СТУД
СТУД
Ти знаеш ли сподавения вопъл
и тази властно раснеща тревога
като в ятата, сбрали се за път -
която тегли някъде на топло?
Защо не мога
да бъда с птиците, когато утре полетят?
Какво ще правя аз без топъл кът,
когато снежна зима всичко тук погребе?
- Да дойда ли при тебе?
Със виното на спомена да сгреем
и погледа, и мръзнещите пръсти.
Започне ли край нас да вечерее,
- амин - да кажем и да се прекръстим.
- Да няма пролетния вятър,
да няма лятната омара,
да е макар като във църква тихо
и сетната свещица да догаря, -
но само да е топло…
1930 г.
ИЗ „ПОЕМА ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА”
Ти, Търново, старопрестолно,
на древността ни град велик,
блестял с велможеска охолност,
но горд с ивайловския лик.
Тук тези улици и къщи,
в които днес животът мре,
са чули стъпките могъщи
на патриарси и царе.
И колко знайни и незнайни
превратности на ориста
са скрили тъмните си тайни
под камъните на пръстта…
И ето, пак ухае пролет
в зелените ти лесове
и сред разцъфналите стволи
гласът на славей ни зове.
И Янтра пак води зелени
влече сред младите треви
и за световните промени
несменна приказка мълви.
Тя помни древните престоли
и църквите в ония дни…
А днес от тях в скалите голи
стърчат едни развалини.
Вековно, нямо разрушение
по твойте хълмове цари,
и само лъч на утешение -
над тебе споменът гори.
И ние идем и се ровим
като къртици в твойта пръст,
из дълбините да изровим
от миналото малък къс -
и с него да извършим чудо:
към нов живот да призовем
и пак за подвиг да пробудим
калените си духове.
