Людмил Симеонов

КЛЕТКАТА

Всеки ден на път за работа минавах по тази улица и неизменно го виждах на терасата на първия етаж на един от жилищните блокове: с посивяло и безжизнено лице и с неподвижен поглед, в който имаше безразличие и безнадеждност.

На главата си постоянно носеше изгубил цвета и формата си старомоден каскет, беше облечен с излиняла и захабена ватенка. Мой познат от същия блок ми каза, че дошъл от едно далечно село (вече почти обезлюдено) да живее при сина си, след като жена му починала.

А на улицата животът си течеше един и същ в своите сиви и скучни измерения: сутрин хората бързаха за работа и се връщаха привечер, натоварени с пазарски чанти, профучаваха коли, жени викаха децата си за вечеря, през почивните дни мъжете играеха на табла и карти по пейките пред блока или шетаха из гаражите си, понякога музика огласяше квартала и сватбари се провикваха.

Никой не се интересуваше от стария човек, затворен като в клетка в остъклената и превърната в стаичка за живеене тераса.

Не го видях никога сред връстниците му в близката квартална градинка, които си говореха за политика и болести, нито веднъж не го срещнах и по улицата. Стоеше си неизменно на своята тераса на първия етаж, застинал и вцепенен в някаква безкрайна и безизходна умора.

Имаше ли спомени този човек, мъртва ли беше паметта му? Може би все пак тайно тъгуваше за селцето си, където са се изнизали годините му, за ниската къщица с керемиден покрив и с дъх на чубрица и мед, за овошките, грижливо засадени от ръцете му, за целия онзи безхитростен и обикновен живот, запълнен с прости стопански грижи за растения, животни и птици, с кротки разговори в селската кръчма, с дълги есенни дъждове и дълбоки снегове, с летни горещини и пролетни цъфтежи.

Сега дворчето сигурно там е потънало в бурени и забравата наднича от всеки кът. А къщицата може би все още се вглежда с надежда към уличката, по която отдавна не минава никой, и слуша нощем как в гредите й скърцат дървояди и ябълката как оплаква на двора своето безплодие…

Една сутрин не зърнах стареца на обичайното му място, а на другия ден разбрах, че издъхнал, както си стоял там.

—————————–

ЦЕКО

Никой не знаеше годините му, а и самият той беше в неведение за възрастта си (изглеждаше около 40-годишен), тъй като никога не беше имал паспорт или лична карта, нито кръщелно, нито пък някакъв друг що-годе документ, удостоверяващ самоличността му. По тази причина нямаше как да получава социални помощи като безработен.

Останал кръгъл сирак още от малък, изгонен от къщи от по-големия си брат-алкохолик и скандалджия, живееше като птичка божия - препитаваше се с дребни услуги на самотни възрастни хора от селото - да прекопае лозе или градина, да насече дърва, да почисти кюнци, да изхвърли боклук, лятно време пасеше една-две крави за две-три мизерни левчета на ден. Никога не се пазареше - каквото дадат. Спечеленото почти винаги отиваше за ракия или вино в селската кръчма.

Приемаше и заплащане в натура от милостиви бабички - кога гозбица или чорбица в саханче, кога хлебец, парче сланина и глава лук, но това не се случваше всеки ден. Понякога се съгласяваше и само за чашка кафе или ракия да извърши някаква услуга или пък просеше стотинки пред кафенето. От време на време му даваха и по някоя стара дрешка.

Обитаваше изоставена от собствениците си схлупена къщичка в края на селото, която състрадателен съселянин му купил почти без пари. В нея нямаше нито водопровод, нито ток, нито мебели освен един гол дюшек, а дворчето й така си остана обрасло в буренак.

Обрасло в гъста и дълга брада бе и лицето на самия Цеко, а сплъстената му коса бе дълга до раменете - никога не се миеше, бръснеше или подстригваше, но хората го търпяха, защото беше незлобив, добронамерен и услужлив. Комай никога и не беше излизал извън пределите на родното си село.

Веднъж, връщайки се пийнал в къщи по мръкнало, паднал в някакъв трап и строшил ръката си. Трябвало в града да отиде да я гипсира, но нямал пари дори за автобусен билет. Комшия му помогнал да привърже счупената ръка с една дръвце вместо шина и така си остана.

Само че ръката му не заздравя и той не можеше вече да ходи по къщите. Известно време изчезна, но никой, дори и брат му, не го потърси. Намериха го чак след седмица умрял от глад и студ в къщичката си. Погребаха го на общински разноски.