Кирил Гюлеметов

ЕСЕННА ЕЛЕГИЯ

Тъжовно и пленително ромони
неспирний, звучен лъх на есента
и галено задява той и рони
златисто-бездиханните листа…
През леки утринни мъгли препича
замисленото слънце и наднича
от всеки кът замислена смъртта;
а тук-таме усмихнати и чисти -
кат късни радости - цветя цъфтят -
по мъртво божество така лъщят
рубини огнени и аметисти;
и Музата трогателно подема
завършека от скръбната поема
на моя люто поруган живот.
Прости, предвечно таен небосвод,
и бяла нощ с видения и чар,
къде в самотност свята кат в олтар,
в бленуване аз цял живот пробдях
и грациозно-плавни строфи лях…
О, миличка, с прощалний мой привет
вземи и драгоценния завет:
през майска нощ, кога над сънни рози
славея буден страстен химн запей -
и месецът над планини изгрей; -
и Бог следи от ведрите чертози
на рой слънца метежния въртеж;
ела край моя глъхнал гроб без страх,
и ти на кръста ми ще прочетеш
най-дивна изповед: в цял свят
как пламенно те любих и желах!
И може би за горкия поет
в мечти неради да се унесеш…

УВЕХНАЛИТЕ ЦВЕТЯ

Благоуханни, мили кат радост,
цъфтяха те край звучний шадраван,
и аз край тях прехласнат, замечтан,
поемах лъх от преснота и младост.

Тях утрото с росица ги сребреше -
и слънцето милуваше ги с страст -
зефир всред тях през знойна пладня спеше,
и пеперудки трепкаха в захлас,

над техните венчета разноцветни -
и месечко от гълъбова вис
нашепваше им, с поклони приветни,
възторзите на своя пламък чист.

Но ето ги повехнали и бледни -
под първий леден стон на есента -
изтръгват тихи стонове последни
в най-дивния разцвет на свежестта.

Невесело въздъхна им душата -
жал нейния неземен сън смути -
и сякаш, че умряха със цветята
най-росните и прелестни мечти!…

сп. „Илюстрация светлина”, г. 21, кн. 1-2, 1913 г.