Тодор Иванов

На Трифон Димитров

Ходихме да си вземем зърното на село.
Горещо, прашно и населено е под навеса. Всяка година се питам защо хората стават други, като застанат пред огромния куп зърно.
С една трескава бързина разтварят чували и – къде с ръце, къде с кофи, бързат да изпреварят околните.
Защо е това бързане?
Гони ги страхът, че точно пред тях зърното ще свърши?
За час-два стават състезатели, които трябва на всяка цена да спечелят състезанието по пълнене на чували?
Демонстрират издръжливост за годините си?
Или това вземане на зърното е просто една необходима, но досадна работа, която колкото по-рано загърбиш, толкоз по-добре?
А може би точно пред огромния куп зърно хората стават такива, каквито са?
После пред кантара могат да си помогнат при товаренето, могат да си разменят някоя дума за здравето, за цената на зърното, за добитъка и внуците…
Докато пълня чувала, дочувам:
- Ти кой беше?
Вдигам глава и виждам баба на около седемдесет, с живи сини очи, да чака отговор от някакъв дядо на нейната възраст. Той нито отговаря, нито я поглежда.
Решавам, че не чува.
- Гачи та знам. Ти кой беше?
Упорита баба.
- Аз та познах – изведнъж продума дядото. – Ти си Катя…
- Ти ли си бе, Христо!? – възкликва бабата. – Викам си, познавам го тоя човек!
- Веднага та познах – продължава след пауза дядото. – Преди четирийсе години та возих с мотора от Чирпан до Скобелево…
- Не помна… – рече бабата.
…Изведнъж си спомних оная вечер в новия „Ален мак”.
Със стар приятел се разделяме. Той ще учи журналистика в София, аз съм лудо влюбен – оставам в Чирпан. И двамата се каним да завладеем света – толкова сме млади… След третия коняк решаваме да се срещнем на същото място, по същото време.
След двайсет години.
На 23 юли, 20 години по-късно, с Елена сме седнали на пейка зад паметника – „Ален мак” го няма, там е „Лилито”. Чакаме стария приятел.
Минава уговореният час, но той може би пътува, може гума да сменя, не може да се разболее точно днес, на тоя ден.
Отиваме в „Конската мелница” да убием разочарованието си с джин.
Към полунощ му звъннах в Стара Загора:
- Чакахме те… Честит рожден ден.
След една ужасно дълга пауза той простена:
- Ох… Как можах да забравя!…
След половин час той звънна.
Изля огорчението си от себе си. Сигурно беше превъртял старото приятелство, самообвинявал се е вероятно.
Имаше ли значение вече?…
Пак сме приятели, разбира се. С един спомен повече, макар и такъв.
…Разбирам те, дядо. Мога да си представя как си измъчил мотора си в най-дългото пътуване от Чирпан до Скобелево. Сигурно сте пътували повече от час. И си спрял в началото на селото – да не говорят комшиите.
А животът, тая мелница, е превърнал спомена в пепел.
Затова ли, дядо, върза последния чувал толкова здраво?