Димитър Копривленски

Да се говори, да се спори и да се обсъжда името и творчеството на Павлина Павлова винаги е актуално, благородно и полезно. Някъде в изрезките и бележките ми има едно нейно четиристишие, едно перманентно актуално стихче, което често мислено си приповтарям: “Когато всичко имаш само /приятелите си не брой. /Когато си щастлив, не бързай, /приятелите си не брой./ Но щом съдбата те запрати сред нищета и самота, /тогава, без да губиш време, приятелите си преброй.” Цитатът е по памет, но смисълът му е повече от ясен. Ето колко актуално е перото на Павлина Павлова.

И още нещо: в моята, а със сигурност и в домашните библиотеки на мнозина от вас, има не една чудесна детска книга, или книга с разкази, или романи, все написани от Павлина Павлова - авторката на “Сапфиреният Феникс”. Думата ми е за пребогатия жанров и сюжетен обхват, изказ, майсторство на Павлова. Обикновено всеядството не се приема с добро око от нашего брата. В случая, обаче, правото е на страната на авторката. По-важното е качеството на написаното. При нея е постигната универсалността, взаимното допълване, чудесното съвместяване.

Свидетел съм и на собствените й признания, че тя пише едновременно поезия и проза, детските и криминалните си книги. С детските си отмаря, разтоварва, зарежда. Защото и криминалните, и историческите, и социалните, и политическите й романи изискват изтощителна работа и огромно психическо натоварване. Ето как “всеядството” може да има и добри страни. Ще завърша това отклонение с информацията, че неотдавна Павлина Павлова спечели награда за епична поезия от първия национален конкурс, организиран от читалището на град Шипка.

Имах възможност да наблюдавам Павлина Павлова в дни и мигове, когато за кратко се е откъсвала от творческите си търсения. Тя е изявена общественичка сред лит-елита. Отдалече й личат и хъса, и работливостта, и зрелостта. Което ние виждаме реализирано в извънредната й продуктивност.

Затова сега бързам да споделя възхищението си и да поздравя авторката на романа “Сапфиреният Феникс”. С известна доза разбираемост регистрирам липсата на редакционно каре, което в писателските и издателските среди е важен ориентир, лeгитимиращ стълб и силно рамо за автора. Но разбрах, че това е направено умишлено, за да предпази участниците в издаването на романа от отмъстителни атаки на засегнати кръгове и хора.

Също така, според мене, би било добре в подзаглавието да има и пояснението “документален”, но вероятно тя и за това е помислила и има своите обяснения. Защото, всъщност, целият сюжет, фабулата и поантата, са изградени върху документални факти. А зад използваните романизирани имена като зад съдран чул личат истинските политически личности и безличности от последния четвърт век. Цяло събитие ще е читателят да открие и едно липсващо име.

Дори ако последните 25 години бяха обявени за “ударни”, “на акорд” или “стахановски”, пак трудно биха ни се натворили толкова злини. А авторката сякаш ги е събрала и подредила за по-удобно ползване, припомняне, анализиране, не забравяне…

Страниците на романа са наситени с диалози, които разведряват на моменти напрежението. А пряката реч е и лаконична, и изразителна, и показателна за мафиотщината на героите. Това авторката го може - разговори по телефона, монолози, размисли, обобщения.

Цифрите, фактите и събитията, за които само сме чували, но сме подминавали или почти забравили, са на всяка страница. И Павлина Павлова отново ни ги дава в ръцете, систематизира, коментира, допълва, актуализира. Защото повече от нас се е задълбочавала и аргументирала.

Удивителна е конкретността и точността в този роман. Като начало за заплитането или разплитането на сюжета тя ни посочва: “Беше 28 юни 2013 г.”. После повтаря умишлено срещата между задкулисието, открехва ни началото и отново заковава: “Беше 8 юни 2014 г.” Натресената на България тъй наречена “демокрация” и тъй наречена “пазарна икономика” са и почвата, и влагата, и семето, и кълновете за романа на Павлина Павлова.

Увлекателно, томително, вълшебно тя показва как главният й герой, на когото посвещава романа и вдъхновението си, застава на върха на Българска търговска банка, която ще се превърне в Копроративна търговска банка (КТБ). Ето и посвещението: “Посвещавам този роман на Цветан Василев - заради мъжеството, с което изнесе най-тежката битка в живота си. Той и Атанас Буров са не просто банкери, а родолюбци.”

Дълбок и широко обхватен е романът на П. Павлова. Какво ли само няма в него: майсторски описания на персонажи, на любови, на интриги, на човешки съдби, пометени от урагана КТБ… Знаем, че всеки автор втъкава в героите част от себе си. Затова любопитно е дали авторката познава героя или героите на романа, какво така силно е привлякло вниманието й, обсебило я е и я е подтикнало да се заеме с написването му. Прави силно впечатление мощното позоваване на факти, на архивни източници, на документи. Така авторката лишава всеки опонент и от най-малката възможност за оспорване на нейната теза.

Но от друга страна е доказателство за Сизифовските мъки на Павлова при постигането на най-важното за всеки автор - точност и актуалност. Та романът излезе от печат четири месеци след отнемането лиценза на КТБ, дори преди да е завършило разследването, делата и прочее.

Кога започва унищожаването на КТБ? Павлина Павлова много подробно го описва. Аз, обаче, си спомням как един политик след завръщането си от САЩ започна да говори, че ще има фалити на банки, че ще трябва да се вземат заеми. Беше по време на управлението на правителстовото на Орешарски. А онова, което българите са подочули и забравили, го има в “Сапфиреният Феникс”.

Освен всичко друго, Павлина Павлова разкрива в детайли каква държава е нашата България. И ако някой като мене е имал илюзии по отношение на знакови имена като дългогодишния шеф на БНБ и на колегите му, когато прочете размера на заплатите им, може да се ощипе, ама силно, и да ококори очи. Какво въобще й е народното на Българската народна банка?!!

Бях впечатлен също от информацията, че бившия кмет на София, който я е водоснабдил, инж. Иван Иванов, “щом влязъл в кметството, уволнил 2300 общински чиновници - бастунджии и готованци.” И пак от Павлова научаваме, че от септември 2001 г. до септември 2007 г. държавната ни централна администрация е нарастнала с 41 620 души! И това при непрестанното глаголене за реформи, за оптимизации, за електронно правителство…

И накрая се изкушавам да документирам казаното с два цитата, защото целият роман изобилства от подобни факти:

“Енергийната мафия бързо се преориентира и първо прокара закон, с който цената на електроенергията от фотоволтаиците се закова между 755 и 823 лв. без ДДС за мегаватчас, докато ел-енергията от АЕЦ “Козлодуй” е едва 17.75 лв. за мегаватчас. Над 140 депутати стават собственици на соларни и вятърни паркове… И през 2013 г. България е на първо място в света по производството на ток от фотоволтаици. А сред 250-те фирми, които печелят добре от тъй наречените “зелени проекти” са небезизвестните Цветелина Бориславова с нейната БАКБ, Христо Бисеров, Стефан Софиянски, Иво Прокопиев, Валентин Златев, Мехмет Дикме…” (стр. 102).

И вторият цитат: “Свободата и демокрацията са най-големият мит в света. По времето на социализма със Запада можеше да се търгува само в краен случай, т. е., по “второ направление”. Сега, когато се радваме на демокрацията, с Русия не може да се търгува… По времето на социализма никога не е имало руски военни бази в България. А днес, според Уикипедия, в България има най-много военни бази на САЩ извън Америка… Договорът е подписан от външния ни министър тогава Ивайло Калфин… преди да бъде ратифициран от Народното събрание със 120 гласа “за” и само 20 - “против”. (стр. 186).

Опитах се да направя художествен анализ на романа “Сапфиреният Феникс” от Павлина Павлова, едно утвърдено име сред българските писатели. Исках да акцентирам на неговата документалност, актуалност, увлекателност, художественост и се улавям колко политизирано може да се окаже всичко, споделено от мене. Без да съм го търсил. Но нали подзаглавието на романа е “Политически криминален роман за аферата КТБ”? Чест е за Павлина Павлова, че отстоява истината и себе си, като ръчка с кол в мравуняка и не се е уплашила от змиярника, нагазвайки с боси нозе в него.

На много размисли ни навежда романът на Павлина Павлова, включително и да ни провокира отново, че словото е като барикада, а всеки сам избира страната, от която да застане. Затова ще повторя думите на големия българин Велко Вълканов: “Аз всеки ден имам остра нужда от повече социалност и социализъм, и защото няма велик човек и автор, който да не е носител на леви идеи и ценности.”

И в този ред на мисли “Сапфиреният Феникс” за мен е като кислородна вода за дезинфекция и като мехлем за душата. Истината, която читателят ще открие в романа, може и да е горчива, но е и полезна, и целебна. А някъде дълбоко в мен като че ли се притаява и малко зла радост. Нали частникът щеше да бъде по-добър стопанин от държавата? Уви!