Петър Ванчев

КОРЕН

В моя край
житото рано узрява,
гроздето - също.
Слънце в дюлите натежава
и грее по къщите.

Моят юг кехлибарен
пръска щедра позлата.
Тя е в душата на хората,
повей от Белия вятър.

С този повей навярно
бих духнал
зад десет морета,
ако нямах корен за вярност
във този край, дето
на дюли ухае денят
и всяка вечер в небето
пшенични зърна гнездят!

РОДИТЕЛИ

Те имаха ли залък цял
за нещо неделен?
И слънчев лъч
без сянка грял
дори в неделен ден?

Ще можем ли
тъй всеки залък
и ние да делим така?

Изправям се
и ставам малък
пред майчината ми
ръка.

ГОЛЯМАТА КЪЩА

И брат ми също е зает
със вечни битови проблеми.
Под чамовия гредоред
унило гълъбите дремят.

Сбере ли се родът ни само
веднъж на няколко години,
въздишка ще отрони мама:
„Къде изгубихте се, сине?”

Мълчим със брат ми, а баща ни
цигарата си вечна пуши.
Завея вятърът - отвя ни,
от тази къща с двама души.

Стои си къщата, градена -
триката, светла и голяма.
Стои без брат ми и без мене
и толкоз тясна е за двама!

МОСТ

Каква река? - Вода две шепи,
а осемнайсет моста има!
Тополите край нея шепнат
на Дякона светото име.

Пред мене свод от камък сив,
забравил своите години.
Прегърбен, ала държелив…
Апостолът оттук е минал!

И аз оттук минавам сам.
По тази каменна грамада
отекват стъпките ми и
                               оттам
гръмовни като ехо
                            падат.

Днес няма тайни комитети,
ятак за Левски не остана.
Къде са лудите поети -
да тръгнат с него към Балкана?