Тодор Иванов

В компанията всеки разказва за някоя грешка от живота си. Чудех се коя от многото да споделя, когато внезапно изскочи една отдавнашна…
…В групата всички добре се познавахме. Бяхме ходили и на други екскурзии, все по линия на профсъюзите. Тая беше по случай 40-годишнината от победата над фашизма. Кишинев – Киев.
Леда ми беше съученичка от гимназията, сега била бригадирка във фабрика. Навремето беше едно свито момиче, добре си спомням, нейните не я пускаха даже на рождените дни.
Пак си е такава. В групата е шумно, закачки, смях, настроение, пък тя като че ли не е с нас. Защо е тръгнала тогава? Свят да види.
Още на третия ден забелязах промяната у нея. Ако е някой, който не я познава, изобщо няма да обърне внимание. Но аз я хванах.
Беше хлътнала по преводача. Сергей. Симпатяга, голям разказвач. Около него винаги се въртяха жени. Изненадан от откритието си, продължих да следя развитието на историята. Хем ми беше забавно, хем й съчувствах. Личеше от километър, че няма никакъв опит в подобни случаи. Не умееше да прикрива увлечението си. Трябва да беше наистина влюбена. Сергей, каквато е лисица, веднага надуши плячката. Правеше се на сдържан, незаинтересуван, направо – зареден капан… Дразнеше я, като флиртуваше с една дузина жени, а Леда как да го погледне, да привлече вниманието му, като очите й крещяха от любов. Боже, тук ще става нещо!
Имаше моменти – а-ха да ида при нея и да се опитам да я вразумя. Да напомня за мъжа й – той е военен, за децата, за сеирджиите в групата, за… Не се ли страхуваше? Страхуваше се, разбира се… То се вижда. Страхуваше се от себе си. Явно не се е познавала достатъчно… Пък и кой достатъчно добре се познава. Цял живот непрекъснато се изненадваме от себе си, в повечето случаи – неприятно… Но случаят сега май беше друг. Друг ли? Абе гледай си паметниците, трябва да намеря бормашина, имам поръчки от вкъщи и от приятели, остави я да си троши главата. Нека се опари, щом толкова иска, не си й бавачка.
Бяхме пристигнали в Киев, движението в центъра беше блокирано от милиция и млади момчета от вътрешни войски – чакаха Горбачов, щял да поднася венец пред Паметника на Победата, днес е 9 май.
Направо бях забравил за Леда, когато след вечеря ме хвана за ръката. Искала да говорим насаме. Излязохме от ресторанта на хотела и тръгнахме по един широк тротоар. Беше много смутена, нервна, но имаше очите на жена, решена на всичко. Явно пропуснал съм нещо тия дни… Каза ми това, което знаех. Гласът й спря да трепери, погледна ме остро в очите и рече:
- Поканих го довечера в стаята. В 10 часа. Не зная как го направих. Страх ме е. Но искам да остана с него. Половин час… Ела в десет и половина и почукай на вратата. Докато не ти отворя, не си тръгвай! Запомни – номерът е 313! Не, по-добре го запиши! Нали разбра – чукай, докато отворя!
След малко се разделихме. Че тя е луда, луда е! Но аз защо се съгласих!? Пъхнах листчето с номера на стаята й в някакъв джоб и отидох при приятелите в хотела. Чирпанска домашна, коняк, шоколади за мезе. Играем карти. Какви карти, умът ми е другаде… Тя не знае какво иска. Като го е поканила, да го приеме, да домакинства, да го обслужи! Да не е вчерашна! Няма да се навирам, където не ми е работа! Какво толкова! Девет и половина…
Но нали обеща! Така става, като не можеш да отказваш! Какво ще стане, ако не почукам? Били сме на нощна разходка, закъснели сме, пътя до хотела сме объркали, запили сме се… Киев е това, не Чирпан!
Не мога… Напускам карето в десет и двайсет и тръгвам към стаята й. 331. Трябва да е на третия етаж… С такова нежелание се приближавам, с такова неудобство, чувствам се предател, престъпник, иска ми се да се върна обратно. 329, 331…
Поглеждам часовника – десет и двайсет и девет. Почуквам колебливо, несигурно. Тихо е. Изглежда, вътре няма никого. Ще се връщам. Чукай по-силно, като си обещал, чукай! Чукай! По-силно!
Накрая, тъкмо се бях отказал, изведнъж чух как някой превъртя ключа, вратата се открехна и се показа смутеното лице на шефа, водача на групата. Изненадан, смотолевих някакво извинение и се върнах. Бях сбъркал номера. Бръкнах в джоба на дънките, онова листче го няма! Ами сега! По всички врати ли да чукам?! Грешка! Как можах да забравя номера! Как ще я погледна в очите утре!?
…Сутринта Леда се втурна към мен, замижах за миг, очаквах ругатня, но чух мекия й глас:
- Благодаря ти, че не дойде. Ти си истински приятел.