Гърдите й са повяхнали, люшкат се в избеляла бархетна рокля, хубавите й някога ръце са изпусталели. Тенджера с люспест боб кипи вонливо на печката, влагата мръзне на ледени бурени по януарския прозорец.
Пиша домашно в ъгъла на отрупаната с мокри съдове и лучени люспи маса, а тя се суети между коритото и кипналата тенджера. Спира внезапно до мен, хваща с два пръста ръката ми, повдига я и въздиша.
- Колко е тънка китката ти….
От кого се е чуждеела душата, тялото й, от моята третоотделенска ръка или от семката на баща ми в мен?
В най-хубавите ми мъжки години тези изтървани думи ме шибаха като камшик, задъхвах се от лицеви опори, разпъвах пружини, плувах с километри в разпенено море. Гърдите ми станаха генералски, но все още тайно оглеждам китките си.
Както почти всички ловешки деца от онова време ходех на уроци по музика. Аз скрибуцах на цигулка, сестра ми разтягаше акордеон. Когато не улучвах тона, маестро Павлов пресягаше и ме удряше болно с лъка по пръстите на лявата ръка, да я намести на позицията. Нямах слух, но ме търпеше заради таксата от уроците.
В една пролетна вечер под листака на асмата играеха зеленикави огънчета. Хванах една светулка и тя мигаше объркана в шепата ми, когато през отворения прозорец на кухнята радиото съобщи резултатите от първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти.
Майка ми кърпеше куп памучни чорапи, приседнала под лампата на кухненското стълбище. Вдигна глава и каза, донякъде на себе си.
- Пък ти не стигна доникъде с цигулката.
Детското ми сърце се сви уплашено, за пореден път не бях се отплатил за грижи, не бях оправдал надежди.
В най-долното чекмедже на скрина от птичи явор бях намерил дипломата й от ловешката педагогическа гимназия, надписана калиграфски, със сложни вензели. Бе завършила с успех някъде между добър и много добър, не с отличие. Може би е търсила чрез нас лек за недоволство от себе си, надявала се е на компенсации?
Учех с цялата амбиция, с която бе ме наказала генно, всяка оценка под максималната ме караше да се чувствам виновен, предизвикан.
Големият ни брат беше по-щастлив от нас. За неговите училищни пропуски винаги бяха виновни учителите. Докато съучениците му се готвеха за класни упражнения и олимпиади, той късаше гуменки на състезания по футбол, чупи два пъти крак на ски пистата под Беклемето, пропуши рано, рано позна мъжките радости, а на мен идваха да се жалят разплаканите за него момичета.
Той записа финансии в Свищов, а аз намразих последния ден на седмицата. Всяка неделя майка бързаше да пържи кюфтета с малко кайма и много хляб, да пече едва подсладени курабии и редеше колет за брат ни. Във върбова кошница, кърпена с тел, добавяше домати или грозде от двора, парче напиперена слaнина, бурканче мармелад, каквото се намери. Зашиваше кошницата с навлажнено парче плат от стар чаршаф, написваше адреса на брат ми с химически молив и ме изпращаше да предам колета за свищовския влак.
Винаги закъсняваше и аз подтичвах със свито сърце по нагорнището към гарата. Кърпената с тел кошница дереше до кръв прасците ми, ами ако не сваря?
Тантурестият мъж от колетната служба, с избеляла униформа и небръснато, вечно недоволно лице, бе запомнил, че закъснявам и ме посрещаше със злоради предупреждения; приемното време е свършило, влакът ей сега тръгва и той ще ме отпрати с все кошница вкъщи.
Една неделя разтърси злобно колета, усетил беше нещо да дрънчи вътре, обърна кошницата надолу с дръжката и отвътре протече рядко кисело мляко от зле прихлупен буркан. Блъсна товарителницата, жълтият лист литна насам-натам като заслепен от светлина прилеп, напъди ме назидателно и хлопна олющените капаци на гишето. Аз се потътрих с натежали крака назад.
Толкова ли не ми е идвало на ум да потуля някъде този нещастен колет? Когато майка ме видя да се връщам с изтърбушената кошница, затича от ъгъл до ъгъл на стаята, удряше се с юмруци в гърдите и по главата и се жалеше горко на Бог от некадърници като мен, които съсипват труда й, а тя се блъска като вода от бряг и няма за нея милост.
Ям кюфтета отнямай къде.
……………..
Нека спра до тук. Завърших гимназия със златен медал, трябва да е била доволна, заради всичко натрапено, подменено, несъщо в живота й. Но вече бе преживяла първата уж успешна операция от болест, която не прощава.
Подплънки вместо бюст, облъчвания след които косата й падаше, а по лицето растяха остри косми, сепващ страх при всеки протяжен звън на черковната камбана. Операцията била сполучлива, изпреварила разсейките, споделяха бодро приятелките й, но насаме поклащаха красноречиво глави. Докато една сутрин се събуди скована от лумбаго. Лумбагото за мен е от страшните болести.
Баща ми се стараеше страхът, отчаянието да не пропълзят до нас. Нощем будуваше край постелята й, тя вече не можеше да става, сутрин подтичваше вечно закъснял за работа, готвеше, переше и кърпеше, колкото е могъл. И все повтаряше, ние да си гледаме своите грижи, нашата грижа е да си вземем образованието.
През последната зимна ваканция в стаята, където лежеше, се усещаше дъх на свършек. Баща ми бе настоял да ми ушият балтон, дотогава студентствах със стария ученически шинел на брат ми, поиска да вляза, нека майка ме види с новия балтон.
Разтъпках се напред-назад из стаята, но в съзнанието ми са останали хлътнали, изтерзани от болка очи, устни стиснати, да удържат вопъла, ръката й се люшна безсилна, видях го, видях го, а сега да ме оставите…
Докато зад вратата тя стенеше глухо, попитах виновно:
- Татко, дали да тръгвам за София?
- Тръгвай, да си гледаш изпитите.
В студената февруарска вечер влакът спря с тласък на слабо осветената столична гара, понесох куфара с препрани дрехи и кошницата с каквото баща ми бе пригласил. Тежка мъгла се стелеше над овехтелия квартал между “Дондуков” и реката, изкачих скърцащата дървена стълба до таванския етаж, отключих външната врата на квартирата, на вътрешната бе забодена с кабарче телеграма. Посегнах с разтреперани пръсти: „Майка ти почина”. Влязох в студената стая, изтървах багажа на пода, зад тънката стена хазаите се умълчаха. Слушах сърцето си да хлопа като глух, вадещ въздуха от гърдите ми тъпан. Потътрих се назад към гарата, да търся влак за връщане, беше най-дългата нощ в живота ми.
Да не ви дава Бог да търсите отговори, когато питаният завинаги мълчи.
Ще ги чуя в края на тунела.
