Атанас Коев

НЕ НАСЪН

Дращя стихове… Защо?
От диващини ми писна.
Рейнато от дъб листо
към земята ме притиска.

Гоня погледа си вън
към простори безпризорни.
Но ме дърпат (не насън)
бесовете без намордник.

Вият вълците… И цял
в змийското кълбо съм вплетен.
…А край мен жужи кавал –
как дъха му да усетя?

Как до корена без страх
в тоя див въртоп да стигна,
щом без бъдеще живях,
а през минало не минах?

Все нагоре!… Дим без дом…
Само мълния ми липсва,
за да рухна мълчешком
под дъба, над мене виснал.

31 май – 6 юни 1995 г.

ПЪТУВАМ С ВАС

Туп-туп, туп… туп… Моторчето прескача
и някой ден съвсем ще ме зареже
над още неизпълнена задача,
пред рудник със не знам какви залежи…

Какъв ти рудник – хората са тука.
Пройдохи и ловци на лесна слава.
Във дланите им диаманти пукат,
морета във очите им се давят.

В кварталната обител, край тезгяха –
от кол и въже до един събрани –
те винаги завинаги отплават.
И винаги се връщат… Капитани.

Познати-непознати… Свят огромен
тревогите ми всеки ден засища.
Пътувам с тях – и страшно съм спокоен.
Сърцето ме боли… Но няма нищо.

СЛЕД ИНФАРКТА

В стъклото – раздробено слънце
почуква с нокътя си крив.
Дори и утрото изхълца
от чудото, че пак съм жив.

Невероятно – да. Но факт е:
отново съм сред вас, пред вас,
вместо инфарктно да витае
в магнетофона моя глас.

И пак кроежи, срещи, хора –
какво пулсиращо кълбо!
Докато натежи просторът
от сблъсъци и от любов…

Докато дрезгаво изгрее
в небето моята звезда
и пак нощта ме залюлее
вдън дълбините на смъртта.

Ала сега… Сега денят е
отново мой. Изцяло мой.
И вятърът е пак попътен.
Като пред следващия бой.

НАСАМЕ

Не се ядосвай, Атанасе –
простаци винаги ще има.
За нищо – ще те превъзнасят,
ще те корят неукротимо.
Ще те дамгосват със задачи,
които само ти ще свършиш:
ту радостта им да изплачеш,
ту сълзите им да избършеш.
Ще те притискат със съвети
(приемай умните им грижи):
какво да пиеш за сърцето
и как брадата си да стрижеш…
Олекнали от добротата –
в домашния си рай ще литват…
…А ти ще си топиш устата
в горчива делнична молитва:
Да бъде мир! Да има хора!
Бащи да има за децата!
Звезди – в далечните простори!
И вятър – всекиму в главата…
…А умните – на завет свити –
ще пишат новата си сводка
как улиците ти пресичаш
със вятърничава походка…

СПОР

Думи. И върху им – думи.
Канари от умни речи.
А пръстта мълчи куршумно –
като мъдрост, като вечност.

Споровете ще затихнат.
изстрели със стара дата.
Ала пак ще бродят вихри
в умовете, във сърцата.

Убеждават ме научно:
нервите се похабяват…
Ах, дано не се науча
да мълча, когато трябва!

Да мълча, когато в упор
мерзостта ме поучава
как да се превръщам в рупор
на площадната им врява.

Нека ме убиват! Нека!
Без да искат. И нарочно.
Шапка свалям пред човека
и пред удара му точен.

А животът неуморно
ще тъче по луди вени,
щом и днес се раждат хора
със чела – като мишени.

ВТОРИ ЮНИ

Те са мои връстници.
И по-млади от мен.
С устремени зеници
в моя, в днешния ден.

Те за нищо не питат.
Те са страшно добри.
Но въпроси гранитни
зреят в мойте гърди…

…Колко струва цената
на мълчания страх?
…С колко мои заплати
паметта си приспах?

Те напуснаха къщи
и деца мълчешком.
А пък ние се мръщим
под словесния щорм.

Ние стреляме – с думи,
кършим страсти със бяс.
Те мълчаха. С куршуми.
И умряха. За нас.

Мои мъртви връстници,
но по-живи от мен! –
докога ще мълчите
с пистолет зареден?!

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Пак се връщам с приятели-гости,
овършени от спомени, мамо.
Много здраве те всички ти носят
и ще питат сега за баща ми.

Приседни край софрата и в тая
тишина, от гората повяла,
разкажи – в окадената стая
колко песни за смърт си изпяла.

Пуста женска съдба-орисия:
да очакват мъжете, когато
тъмнината един ще затрие…
А ти пак ще приплакваш за татко.

Разкажи с колко клетви си клела
тая мъжка любов-халосия:
да зарязват жена, дом и челяд,
щом ги дебне смъртта на пусия…

Затова ли в усмивката кротка
има толкова жал и тревога?
Мамо, мамо – сърдечнице-болка,
колко жив е със теб некролога!…

МОЛИТВА ЗА ЖИВА ВОДА

Трябваше ми този ден,
тази радост люта –
да разнищвам изумен
трезвите минути;
да изгарям – миг след миг –
в кладата пазарна;
да изгрявам – като вик –
в изстрел на китара.

Трябваше ми – като сън –
този празник прашен –
с остри крясъци и звън
от строшени чаши.
Чувах жадния му глас
в делничната клюка;
глухата му сластна страст
как в душата чука…

А когато той дойде,
а когато лумна,
трябваше да му дадем
обич, вярност, умност.
Всичко трябваше – от нас –
като пред олтара:
дума, грижа, мисъл, свяст –
в изстрел на китара.

Ах, китарата звъни
и мълвата литва.
И изригва на вълни
яростна молитва; –
Господи, душа ми дай
и за хляба светъл,
и за живата вода,
Господи, в сърцето!…

ПОПЪТНА ПЕСЕН

Аз знам, че всеки миг във мен от упор стреля –
не съм ни много нисък, ни толкова висок.
Осъмвам със кураж. Замръквам без постеля.
И даже твърде често обядвам със възторг.

Вий мислите, че страдам? Напротив – много пъти
на мене ми се случва да съм почти щастлив.
Не вярвате? Защо? Попитайте синът ми
как светло ми се радва, щом свърна вкъщи жив.

Дори жена ми срязва комшийската гьлчава,
когато като гост пред нашта порта спра.
Обувките ми сваля, кафето ми вгорчава…
– Да ти е сладко! – казва… И аз благодаря…

Не си кривя душата – и мен уют ми трябва.
Ах, колко ми е нужен домашният покой!
Да ми е весел джоба, да ми е пълен хляба,
да дрънкам серенади в италиански строй…

Но пътят – ах, мой път! – душата ми го иска.
Да звънне телефонът – и духвам посред нощ.
Къде? Не зная още. Но сигурно – към риска.
А рискът не минава през къщния разкош.

Пък нека с мойте грешки езиците си пощят
и с думи да запълват спестовния ми влог!…
Но днес е рано, рано… След някой ден – и още –
и мене ще ме стъкнат в прекрасен некролог.

МЪЛЧАНИЕ С ХРИСТО ФОТЕВ

Една далечна кръчма. Пристан
след августовски маратон…
…Звъняха в мен – почти неистово
акорд в акорда тон след тон.
И уж морето бе далече,
а чувах гларусния плач.
Морето чувах – как облече
нощта с прохладен, тънък здрач…

Изпълваше ми се душата
с предрезгавели гласове –
нататък, до самия вятър,
докосвал чужди брегове…
и чужди грехове… и болки…
и радост чужда… и вина…
Не питам вече колко облака
се заредиха с тишина.

Ала морето бе далече –
до дън душата ми. Оттам
брегът изглеждаше изсечен
като на длан. И като в храм
ехтеше в мен – почти неистово –
ей тази песен с хрипкав глас.
А казват – нямало го Христо.
Така е… С него бях и аз.

ТРОМПЕТ НА ПЛАЖА

                                        На Дамян П. Дамянов

Не, недейте се смя, че пристигам на плажа по здрач и
подир час ще остана на пясъка – мокър и сам.
Просто днеска дойдох със съвсем друга задача:
да окъпя душата си – и до капка да ви я раздам.

Ще надуя тромпета, ще се смея със него, ще плача;
ще се вие под моите пръсти душата – както аз самият си знам.
А когато морето достигне луната – в самотата прозрачна
ще струи към брега „Тишина”…

Ще ехти тишината, ще разказва за самотните нощи,
когато заспивах, а смъртта не заспиваше с мен.
Как осъмвах без жал за живота и колко ми коства
мъжеството да бъда добър (и сред вас) – днес, и после,
                                                                      и в другия ден…

Вий ще спите тогава… Но някой забравен несретник,
до ухото допрял раковина, ще приседне на пустия плаж
да дочуе зова на морето… И по тънкия глас на тромпета
ще пътува душата му – като кораб към блеснал мираж.

Аз за него ще свиря – и дано да ме чуе човека!
И дано да оставят нозете му мокри следи към брега!…
…А когато изгрее денят – ще си тръгна полека.
Цял превърнат във слух. И с тромпета в едната ръка…

ГРОБ КРАЙ МОРЕТО

                              В памет на Владо Левков

Няма нищо под вълните
и морето тук е чисто –
както над Родопа сутрин
звънва синкава зора…
Попритулен зад мъглите,
Господ истината бистри.
И в човешките ни мутри
лъсват нашите утра.

Нашите утра?… Веднъж ли
сменяхме утра и вери?
И веднъж ли – ослепели –
дирихме с тояжка път
към нощта, в която мъжки
ще отворим дворни двери
и над бурите прелели
ще отпуснем тежка плът…

Но вълните тук са тихи
и прибоят е ненужен.
Под китарните ни вопли
вдигат свещите чела.
Ще достигнем ли тревите?
Или пак ще бродим – чужди –
като блеснали в Родопа
осветителни тела?…

ЕЛЕГИЯ

Моята песен
не стигна до тебе.
Моята песен
потъна в гроба.
Тук вместо мене
лежи, погребана,
моята песен –
орис-прокоба.

Колко й думах:
– Пази се от клетви!
С думи-камшици
я шибах, а после
тя от гърдите ми
литваше, клетата,
и към небето
се стрелваше остро.

Смокове зли
в пущинаците свиреха,
биволи къртеха
в пръстта рогове…
Моята песен
летеше, сподирвана
от орисници –
черна прокоба.

С думи-трошици
я молех: да слезе,
да кацне пак
върху моите длани!…
Но тя от камшика ми
имаше белези,
от моите клетви –
кървави рани…

Дали я вещица-веда
подмами
с омайно биле
в потайна доба,
та сви крилете си
песента ми,
блъсна земята,
потъна в гроба?!…

Сега несвестен
и непотребен
вода светявам,
преливам вино…
Тук вместо мене
лежи погребана
моята песен,
клета Родино…

СЪН

                              На синовете ми

Заведох ви на гробището. То
бе пълно с плочи на велики хора.
И казах: Тук е вашето место!
Отстъпите ли – чака ви позора!

Мълчаха барелеф до барелеф.
И бюстовете каменни мълчаха.
И изведнъж съзнах, че ви заклех
не в бащин дом. И не за родна стряха.

В свърталището на смъртта… Да, там
от мен вий взехте обич и омраза.
И аз не знам от мойта клетва сам
как, синове, сега да ви опазя?…

Безсмъртните мълчаха… Тежък звън
разтърси гроба, срещу мен вторачен.
…И плаках аз. И плаках не насън –
тъй както в мъжки сънища се плаче…

НОЩЕМ

Мисли мои, закодирани в посреднощни страхове!…
Ъгловати, непридиряни,
рахитични, екзалтирани,
трън в очите ни, раздирани от насрещни бесове…

Все във верите се зверите, все в душата и плътта.
И какво ли ще намерите
там, когато тръшне дверите
екзекуторът на времето – и ни приюти смъртта?

Жал сърцата ще прониже ли над смълчания сандък?
И под миглите примижали
вятър вихрен ще застриже ли
еротични тръпки, движили еретичната ми плът?…

Яд-не яд – ще чукне времето. Но дори и да греша –
там едва ли ще намери то
верен поданик на стремето,
на камшика и на бремето – като моята душа.

А когато тръгнат мъртвите след кошмарния ми зов,
страх ме е – ще ме прегърнат те… Но дали ще съм готов?

ЗАВЕТ

Преди със този свят да се сбогувам
и пътя си нататък да поема,
ще помълча миг-два… Ще потъгувам
за тялото, което ми отнемат.

Добре живеех в него, имах завет.
Но често беше тясна мойта кожа…
Едно замислях честно – друго правех –
добър и лош, възможно-невъзможен…

Кого ли в своя делник не обидих?
Кого зарадвах в скучния си празник?
Къде не тръгвах – но къде отидох?
Приятел бях – приятели зарязвах…

В затворени врати троших юмруци
(дори смъртта ме дебнеше с тревога).
Дано след мене синове и внуци
кодират същността ми, ако могат!…

Дано, дано да ме запомнят с друго –
не външността – душата ми да вземат!…
…Преди със този свят да се сбогувам
и пътя си нататък да поема…

ОПОРА

Да изгубиш приятел, от твоята дума уцелен,
е тъжно. Но все пак не бързай да тровиш сърцето си.
Вместо твоя единствен приятел – приятели сто ще намериш.
И във всеки от тях ще откриеш чертичка от себе си.

Да очакваш жената, която след прашния делник
при друг е отишла да търси забравена ласка –
е тежко. Но ти не прави от скръбта си постеля:
жената за теб ще поплаче, когато свещта ти угасне.

Да загубиш пътеката в тъмна гора, да нямаш посока
и във змийско гнездо да подириш отмора след дългото скитане –
е страшно!… Но ти не вини участта си жестока:
змията е кротка, щом със очи я помилваш…

Но когато жената я няма, а приятелят гърбом те дебне
и от много пътеки накрая без път си окапал –
какво ти остава тогава?… Повикай момчето
от твоите сънища мъжки – и карай нататък!…

РИТЪМ

                                        На Андро

Смях напира в очите ми – като море.
Буца ми стяга гърлото – вятър на бял кон ме бие.
Ако не бяха нозете ми, вятърът как ще ме спре?
Как във косата ми гняздо ще свие?

Вечно кракът на педала – с времето все сме на нож.
Търсят ме – няма ме… Там съм, където потрябвам.
Утро ли, вечер ли, ден ли е или пък нощ –
моят живот като луда фиеста ме грабва.

Делник и празник – тъпани бият в кръвта,
бият, отмерват на времето верния ритъм.
Нека годините бързат! Но старостта,
докато стигне до мене – ще има да пита!…

Дишай, човеко! Властвай над тази земя!
Нека душата да пее – гроба ти кой ще открадне?
…Ако случайно смъртта ме препъне – тя да ми тегли срама.
Аз и във нейната пазва с усмивка ще падна.

НОКТЮРНО ЗА КИТАРА

Тишина главоломна.
Тишина искрометна.
…Не, не влизайте, моля,
пощадете поета!
Ангажиран е спешно и отвред го притискат –
нещо ново за вестника, нещо старо за риска…

Е, какво пък, тогава оставаме ние –
хем не можем да пишем, хем пък можем да пием;
в непотайните доби да прегръщаме вятъра;
да разгърнем душите си – не души, а метафори!

Ах, какви ти метафори – шашкънии и тропи…

Мили мои приятели, по сърцето ми тропайте,
по очите ми чукайте, ако гледат далеко
и ловят пеперудите, а не виждат човека…

Имаш болка? Минутка – да настроя китарата.
Само тихо – съседът тръгва рано на работа.
И жена му е бременна – все я мъчи, проклетото,
футболист ли ще става,
философ ли,
поет ли?…

Ако дремна случайно (все пак хора сме, знаете) –
изкъртете прозореца, надникнете във стаята!
Щом ме няма – излишно е да ме търсите в папки.
Целунете жена ми…
И прелейте по капка…

КАТО КРИЛО НА ПТИЦА

Елате ми на гости тази вечер…
Прозорецът отворен ще се мята
като крило на птица. И далечен
ще ни се струва пулсът на земята.

Ще разиграваме щастливи драми.
Ще се преструваме, че сме доволни.
Докато легне най-подир жена ми
да досънува своя слънчев облак.

Тогава ще отприщим наште песни.
Чешмата, както винаги, ще капе…
Съседите ще се гневят – чудесно! –
и ще се стряскат във съня си грапав.

И нас ще обвиняват, че не могат
да натъкмят везните си така, че
хем съвестта им да е чиста, строга,
хем да не могат като нас да плачат.

Къде сте, мои ангели рогати?
Прозорецът отворен се разчекна
да се тресе от сприхавия вятър.
Или от самотата, в крайна сметка…

МОЛИТВА КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ

Нищо, че минаха вече хиляда години.
Нищо, че вятър в косите ни вие пъртина.
Пак ви обичам, приятели, недейте забравя!
Ако през Девня минавате – пътьом, – недейте забравя.

Тук съм – и цяла вселена пред мене сега коленичи.
Жив съм! – и в мене са влюбени всички жени и момичета.
Аз и за вас ще намеря обич след стайната скука –
само да не подминете, само почукайте тука!…

Бързо в джезвето кафето ще кипне, ракията също.
А след това ще се правим на зли – и ще се прегръщаме.
Чужда на мъжките ни халосии, жената ще кротне –
нека във други любови тази нощ хвърляме котва.

Нека свирепстваме, нека се давим от нега и злоба!
Нека летим към звездите – и да продънваме гроба!…
То ще е само до днеска… А утре отново
двамата с нея ще се провираме под конска подкова.

Ала преди да се гмурне луната под звездната плява,
много ви моля, приятели, недейте забравя!…

КОГАТО УМРА…

…не искам поп да ме опява.
Не съм надъхан атеист, но
аз с Дявола съм се оправял,
че Господ ли ще ме притисне?…

И за какво му е посланик,
щом сам в душата ми наднича
и е складирал всички данни
за мен в килера си космичен?…

Той знае всичко. Няма нужда
да ме дамгосват с добродетел,
която ми е била чужда…
Или пък срокът е изтекъл.

И стига с тия некролози –
фалшива там е всяка буква!
Живях. Грешах. Докато можех.
Това е. Другото е скука.

Дали ще рухна под инфаркта,
или куршумът ще ме чукне –
присъдата ще е еднаква:
– От много ум – ще кажат – пукна.

ЛЯТНА БУРЯ

Мътни пръски летят.
Замириса на страх.
Шепот, кикот и грях
още чака денят.

Гледай кучето как
перчи козина зла.
От шубрак до шубрак
рейват птици крила.

Гръм небето разпра!
И дъждът изведнъж
ливна луди ведра
върху тръпната ръж…

Блясна-трясна!… И прах
пак задръсти нощта.
Упоена от страх –
жадно тръпне ръжта.

Кляфкат кучета зли:
– А кога ще вали?

АРИТМИЯ

Успокой се, сърце… Не пропускай нахалос секундите –
всеки миг изтърван е един недоказан живот.
…Колко пъти се клех – от утре да карам по-умната;
вместо нерви да късам – по-добре да се давя във пот.

Но така съм орисан – да разбивам стени със главата си,
все да диря на правдата кривия нокът.
Не видях ли светът как върви – без да търси правата си.
Стига само веднъж да докопа дебелия кокал.

И до кокала бях, и до бута, и до крехките рибици…
Но заситих ли с тях челядта си и своя стомах?
Не – раздавах навред по христосовско-комунистически…
И това ми е всъщност непростимият грях.

Отпусни се, сърце!… Заживей като някога – весело!
Както някога тъжно заживей, но не спирай, сърце!…
Все ще дойде денят – и ще грейне душата за песен.
Пък макар и с превръзка към куршума в студената цев…

…Но ще рукне дъждът… Ще разкърши снагата си, стройната.
И ще тръгнат след него тревите към белия облак.
…За да видят тогава звездите в каква скотобойна
се е раждал Христос. И как е възкръсвал сред кобри.

ВСЕ ПО-ТРУДНО

Омръзна ми, да си призная, като часовник да живея –
навит по чужда воля, звънящ, когато трябва…
Махалото-живот възторзите ми да люлее;
излъскан все да бъда – като годеник на сватба…

Не чувам ли сърцето си – то все по-често казва: – Спри се!
Но глупостите на деня ръждясало поскърцват: – Карай!…
От дневните кошмари изригва нощният апокалипсис.
С мерзавци се прегръщам, с приятели се карам…

Жена ми все по-трудно ме събужда нощем,
когато телевизорът разплита свойта паяжинна прежда.
Ако не беше тя – не бих подирил прошка
ни от света, ни от отрупаната ми с цветя надежда.

Защо да вярвам на платени скудоумници,
които с притчи балсамират личната ми драма?
…Къде си, моя обич?… Виж – синовете ни са будни.
И си играят – сякаш нас ни няма…

БАЛАДА ЗА ПЕШКИТЕ

Изправен съм пред вашата присъда.
Улавям с фибра всеки поглед строг…
Хей ти, Човеко, който си напъден
от шеф, жена, или от Господ Бог…
Да, влез!… Но – казваш – тука има грешка…
А пък жените влюбени са в нас…
Е, вярно, шефът все така по шефски
размества пешки в профил и анфас.

А пешките са бели,
а пешките са черни,
а пешките са скромни –
съвсем като във шах.
Със стъпки неумели
пристъпват, но наверно
към царската корона
стреми се всяка от тях.

А щом като властта е застрашена,
а щом като за гласност имаш глас –
ти вече си осъден. И в мишена
сърцето си превръщаш всеки час.
С красиви вестникарски директиви
недей пломбира болния си зъб!
Подлецът може гръб да не превива –
но винаги се цели в твоя гръб.

Играе с пешки бели,
играе с пешки черни.
А пешките са скромни –
съвсем като във шах.
Със стъпки неумели
пристъпват, но наверно
към царската корона
стреми се всяка от тях.

Със пешките – спокоен и разгърден
бих атакувал даже танков взвод.
Затуй сега и вашата присъда
изчаквам. И отново съм на ход.