Денчо Владимиров

Бях написал още като студент поне стотина стихотворения, като авторски текст за естрадни песни за нуждите на естрадния оркестър в един Профсъюзен дом на културата. Продължавах да пиша текстове за песни и за авторските ми спектакли из родината, но така и не се сещах да публикувам поне един от тези текстове като стихотворение и да се сдобия със славата и на поет.

Редакционната мелница изискваше да я захранвам с журналистически текстове за отделите “Култура и бит” и ” Писма на читатели”, а и като щатен редактор на отдел “Хумор и сатира” освен документални, наричани още конкретни фейлетони, съм написал и публикувал и още стотици сатирични миниатюри и хумористични разкази. Но все проза - нищо в мерена реч.

Така и сигурно нямаше да направя своя поетичен дебют на страниците на вестник, ако съдбата не бе пожелала друго.

В един от редакционните ми ангажименти в пазарджишкия вестник през 70-те години бе да редактирам и предлагам стихотворения на местни поети от цялата област, а и от страната за рубриката” Поетичен вторник”. Всяка седмица се публикуваха творбите на пишещите поезия сътрудници, които ако не видеха отпечатано стихотворението си, отиваха направо в Окръжния комитет на БКП да се оплакват от редактора, който не ги “пускал”. Не ми стигаше това. че почти всеки ден трябваше да посрещам и да отговарям на засегнати от конкретните ми фейлетони герои, които също ме атакуваха чрез партийната централа..

Няколко години поред се бе прибавило и непознато дотогава изпитание - под рубриката “Знаме на мира” се публикуваха във вестника и стихотворения на деца и естествено след всяко отхвърляне на стихове за публикация, следваха оплаквания в комитетите и отново емоции за редактора.

Една от местните поетеси, медицинска сестра, бе създала като поетеса и момиченцето си и го бе инструктирала след непоявление на поетичната й творба, да влезе в стаята при “чичко Владимиров” и да настоява с тропане на бюрото му стихотворенийцето й да се отпечата… Ако не - жалване до чичковците в комитета и така нататък…

Всъщност, за разлика от други редактори из столицата, аз не съм поел през всичките тези години греха да „редактирам” поезия и да я оценявам с параф става ли или не. Според мен създадената поетична творба е като картината - как да я редактираш, така я видял авторът, така я пресъздал. Гледах само да е спазена грамотността, да “хваща” с внушението си, а в хумористичните творби да го има и вицът…

И предавах пристигащите поетични пратки с моя одобрителен редакторски подпис на бюрото на заместник- главния редактор. И понеже той самият бе известен поет, и то от майсторите, не си поплюваше в отхвърляне на стихотворения /за разлика от мен той бе партиен член/, че контрата оставаше в мен - за разлика от много други редактори по света, аз не се оправдавах с началниците си, спрели някое пуснато от мен с подпис стихотворение, би било неколегиално и към началниците, а и към мен - какъв редактор съм, ще казват авторите, щом думата му не се чува?

Затова, за да излизат безпроблемно поетичните вторници, се бях научил да не подавам за печат наведнъж по- малко от… три стихотворения. Да има и да отхвърля “заместник-главният”, но поне едно ще остане за публикация, нали…

Но ето че веднъж след празници в редакторския ми портфейл за “вторника” бяха останали само две стихотворения за предлагане. Трето нямаше. И тогава ми дойде идеята да предложа с псевдоним един от моите авторски текстове за песни, които естествено не бяха публикувани никъде.

И се получи онова, което не очаквах от редакторската ми маневра. От трите стихотворения, предложени за печат, бе одобрено… моето, с псевдонима. Заглавието - “ДЕДИТЕ НИ “.

Бях горд с това признание и реших да бъда честен към поетичната си муза - преди да бъде пуснат вестникът за печат се обадих вечерта на дежурния редактор и го помолих да изпише моето име над стихотворението.

А на другия ден… Заместник-главният редактор, иначе приятел, мина край мен кисел, без нищо да ми казва, явно бе разчел акта ми като шега с него.

Но главният редактор след два дни на общоредакционно събрание, в присъствието и на кореспондентите на вестника от Пазарджишка област, даде тежка оценка на случилото се, съобщавайки, че със заповед ме сваля за един месец в редакторска категория. Май всички недоумяваха - какво толкова се бе случило, нали всеки ден в България излизаха десетки стихотворения с псевдоними, това е многолетна литературна практика. А дали ще си пиша името или псевдонима, това е избор на автора, нали?

Редакторската ми заплата не бе особено значима в левове, затова не изживях тежко понижението си.

Случи се нещо, което даже ми донесе нови творчески крила.

В редакцията дойде читател, общественик и попитал къде може да намери Денчо Владимиров. Почука на вратата и влезе, аз вече бях настръхнал като таралеж в рефлекс на самоотбрана, очаквайки, че това е поредният критикуван от мен герой.

Случи се обаче нещо неочаквано.

Човекът дойде при мен и ми стисна ръката.

- Поздравявам ви за чудесното стихотворение - това, за дедите, описали сте така точно всичко, и хорото, и празниците, с невестите, синовете, внуците, браво, хванахте ме за българското сърце! Четохме го с приятели в клуба, всички го харесват… Пишете все такива стихотворения, другарю Владимиров, българска душа да има в тях.

И си излезе човекът, като на вратата още веднъж ми се усмихна топло. Имах чувството, че бе дошъл да ме поздрави представител на целия български народ.

Това бе най-високото признание, което получавах дотогава като пишещ автор, след толкова стотици публикации с журналистика…

А след години моят някогашен заместник-главен редактор, вече отдавна пенсионер, ми призна, че някога, за онова хубаво, подписано от него стихотворение, същото за което бях наказан, причината не е била в това, че съм го бил подписал за печат с псевдоним, а не с името си.

Друга е била причината.

“Отгоре” се били обадили: “Абе вие защо не доглеждате какво се публикува? Четохте ли стихотворението на вашия Владимиров? За какво неясно бъдеще, към което сме се били запътили, пише той ? Ами че, другари, съвсем наскоро се състоя партиен конгрес, прие се широка програма за развитието на страната ни в бъдеще и как ще се изтълкува това “неясно бъдеще” дето му се привижда на този Владимиров, той е безпартиен, нали? Според нас трябва даже да се накаже… А и вие си направете извод…”

Така стана моят първи поетичен дебют с публикация във вестник.

Моето бойно поетично кръщение.