Тодор Каракашев 

Същност и смисъл на литературата е не да показва живота такъв, какъвто е, а че може да има и такъв живот. Тя е една интерпретация на обективната действителност, изразена от автора според неговото мировозрение, житейски и професионален опит и, разбира се, личната му позиция към света и обществото. В тълкуването на едно художествено произведени са се обособили три основни категории: време, гледна точка и начин на изложение. Започвам разглеждането на романа отзад-напред, а останалите в една или друга степен се съдържат в самия текст.

На пръв поглед книгата на Владо Любенов „АДВОКАТЪТ НА ЛУДИТЕ” изглежда безсюжетна, но тази лъжлива представа се създава от фрагментарния характер на повествованието. Тя е пряко свързана с многообразието на живота, неговата многосъставност и непредсказуемост. Всъщност книгата е изградена от множество сюжети, чиято единствена свързаност идва от участието на главния герой, адвокат Свилен Данев. Така героят от субект, се превръща в обект на действието. Всичко това определя първата му голяма особеност.

Произведението излиза от стереотипите на конвенционалния роман и приема характеристиките на четиво за онези интелигентни читатели, които усещат лудостта на тоя свят, а вероятно и не рядко я изпитват върху себе си. Но така или иначе, авторът сглобява една организирана история на живота от отделни епизоди, което е единственият възможен начин да предаде сложността и многообразието на живота. Всеки отделен случай от неговата практика се превръща в повод за разказ. Това непрекъснато разкъсва повествователната логика и препраща към субреалистичното, или онова, което не се вижда, но така или иначе съществува и което нямаме право да отричаме само защото е скрито или неразпознаваемо.

Впечатлението за липса на сюжет има и своя литературен аспект. То се създава от своеобразната постройка на повествователната част. Ако в традиционния роман сюжетът се определя от отделните действия, Владо Любенов избира обратното решение - сюжетът диктува на действията. Обратната зависимост дава възможност множеството епизоди да се разглеждат на символно ниво. Обединяващото звено е адвокат Данев, през който ежедневно преминават различни проблеми, поведения или ситуации. Той като филтър задържа лошото или неправдите, за да върне клиентите си в някаква степен пречистени, ако не от получена справедливост, поне от надеждата за това.  И именно тука е различното при него - че вижда и хората, а не само проблемите им.

Всичко това определя и общата насоченост на тематиката в романа. Първата опозиция е между хората и времето. Втората е между самите хора. Всяко събитие е само за себе си и същевременно част от цялостната картина на произведението. Това окончателно опровергава мисълта за липсата на сюжет и означава действието му по начин за който Цветан Тодоров казва, че психологическата причинност по-скоро дублира събитийната, отколкото да я следва. Смисълът се съдържа в присъствието на главния герой. Той помага на хората дори когато не са прави не защото имат право на защита, а преди всичко, защото са хора. Да помагаш означава да поемаш отговорност, а с това и неминуемо да изживяваш част от личните им проблеми.

Втората особеност на романа е, че всички по-главни герои са по своему луди. Тази лудост е вторична, те не са се родили такива, а са станали. Но тя е и като някакво прераждане. Прави впечатление, че никой от т.н. луди не върши лоши постъпки. За разлика от изглеждащите като „нормални”, чийто живот е програмиран от манията да успеят на всяка цена. И нещо повече, вторите вече са с дотолкова изкривени ценности, че възприемат недостойното за достойно, лъжата за истина и прочее.

Причината за лудостта на едните е в несъвместяването на човешката им същност с условията в съвременното общество, след като самото то е полудяло от меркантилност, себелюбие, двуличие и отрицателна енергия. Другите са станали такива поради една тривиална причина - те са приели чертите на времето, тъй като това ще им донесе облаги. С тази разлика, че едните го правят под натиска на външните обстоятелства, а другите, по своя воля. Тоест, ако едните са докарани до това състояние, вторите се опитват да изкярят от обстановката. От този момент в художествената действителност се появява именно обстановката. Известно е, че лудите се управляват по-лесно - задоволяват се с малко, вярват на обещания, обичат да ги лъжат и ласкаят.

В действителност статутът на лудостта е двусмислен, както няма рязка граница между самите герои.  Тя е състоянието, което едновременно ги разделя и доближава. Освен това лудостта се припознава не толкова като психологическа категория, колкото като социална. Някои тълкования, произтичащи от същността на персонажите подсказват изводи, които могат да смутят нормалното съзнание. Но виждаме в текста как лудите са по-добри, незлобиви и състрадателни, докато нормалните са себични и обсебени от чувство за непогрешимост. Трябва ли да си луд непременно, за да си свестен? Ако има доброта, тя не е там, където сме я очаквали, като развитието на разказа само потвърждава това първоначално впечатление.

Същата поляризация се усеща и във вътрешния свят на двете категории персонажи. Официално признатите за луди не притежават почти нищо, освен илюзии, но те са безкрайно щастливи и от най-нищожната придобивка. Докато при нормалните става тъкмо обратното, те могат да имат почти всичко, но винаги си остават недоволни и искат още и още. Освен това всички „луди” са по своему индивидуалности, докато уж нормалните се сливат с обстановката и времето. Започват да имат сходни цели и стремеги, еднакви желания и подходи към осъществяването им, което ги обезличава духовно.

Именно този духовен дефицит те се опитват да компенсират с външен вид и нахакано поведение. Иначе героите са праволинейни и случващото се с тях идва от живота, а не от техни реални или мними действия. Затова са неподатливи на успеха. Изтърпяват капризите на съдбата без да й се противопоставят и нещо повече, без да могат да й се противопоставят. Това променя първоначалната им същност и едни се пропиват, други полудяват, трети ги избива на лошотия, четвърти се затварят в себе си и т.н.

Както може да се предположи, това присъствие на „злото” определя отношенията между героите и живота. В този песимистичен свят единствената възможност за промяна е нормалният да стане ненормален. Егоцентризъм, сметкаджийство и отчуждение превръщат обществото в негово отрицание, което прехвърля последствията си върху индивида. Или трябва да се адаптираш към обстановката, или се превръщаш в морален, а после и социален аутсайдер.

Четивото е разточително на герои, а всеки от тях е една нова история. Своеобразен смисъл имат и отделните епизоди. В тях почти нищо не се случва, защото то вече се е случило в едно по-близко или по-далечно време от живота на отделния персонаж. Следователно същността и значението на тези герои трябва да се търси в толкова в действията им, колкото в техните преживявания. Те непрекъснато съпоставят живота си с този навън. Съпоставката става на подсъзнателно ниво. И когато не открият съвместяване, те се променят поради невъзможността да променят реалността. Тази промяна им излиза солено. Само че въпросът вече не е луди ли са или не са, а кои са лудите. Засягайки темата за обърнатите стойности, авторът прави психография на съвременното общество.

Уморено от несигурност, натоварено с условности и нови идеологеми, то не може да преодолее срама от случващото се, но и не може да го избегне, което е основната причина за лудостта на хората. Свилен Данев не може да направи почти нищо защото неговите противници не са от другата страна в съдебната зала, а от другата страна на живота - имотната мафия, пред която властите си затварят очите и която с измама присвоява жилища на наивниците, такива като брат Боян и сестра Мария (дори самата квалификация „брат” и „сестра” вече са жестока критика на системата), чието светотатство няма граници и прочее.

Затова героят непрекъснато бяга от света - на село, в храма при стария отец, в кантона, но той не може да избяга от себе си. През цялото време се раздвоява между себе си и света, който обитава. Той е добър, духовен (пише стихове), милозлив, а същевременно животът около него е пълен с лъжи, меркантилност и двуличие. Това не е неговият свят. Затова пък светът му отмъщава, като прехвърля проблемите дори и в собствения му дом.

Мая е другата сюжетна връзка. Отдалечаването й от живота е отдалечеване от прагматичното и нехуманно ежедневие на един интелигентен човек. Тя има воля и смелост да се опълчи на една измама, наречена „модерно общество”, но се оказва въвлечена в нова измама, още по-страшна и срамна, понеже подменя човешката й същност. И ако групата на Беров се възползва от лековерието на хората, тя всъщност се възползва от търпението на обществото, което си позволява случването на подобни явления. Само че Мая не го разбира, честният човек трудно може да възприеме лъжата, затова се оказва подведена и употребена. През цялото време търси път в безпътицата, но намира лъжа. Проблемът й не е в лъжата и изгубените надежди (илюзии), а в това, че са я накарали да приема лъжата за истина и истината за лъжа.

Независимо от това обаче, образът на Мая е доста сложен, макар на пръв поглед да изглежда разбираем и обясним. Всъщност тя нито веднъж не е това, което съществува в представите ни за добрата съпруга. В тежките семейни моменти никога не е до мъжа си. Вместо това, абдикира в един измислен, фалшив свят, който, както проличава по-късно, се оказва и криминален. С това създава нови проблеми на и без това натоварената психика на съпруга си. Сякаш са му малко чуждите проблеми и мръсотии, та трябва да се оправя и с глупостите, забъркани от жена му.

Често използван подход от автора е първо да покаже какво се случва, а после да представи спомен от живота като причината за това. Този по-нестандартен вариант на сюжетното действие - минало-настояще - въплъщава другия тип слово, обратно на събитийната причинност. Обърнатата периодичност на събитията показва скритите черти под защитените слоеве на душата. Героите бягат от себе си, но обитават света, който ги приема враждебно. Животът не обича индивидуалистите и индивидуалностите.

Темата, която през цялото време играе решаваща роля в процеса на тълкуването е темата за лудостта. Светът се е превърнал на лудница, където много по-лесно е да се направиш на откачен, отколкото да запазиш своя морален облик и поведение. Много често обаче, границата между тях дотолкова се размива, че човек губи представата за реалност. Пример за това е Ани, момичето с белега, бъдещата адвокатка.

Основният мотив - светът като лудница, е двусмислен. Най-доброто доказателство е фактът, че никой не го приема като такъв. Всеки смята, че живее в нормална обстановка, докато тя изобщо не е нормална. Остава истината, че при такива обстоятелства и да не си луд, като нищо ще полудееш. Вече казахме, че ако действията на „лудите” са прицелени в полза на хората около тях, то т.н. нормални до един са егоцентрични и правят само това, от което ще имат полза. (Кой тогава е луд и кой нормален?) Все пак по-интересната част от героите са Ана, брат Робърт и себеподобните им.

Тях липсата на обществен морал ги е направила не просто безсилни, но и безсилни пред житейските реалности, което ги довежда до социална резигнация. Това ги ограничава в социалното пространство, отделя ги от обществото, но въпреки това не са някакви аутсайдери. Проблемът е, че животът не ги разбира, а те него, още по-малко. Моралът се превръща в проблем. Тука обобщенията добиват един по-дълбок, философски смисъл, което със сигурност е влизало в замисъла на писателя.

В тон с общата постройка на произведението, Владо Любенов никъде не прави психологическа характеристика на героите. Не казва кой какъв е бил и защо е станал такъв или онакъв. В сравнение с това предлага нова комбинация, която води до обясняване на интригата: героите през цялото време се опитват да нагодят живота към собствените си представи за него и това ги поставя в зависимост.

Самата интрига продължава в бъдещето. Съществуването на героите се обуславя от наличието на проблем. Интригата следва тези проблеми, което позволява на автора да ги разтяга и усложнява, вмъквайки в нея произволни, но достоверни обстоятелства. Всички те водят до едни и същи изводи. Истината е лъжовна, а справедливостта - илюзорна, но това не трябва да пречи на човека да се стреми към тях, дори с риска да го сметнат за луд. Дали точно това е искал да каже авторът не знам, но животът го е казал в редовете му.

Владо Любенов. „АДВОКАТЪТ НА ЛУДИТЕ”, роман, 2016 г.