Денчо Владимиров

Невероятно, но факт! Америка ме обяви за класик! Обяви ме даже преди “най-известния по света и награждаван съвременен български писател”, пишещ в почти всички съществуващи жанрове на литературата, добре платен деец на някакво отворено или полуотворено общество и поради това титулуван и като общественик. Е, забравих му името на господина, имаше нещо господинско в името му. Но се сещам, че същият по целесъобразност е любим автор на нашенска издателка на Прехода, прочула се като Майка Тереза на българската култура. И тя кандидат за славата на класик, има издадени томове с твърди корици и каква ли не литературна туршия вътре… Ама на, изпреварих ги и двамата, мен ме призна Америка за класик, а не тях. Сорри…
И как стана това мое така неочаквано признание от Америка?
Ето така.
Още преди време бях чул по телевизията, че се предвиждало у нас периодично да идват американци от различни професии, които да поработват из нашенски фирми, преподавайки опита си. Щели да им домакинстват по домовете си техни български колеги, осигурявайки им храна и квартира. Чух новината и я забравих. Като всеки провинциален автор си знаех… гьола. Така си беше и през социализма, така си е и при капитализма…
Но ето, чудо!
Прибирам се една вечер вкъщи и намирам в пощенската кутия някакво писмо на… английски.
Пишеха ми от Асоциацията на топхумористите в Америка:
„Диър Владимироф, така и така, изпращаме при вас да предаде опита си нашия изтъкнат колега Бък Уалд”.
Грешка ли бе станала някъде в компютрите в САЩ, но на мен, а не на някой с яки лакти софиянец, се падна честта да домакинствам на такъв известен колега като Бък Уалд,
След два дни пристигна и телеграма от асоциацията: „Посрещай гарата…” Следваше час, дата, номер на влака. И накрая името на подателя: Бък Уалд!!!
Посрещнах Бък на гарата. Още от самото начало едва го възпрях да не се вмъкне в една лъскава лимузина на паркинга, която той припозна за моя кола. „Ноу, Бък! Ноу, итс ноу май кар!” - казах му аз и го отклоних от лъскавото чудо на фирмаджията-монополист в търговията с дъвка „Джагър-Джагър” и съдържател на верига от тоалетни и писоари в града и региона. „Ааа, аз разбира! - ухили се Бък. - Ти иска вземе такси?”. И аха да се намъкне деловият му американец в един мерцедес с таксиметрова табелка. „Ноу такси, ноу!” - казах аз на скъпия си гост и го повлякох към автобус номер 1. Как да му обясня на американеца, че при това волно, вече съвсем демократично, образуване на цените в таксиметровия транспорт едно пътуване до моя жилищен квартал ще ми излапа наведнъж три дневни заработки.
„Ааа, сега разбира! Ти иска пътува с народ, контакт да правим с бългериън пийпъл?!” - усмихна се тържествено Бък и като извади артистично златна писалка „Паркер”, се разписа върху кочанчето с билети на кондукторката - явно бе помислил, че е дошла да му иска автограф. Примрях от яд - кондукторката тъкмо ни беше отминала и можехме да минем без билети, а сега - ща не ща - купих един за Бък, а аз показах карта за пътуване от миналата година.
Пристигнахме вкъщи. Бък пак налетя да се вмъкне с огромния си куфар в асансьора, но с бърз рефлекс му преградих пътя и му посочих с усмивка стълбището. Какво да му обяснявам, че при новите цени за асансьорни такси всички в блока се отказахме от тази придобивка на цивилизацията и драпаме по етажите пеш като скални кози.
Криза е, затова още от другия ден се изхитрям да водя американския гост в един стол, където организации и фирми се редуваха да дават благотворителни обяди и закуски. Бък любезно поздравяваше дъвчещите бабки и старци наоколо и веднъж ме попита за характера на това тъй тихо заведение. Аз хладнокръвно му отговорих, че е писателски клуб и тук обядват все живи класици…
Оставаше да реша проблема с вечерите. Още в самото начало с тревога забелязах, че Бък е доста обемен, ящен човек - такъв да ти заседне на масата за вечеря, финансите ти ще се оплетат най-малко за половин година напред. Затова съвсем целенасочено оставих да изтече информация из квартала, че ми гостува американец.
Очакванията ми се оправдаха. Наведнъж в дома ми започнаха да се получават по три-четири, че и повече покани за гостуване на вечеря у съседи в нашия и околните блокове. Идваха мъже и жени, които дотогава на улицата не ме удостояваха и с поздрав, но сега го удряха на молба - да им заведа у тях на вечеря госта от САЩ, имали нещо предвид… А то се разбра какво е: всеки искал с приемането на американеца в дома си да си оправи имиджа - посрещащите го с пищни трапези до един бяха бивши началници от партийната номенклатура. И редуваха те тостове след тостове за вечната и нерушима дружба между Бългерията и Юесей, цели фамилии, хванати на хоро, пееха в почти религиозен екстаз „Донт уори” и „Кис ми куик”…
- Колко много приятели, колко много френдс имаш, Дейв! Аз в Америка не съм толкова популярен! - възкликна с дълбока завист Бък.
От закуски и вечери на Бък почти не му оставаше време да напише нещо, с което да ми предаде челния си американски опит на фейлетонист. Само понякога, когато се върнеше от приемите по къщите, където все не спираха да го канят бивши партийни работници, Бък се опитваше да понапише нещо на кухненската маса. Оставях го да пухти пред своя лаптоп, а аз тихо се прибирах.
За икономия на ток угасвах всички лампи в кори¬дора и после чувах как Бък се прибира в тъмното и поне 30 пъти се блъска в панелите /те поне са здрави/. А една нощ го чух да бяга от кухнята и да вика в ужас: „Скорпиън! Може мене ухапе! Може отровен!”. Гледам - нашенска миловидна хлебарка, излязла по среднощ да се поразкърши из кухнята и да похапне това-онова по пода - я паднала троха, я изтървана череша. „Донт уори, Бък! - успокоявам аз треперещия си американски гост и допълвам: - „Това е нашенски тракийски щурец! Съвсем безопасен е!”. „Щурец? - чуди се Бък и пита: - А защо не свири?”. „Ами, за щото е музикален инвалид!” - заключавам аз и гостът поуспокоен клати глава: „Аха, аз разбира!”…
Една нощ Бък ме събуди пак с ужасено лице:
- Ъртшейк! Земетресение! - извика той.
Наистина в целия блок бучеше. Погледнах часовника и се засмях:
- Няма никакъв ъртшейк, бе, Бък! Няма земетресение! В България е вече така - за икономия на електрически ток, вече всичко правим през нощта - перем, ремонтираме си апартаментите, пускаме климатиците малко да раздвижат горещия въздух през лятото или да ни постоплят през зимата…А съседът, Митьо, е монтирал климатика си точно под прозореца на спалнята, където спиш ти и затова не можеш да мигнеш от бученето и вибрациите. Нали сме панелка - по арматурата в панелите шумът стига чак над покрива. Ние вече сме свикнали - все едно сме на къмпинг край Ниагара!
После една нощ Бък пак дойде с ужасено лице при мен:
- Индианци! Ююююююю! Идват, нападат нас!
Вслушах се - от баните на съседите под нас и над нас се чуваха наистина екзалтирани викове.
- Донт уори, Бък! Не са индианци, а съседите - къпят се! Нали ти казах, че през нощта за икономия на ток правим всичко, перем, загряваме бойлерите, къпем се, бръснем се в полунощ, пестим пари. Криза! Капитализъм!
Малко след това от баниге се дочу и хорово пеене на къпещите се съседи и съседки.
Знае се, влезе ли българинът в банята - пее! Кой както можеше пееше с все гърло под душовете - фолк, арии, рап, джаз, масови песни, песни от казармата, от бригадирското движение, какво ли не! Един от къпещите се, съседът от петия етаж, пееше “Интернационалът”! Съседката Олимпия изпълняваше песни от репертоара на Лили Иванова, а друга съседка, Пепа - песни на Мадона, извивайки сладострастно глас под душа …
Някъде по първи петли в блока запя за кратко и строителна бормашина. После обаче, за да пести все пак от нощен ток, съседът премина на ръчен режим на работа - заблъска с все сила по панелите си с чук.
- Това е, драги ми Бък, - казах аз с тържествен вид - строителството на капитализма в България върви нон стоп! Няма ден, няма нощ, строим! Ударно и неуморно!
Към ударите от чук се прибави и някакъв особен тътен. Идваше от апартамента на съседа на седмия етаж. Той бе пенсиониран от армията генерал, който с дадените му накуп 20 генералски заплати, си направи частна фирма и в жилището му заработи малка тепавица, в която започна да пере с договор одеалата на бивщото му воинско поделение. Както сподели жената му, генералшата, шумът на тепавицата връщал генерала в най-светлите му младежки спомени, когато на воински учебни занятия е командвал с изкривена от класова ярост уста „Огън срещу гнилия империализъм!” и така звездичките са кацали като птички на пагоните му…
- Май год! Господи мой! - шепнеше с побеляло ужасено недоспало лице американският ми колега.
Кой знае дали в тези мигове той не си мислеше в силен уплах каква непобедима армия имат българите с такива фанатични генерали с тепавици. И навярно се молеше американският ми гост тази непобедима армия да не тръгне някой ден на Запад, да не прецапа океана, да не направи десант на бреговете на Ню Йорк и да не загърми и там с тепавиците си…
Оказа се, че към моя американски гост проявяват силен интерес и местните ни комари. За две нощи той бе изпохапан така, сякаш се връщаше от сражения в Афганистан или се е бил на ринга с Кличко и Кубрат Пулев едновременно. Затова с помощта на един учебник по марксистка политикономия, най-дебелият учебник, останал ми от студентските години, успях за една нощ да избия всички комари в стаята на Бък - в града ни пръскаха за икономии само фиктивно, всички отровни разтвори срещу комарите се търгуваха на черно от шефовете на общинската фирма по чистота - отиваха за нуждите на хотелите край морето на бивши и сегашни политици. Защото в България е вече така - за съвсем некадърен се възприема политик, който е минал през българската политика и не си е построил поне един хотел! А, знае се, влезе ли комар в хотел - категорията му пада! Ето защо политическият ни елит у нас не е спирал да се бори с комарите…
Веднага след избиване на комарите, Бък се тръшна на спалнята изнемощял от безсъние и захърка блажено.
Така той вече не чуваше грозните арии на съседския пес, ризеншнауцера Дончо, не чу и как посред нощ се бе домъкнала шумна компания, която започна да празнува именния ден на съседа Петкан. Някъде по първи петли пийналата компания изви пред блока масово криво касапско хоро, с подвиквания и стрелба с газови пистолети. Бък се събуди едва, когато в чест на именника започнаха да се изстрелват и разноцветни илюминации и да гърмят бомбички.
- Война! Рашънс камс… Руснаците дойдоха …- викаше американският гост и зъбите му трепереха.
Обясних му, че не е започнала никаква война, че никакви руснаци не са дошли, а просто именникът ни, търговец на крадени коли, празнуваше тази нощ личния си празник и никой не смееше да му направи даже и забележка. Извиканите тайно по телефон от престрашил се съсед полицаи дойдоха, прегърнаха се с именника, почерпиха се за здравето му и като се хванаха на хорото и те, заизвиха тлъсти униформени тела. Веселието завърши с бурен задружен кючек.
- Къде е страната на демокрацията, на свободата, бе, Бък, у вас, в Америка или тук, в България!? А? - виках аз горд на слисания американец и го посъветвах да се опита да поспи все пак малко по системата на йогите, чрез медитация, и така да се изключи от шумната българска действителност и да не обръща внимание на нощните звуци в панелната ни грамада.
Опита се Бък да затвори очи и да се унесе в медитация, но рано на разсъмване бе събуден от силен църковен камбанен звън. Той идваше от преустроения в църква апартамент на съседа отец Петър /всички му викаха в израз на уважение Свети Петър/. Отецът бе по университетска специалност атомен физик, но след като остана без работа в зората на демокрацията и известно време работи на сергия, продавайки бикини, завърши духовно образование и се преквалифицира на свещеник. С връзки и ходатайства на кръщавани от него сукалчета, станали междувременно големи началници, успя да си издейства… частна църква в апартамента. И сега по няколко пъти в седмицата тук биеше камбана, кога за празник, кога за опело. Опечалени роднини му доставяха своите покойници и той ги опяваше по всички изисквания на каноническия ритуал в хола на апартамента-църква и изпращаше опятия по надлежен ред гражданин нататък, прибирайки заслужения си хонорар. А хонорарът от църковни услуги /експресни, бързи и обикновени/ му идваше като истински дар божи, тъй като само с мизерната си пенсийка на съкратен талантлив български атомен физик животът му на грешната ни земя щеше да е ад сатанински…
Накрая Бък си тръгна, като дълго ми махаше с кърпичка от влака.
- Не аз, а ти трябва да дойдеш в Америка, Дейв, да ни учиш да правим фейлетони! - ми каза на сбогуване Бък. - При това положение, в което живеете в България, да намираш кураж да се смееш, о, това е чудо и аз ти свалям шапка! Ти си истински герой, Дейв! Ти си класик! Ще бъда много хепи да те посрещна в Америка! Гуд бай, май френд! До скоро виждане в Америка!
Сега всеки ден ходя и проверявам разбитата си пощенска кутия. Какво пък, може наистина да ме поканят да им предам опита си в Щатите, ако ще само на хот дог и голо уиски да ме държат…
Хайде, Бък, обади се! Идвам веднага…