СЕДМОСТИШИЕ ЗА ЖЕНА МИ
СЕДМОСТИШИЕ ЗА ЖЕНА МИ
1. ПОРТРЕТ
Бели, бели
нозе -
сняг. И мляко.
Откъде ли
се взе?
Светиш в мрака.
Хладни, хладни
ръце -
а огнище.
Мойто гладно
сърце
те засищат.
Озарени
очи -
с тях политвам.
Всичко в мене
мълчи -
във молитва.
2. ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ЛИ бързо при мене?
Аз не питам - тепетата стенат.
Тези, същите - под които
до премала душите ни скитаха,
а сърцата говореха в рими
думи прости, но необясними.
Твоят малък град много далеч е.
Аз изстивам студен като глетчер,
без да чувствам дъха ти до мене.
Чувам само - тепетата стенат.
Не, не тръгвай сега. Не, не тръгвай.
На раздели отдавна обръгнах.
Колко дълго душата си учих
да очаква щастливия случай.
Той е тук. В този град. В тази вечер.
И във твоята рокля облечен.
Той е толкова близо до мене,
че усещам: тепетата стенат.
Не, не тръгвай сега. Не, не тръгвай.
Погледни оня просяк на ъгъла.
По-богат той от мене ще стане,
ако рейс ти за твоя град хванеш.
Не за друго - защото ще има
вкъщи сигурно своя любима.
Може би грозна и куца навярно,
но за него едничка и вярна.
Ако тръгнеш, нехайно красива -
като глетчер без теб ще изстивам.
Но тогава - помагай ми, Боже -
под тепетата бомби ще сложа.
3. ВОДА
Осъществяваш ли се в тоя час,
когато твой съм аз, а ти си моя?
В движението ражда се покоя,
за да умре в кипящата ни страст.
Ти цялата излъчваш свобода,
която аз не искам да заключа.
Но воля си бълбукай - като ручей,
за да е сладка твоята вода.
Сияеща бъди, каквато аз
запомних те по стълбите да слизаш
и зад решетката на мойта риза
дочух сърцето си да пее с глас.
Когато то от мене отлети,
към хладните ти струи устремено,
дори да тупне на брега ранено -
най-сладката вода ще го свести.
4. СНЯГ
Нека пада снегът - ти недей да заключваш небето.
Нека пада над нас, нека пада във края на август.
Нека крехко и нежно покрие телата ни слети,
като хладна ръка да погали душите ни бавно.
Много нощи без теб, много нощи нахлуваше мракът,
като нагъл бандит той проникваше в моята стая.
Аз го гонех с юмруци, но той се завръщаше, сякаш
квартирантът пиян се прибира при своя хазяин.
И тогава, прогонен от него, излизах и скитах,
под тепетата сънни по „Руски” достигах до гарата
и ме снимаха всичките нощни таксита
с обективите жълти на своите блеснали фарове.
Но сега пада сняг - тъй логичен в горещото лято.
Той вали, призован от ръцете ти тихи и топли.
Той ме води при тебе и ето, стоя пред вратата,
на която сърцето ми с пръсти червени потропва.
Приюти ме при теб. Аз до днес не говорех в молитви,
ала ти ме смиряваш и Бог ме докосва по рамото.
Щом почистя от всичко душата си прашна на скитник,
аз ще бъда готов и ще вляза със тебе във храма.
5. ВСЕЛЕНА
Дали усеща колко ми е скъпа?
А колко неин съм - дали разбира?
След прошките й стихвам - тръпен,
че виждам в малката й длан всемира.
На пръсти се повдигам, но не стигам
челото й, очите й кафяви.
Тя мъдра е, тя пише книга
с живота си, ала не го съзнава.
Загадка е как тука, на земята,
живее по небесните закони.
Нахлу в сърцето й бездомен вятър.
Прие го тя. Закърпи му балтона,
наля му чаша вино - да се сгрее,
гости го после с вкусна супа.
А той, нахалникът, до днес при нея
вилнее и прозорците й чупи.
Едно дете красиво, шестгодишно,
събира парчетиите засмяно.
Ти погали го, Господи всевишни,
сложи го върху своето коляно.
На майка си прилича то - със нея
докрай са сбрали в себе си безкрая.
Не зная още колко ще живея,
но зная: с тях живея в рая.
6. СПАСЕНИЕ
И какво ни остава друго -
днес, сред осмия ни живот? Просто
да си обичаме собствените съпруги -
тези топли спасителни острови.
Под огромните бели лавини
да не чакаме помощ от помияри.
Тези преспи от смърт ще разринат
само законните санбернари.
И когато посегнем към шиите им
за бутилката със коняк заветен -
да си знаем: от нея ще пием
в целия следващ живот.
Деветия.
7. РЪКА
(Денят на преводача)
Превеждам договори - със отделни клаузи
за задължения и за права.
Не е поезия - и не звучат аплаузи,
не чуруликат рими в моята глава.
И все пак някаква ръка поднася
кафе „Класик” - като награда -
за тазисутрешната ми гримаса.
И чувам глас: „Класико, заповядай”.
Ей тая тъничка ръка целувам
на ум, над клаузите надвесен.
И между редовете им във миг дочувам
не Менделсон - а римите на песен,
която сигурно съм композирал
преди да се родя, и ще изпея
чак след смъртта. Ще дирижира
едно дете, красиво като фея.
Едно дете - класическа направа,
което името ми носи.
По мое задължение и право
(по договора) с устни ще докосна
ей тая тъничка ръка, която
изпълва моя ден с любовна жажда.
Тя съюзява радостта с тъгата
и всеки миг
стократно ме възражда.
ПТИЦИТЕ НА ПЛОВДИВ
В памет на Красимир Обретенов
и другите
Че са още живи,
докато се сетим -
вече си отиват
нашите поети.
Краси е от вчера
там. И ще открие
Заяков, Бандеров,
Добри и Сариев.
Докато откъртим
сепната въздишка -
те са там. И мъртви.
Живите им книжки
със криле уж силни
пърхат за последно.
Господи, помилуй
масата им бедна.
Дръж ги да не паднат.
Дай им здраво рамо.
Пуснахме ги гладни
в къщата голяма.
Нямат и награда
за стиха си бляскав.
От артрит ли страда
Пловдив, та не пляска
ни на рими дръзки,
ни на мъдри фрази.
Стана някак лъскав
този град, но празен.
И литература
трудно тук вирее.
Днешната култура
може и без нея.
Да, подбор естествен -
и си заминават
птиците ни честни
в другата държава.
Горди. Старомодни.
Тихи. И красиви.
Някак неудобни -
като съвест жива.
Знам, че не умират.
Вече ми е ясно:
просто емигрират
в по-доброто място.
Знам, че не умират -
трубадури неми -
просто емигрират.
В по-доброто време.
4 февруари 2016 г.
