ТРЕСКА
В здрача посред скалите на хълма разпознах дупка. Спряхме се на четири-пет разкрача. Стори ми се, че е малка пещера или мечешка бърлога. Хвърлих камък, нищо не се обади. Нито изскимтя, нито изръмжа и не изохка. Нито изхвръкна, ако е дремела там някоя едра птица. Само да не е змийско гнездо, мина ми през ума. Змиите прекарват увити на кълбо дълго време. Един камък не може да ги помръдне, нито развърже.
Хвърлих още един камък - пак нищо. Никакъв шум. Реших, че някога, преди хиляда и повече години, по тези места е отсядал някой отшелник. Може да е бил богопомазан и свят човек. Отседнал и сам изкопал жилището си посред скалите.
Стъмни се съвсем. Месечината още я нямаше, когато пръв се надигнах до дупката и преметнах крак вътре. Подът бе сух, гладък и каменист. Опипах и стените отвсякъде. Сметнах, че е дълбоко колкото двете ми разперени ръце. Дори си помислих, че тук доскоро е имало човек. Зверовете са го надушили или сам се е преселил по-нависоко, в планината, да е по-близо до Бога.
Мракът не даваше да зърнем лицата си дори. Армила се протегна, хванах я из един път и я издърпах. Конят остана под нас, като че беше потопен целият в катран. По-право невидим. Достраша ме, че я мечка, я вълци и чакали могат да го надушат и да се нахвърлят, ала нямахме друг избор… Не се кахъри, побратиме, не се бой, миличък, рекох му със свито сърце.
Нападнат ли те, заедно ще се браним. Ти само стой мирен, кротувай. Не се издавай на никого и за нищо, додето сипне зората. Тогава, ако помогне Бог, ще скочим на крака и ще препуснем към нашето поселище. Ще пребродим земята и небето, но ще стигнем дотам… Хайде, побратиме, излегни се полечка… Отдъхни… Почини си, че и ти се намъчи като нас…
Конят ми, както усетих от един човешки бой промеждутък, начаса се изпъна, без да вдига шум и да се търкаля по гръб като магаретата. Послуша ме, моето момче, мина ми през ума. Верен другар ми е всякога, в щастливи дни и по време на беда. Признателен съм…
Умълчахме се всички. Бяхме капнали от умора. Скоро, както лежахме прегърнати с Армила, ни хвана сънят. Не знам колко дълго ни носеше и люлееше той, какво сме чули и видели по пътя му. Изведнъж блесна светкавица, тресна гръм и ни отскубна от прегръдките и лоното на съня.
Заваля дъжд. Неудържимо, на едри капки. Гръмотевици и светкавици неспирно цепеха и разкъсваха небето. Видя ми се, че конят беше скочил на крака. Беше опрял корема и задницата си на скалата. Повдигаше глава към нашето скривалище. Колкото и да се дърпахме назад и навътре с Армила, вятърът ни засипваше с порой от вода и ни измокри до кости.
В един миг блесна нова светкавица. Присвих очи. Дочух шум на буйна вода. По суходолието слизаше буен поток. Достраша ме да не повлече коня. Водата минаваше през нозете му, както ми се стори. Квасеше корема му. Армила, чуй, рекох й, трябва да слезем и тримата заедно да изгазим потока, додето не се е покачил до леговището. Ще преминем по баира отсреща, чуваш ли. Обгърнах и стиснах раменете й за кураж. Ще застанем досам гората, на безопасно място…
Слязохме криво-ляво и се хванахме здраво за ръце. Поведох коня и малко по малко мръднахме няколко крачки. В същото време дъждът ни шибаше отвсякъде с камшици. Мълнии падаха и гърмяха около нас. Мина ми през ума, вече не знам за кой път, че настъпва краят на света. И земята се връща обратно във вечния и безграничен хаос, откъдето е произлязла, както редят сказанията на гърците.
По средата потокът стигаше до кръста и още педя нагоре. Силен прилив ни блъсна на два пъти. Залитнахме, макар и да се крепяхме здраво един за друг. Конят обаче бе държелив. Водата, колкото и да е буйна, не можеше да го изтласка и повлече по пътя си.
Дохождаха нови приливи. Напираха и ни люшкаха насам-натам. Като че искаха да ни съборят и удавят. Намирах се в чудо. Страх ме обзе. Не знаех какво да реша в тези усилни мигове.
Внезапно ми хрумна да се хванем за опашката на коня.
Армила също трепереше от страх, но и от студ. Накарах я да се вкопчи с две ръце в опашката, без да се бои от нищо. Прихванах я за кръста да не се люшка и по-лесно да крачи. Побутвах я, а конят теглеше с всичка сила.
В един миг тресна нов гръм и блесна светкавица. Видях, че конят се измъква от водата и стъпва на сухо по баира. Избутах Армила подир коня, понеже ми се стори, че беше изтървала опашката му. Направо я изхвърлих в задните му крака. Изскочих от водата и се проснах по корем до Армила. Поседяхме тъй не знам колко време, изтощени докрай, почти изпаднали в несвяст.
Битка за живот е туй нашето, помислих си. Оцеляхме срещу стихията, преборихме се, макар че не я победихме.
Сетне, къде на колене, къде по лакти, изпълзяхме по баира, още повече изнемощели. Конят напредваше, не избързваше, а обръщаше глава сегиз-тогиз. Подушваше ни. Облизваше челата и косите ни. Даваше ни кураж да се държим. Армила обаче трепереше непрестанно, зъбите й тракаха от студ. Това ме разтревожи. Дотам се докара, че устата й беше схваната и дума не можеше да изрече. Дигнах я на ръце, прегънах се надве, додето я носех с мъка до гората. Успях да я преместя до първото дърво, което се изпречи.
В същото време дъждът изведнъж спря. Като че е чакал да се измъкнем от водата. Отникъде вече не се чуваха и блясваха мълнии. Зазоряваше се. Заглъхна вятърът. Стихиите се укротиха и умълчаха. Армила още трепереше. Устните й бяха посинели. Дано не се разболее, мислех си.
Чудех се как да я изсуша, да я стопля, че да й мине, да се съвземе от треската. От дрехите й непрестанно се стичаше вода. На същия хал бях и аз. Тогава забелязах, че от корема на коня се вдига пара и реших, че спасението е в него.
Накарах коня да легне на една страна, както е лежал всякога, като си почива. Съблякох Армила до голо. Смъкнах ботушите й. Наместих я да легне по очи върху корема на коня. Здраво изтисках дрехите й и на гърба й ги наметнах. Настаних краката й на топло между конските бутове. Свалих и аз всичките си дрехи. Изцедих ги колкото можах в бързината. Навлякох ги наново, без да се бавя, тръшнах се на земята и залепнах за Армила.
Защо тъй постъпих, ще рече някой. Защо реших по тоя начин да избавя Армила от треската, че да не стане по-лошо. Начаса си спомних как ме изцериха баща ми и майка ми. Бях седемгодишен и пороен дъжд ме свари посред полето. Също тъй се простудих по онова време, посинях и устата ми се схвана, зъбите ми дрънчаха и треперех от треската.
Чисто гол ме съблякоха тогава. Туриха ме да легна върху корема на кобилата и с ямурлук ме загърнаха по-скоро да се стопля. Не знам колко време лежах проснат като в корито вряла вода. Накрая скочих на крака и вече нищо ми нямаше. Само че майка ми начаса ме намаза целия с меча мас и тъй ми мина простудата…
Меча мас нямах под ръка в тоя момент. Както бях залепнал за Армила, подир известно време усетих, че тя малко по малко се съвзема. Най-напред престана да зъзне. Захвана да си поема дъх по-спокойно, без гърчене. Това означаваше, че кръвта й се разшава свободно, а и бурята в душата й отминава. Сетне, като отвори очи и надигна глава, зърна, че бе съмнало и избърбори нещо. Не й се разбираше. Малко по-късно, когато се обади, думите й бяха по-ясни.
- Къде… се намираме?
- До гората - отвърнах. - На път за нашето поселище…
- Мълнии ни удариха… нали…
- Всичко свърши, Армала, всичко…
Тя внезапно се смути, понеже си събра ума. Усети, че е съвсем гола и лежи върху корема на коня. Скочи от мястото си като ужилена, сграбчи дрехите си и ми нареди да не я зяпам…
Обърнах очи към суходолието. Потокът още се влачеше надолу изтънял и ленив, уморен от път.
