Димитър Златев

Васил Аврамов е от последния прием в Съюза на българските писатели. Читателите на новата му стихосбирка „СТРЯХА ОТ СЪНИЩА”, като видят студентската снимка на задната корица, сигурно ще възкликнат: „Бре, тоя младок колко мъдро гледа на живота!” А истината е, че е на 77 години.

Възрастта не е порок, но е срамно, дето Съюзът ни едва сега му подаде ръка, след като „поетът от провинцията” вече десетилетия е публикуван в много вестници и списания. Включително и в „Словото” и „Български писател”, които по стара традиция публикуват само свои членове.

Негови връстници вече са издали по 20-30, та и повече стихосбирки, а той - само три. Ала той е така самовзискателен и прецизен, че под заглавието на всяка би могло да стои „избрани стихове”. На някои ще се стори странно, че в една книга е включил два дяла - лирика и сатира.

Но който го познава като човек и творец, знае, че такава е природата му: вдъхновен лирик и безкомпромисен сатирик, еднакво го вълнуват красивото и грозното, човещината и простащината, любовта и омразата. Не случайно за уводно е поставено стихотворението „България”. С оригинални метафори изгражда портрета на Родината:

В ярем - зажеглен с ятагани.
С череши - родили олово.
С онзи горд харамия - Балкана,
възкресил ни с огън и слово.

Колкото и да е експлоатирана тази тема, Васил Аврамов намира свой , оригинален подход - чрез историята, чрез пейзажа, чрез възторга или възмущението.

Поетът не се отрича от своето провинциално битие, но вярно е прицелен в съвременната простащина и партизанщина. Макар че „от кафенетата чалгата достига Бога”, макар че недоумява „с какъв акъл сред тая дивотия / напъвам се да пиша стихове?”, признава , че до трети петли „побъбря във лиричен слог” с Есенин, Пушкин, Яворов и Блок. „Със тях животът по-човечен става/ във този свят - и грозен и красив”. /„Провинция”/

Васил Аврамов винаги ме е респектирал с умението да се взре в обикновени делнични факти , от които да извлече и поезия, и мъдрост. Достатъчен е примерът с „Микрокосмос” - по една реплика от вестникарското интервю реставрира тъжната орис на баба Гина от с. Лещен. Редят се характерни детайли от тъжното битие на самотната старица и читателят улавя ненатрапчиво внушение, че такава е участта на целия ни селски народ:

Тъй я виждам сред Ирин-Пирина -
една българка от планината.
Вади картофите баба Гина
и кланя се на З Е М Я Т А. / курсивът - на В.А./

И усещаш колко точно е обобщението в друга творба: „Един тъжен обречен български свят/ с опело от щурците умира”; където „угасват майките в самота/ с ръце пред смъртта нецелунати”. Или „незначителната” случка в „Храмов празник”: „на педя месалче край пътя за храма” бедно момиче е наредило сушени билки. Бизнес, ще рекат - кой каквото има… Но в деня за духовно извисяване лъскав джип ще прегази безцеремонно билките, после „някакъв униформен мустак” ще нахока продавача, че не се пази.

Четеш и заедно с отронената от Божията майка сълза в ума ти се пробуждат стиховете на Вапцаров: „Не мож го разправи, а то - иди, че реди го на песен…”

Такива внушения и послания ще срещнем и в стихотворенията „Римският път”, „Елегия”, „Пак за Блок”, „Незначителен случай” , „Лов” и други.

Към гостенина-щурче в панелния блок, върнало го към детството и земята , поетът се обръща с думите: „Сполай ти, щурченце, за спомена свиден/ и за сълзата отронена!”.

Дори моралните си послания той проповядва чрез образи. Дядо Добри пред катедралния храм му прилича на Йовковия Серафим. Старецът, който се моли „не за себе си, а за човека-брат/ и за храма, където ще се покаем”. Той вярва, че злото няма да угаси свещта на добротвореца , затова молитвено завършва: „Дядо Добри, благослови ни!”

Десетки оди за Жената с нейното благородство не тежат колкото афористичното му обобщение: „Не вярвам аз, че си ребро Адамово./ Навярно е Адам от твойта плът.”

Сатирите на Васил Аврамов са ту гневни филипики /„Гняв”/, ту хапливи гротески /„Домашният гений”/, ту Ботевски самоиронии /„Келепир”/: Ура! Приеха ни в НАТО:

А може в световната бъркотия,
покрай европейските задници,
виж, вредили сме се за карантия
от някоя арабска кланица.

Да се смееш ли или да ни окайваш?!

Дългото стихотворение „За някои български журналисти и „нехранимайкото” Христо Ботев” ни разтърсва с преките си заклеймявания или ни кара да се червим от срам, че сме граждани редом с разпасаната сган. „Днес баш поет и певец е Мишо Шамара - и подмокрят се фенки по него в захлас”. Редят се подобни образи и интонации като в Ботевата „Борба”.

В този дял има и епиграми. То, ако перифразираме Дядославейковото „Мъж е, който връзва гащи или епиграми дращи”… Но поетът от град Левски има погледа на мъдрец и… жилото на скорпион. Не допуска алабализми. Знае, че „злото избуява, когато хората добри мълчат”. В епиграмите си той е с точен адресат, находчив, лапидарен /като за надпис на камък/. И е все пак готов с надежда да преглътне горчилката:

Знам, множат се духовни кретени,
но се знае от вчера и днес:
Пушкин е светъл, безсмъртен гений!
Бездарието се казва Дантес.

Може би някои читатели са виждали находчивите карикатури на този поет. Спомням си една, която не отстъпва на сатирите му: Мраморен постамент и на него - магаре, отворило самодоволно уста за рев; в подножието му - кльощав Пегас, държащ в зъби шапка за подаяние. Без думи. Това е класика!

Може на някои да се сторя твърде пристрастен в оценките, но в моя защита са трите стихосбирки на Васил Аврамов. Радвам се, че в многогласния хор на Съюза се включва още един силен и самобитен глас, на когото може да се повери и солова партия.

2015

Васил Аврамов, „Стряха от сънища”, 2015 , редактор Минчо Г. Минчев, ИК „Луна”, Габрово,