ЦИГУЛАР
Познавах го доста отдавна. Всяка вечер той идваше в гостилницата ни с цигулка под лявата мишница и се свираше в едно ъгълче в топлата осветена зала, дето никому не пречеше.
Със своята малка пригърбена фигура, с издадените и странни рамене, той приличаше на ония големи зелени скакалци, които лете, дене и ноще, цвъртят из ливадите. В държанието, в структурата на тоя човешки недорасък имаше нещо комично до безумие, но кроткият му дълбок поглед, впиващ се в наблюдателя с настойчиво простодушие, изпросваше великодушно съчувствие и от най-необуздания шегобиец. И така, никой не му се смееше и той свиреше и събираше по някоя пара от недотам щедрите дарители.
Репертоарът му се състоеше от някои площадни мелодии или слушани из концертите валсове, които по своя начин бе изопачил и преработил.
Той свиреше гладко, но фалшиво, без да причинява особени ефекти на слушателите. И всички потвърждаваха, че не свири лошо.
Понякога, и това беше твърде нарядко, у артиста се забелязваше необичайна възбуденост и тогава той подхващаше да свири мелодия, която друг път не бях слушал. Навярно това беше собствена композиция. В очите му тогава блясваше някакъв чуден огън, малкият му хилав ръст като че ли разрастваше до исполински размери, а лъкът с шеметна бързина се движеше по струните, ехтещи в страстно-задушевни акорди. И песента се възмогнеше с всеподчиняваща и поривиста сила над главите на удивените слушатели.
Каква беше тази песен? Отгде идеше? Не беше ли тя финал на един погубен живот, воплите на една терзана през цялото си земно съществуване душа, спомените на една загубена любов, разрушено щастие, погинали мечти…? Или бяха протестиращите вълни на внезапно проявено вдъхновение?
И тази песен беше тъй мило покъртителна, тъй властно подчиняваща… Какви ли потресаещи трагедии бе преживяло това осиротяло, низвъргнато човешко същество? Не носеше ли със себе си всичката трогателност на един несполучлив живот? При все това редовно всяка вечер той сядаше на определеното си място и свиреше. И очите ни бяха свикнали да го виждат.
По едно време престана да дохожда. И никой не запита за него…
В една студена зимна утрин, когато студът смразява до мозъка на костите и злобно щипе незакритите места по тялото, аз се спрях пред купчина насъбрани хора до зида на полусъборена сграда.
Предмет на вниманието беше вкочанясал човешки труп. Насъбралите се окайваха нещастника и разговаряха за причините на смъртта му. Един се завтече към близкия полицейски уастък да обади за станалото.
Няколко души обърнаха трупа с лице към нас, понеже той беше паднал по очите си, а един гамен го блъсна с крак и със свойственото му философско спокйствие извика: „Ставай бе, пияница!”
Аз се вгледах в посинялото, безкръвно лице и познах нашия цигулар. Вълна от ненадейна скръб притисна гърдите ми. И аз се нажалих като пред смъртта на близък, мил човек. Мястото му в гостилницата е още незаето и ние не чуваме вече тъжната му задушевна песен.
сп. „Теменуга”, год. 1, кн. 4, София, октомври 1909 г.
