ЗА БОРЧ
Кучето залая като по чужденец. Макар че не видя, чичо Марин разбра по тежките стъпки кои бяха влезли в двора. Белушка преживяше в ниския обор и големите й тъжни очи учудено гледаха почернелия си стопанин. Отвън се чу гласът на Спиридон:
- Хайде, Марине, не ставай дете, че бързаме!
Чичо Марин преглътна нещо топло, което изгори гърлото му. Сълза ли бе то или въздишка, Белушка не разбра, но видя, че раменете на стопанина й потрепераха.
- Хайде!
Той изкара кравата и подаде юларя на Спиридон.
Хаджи Трифон бръкна в дълбокия пояс и зарови с пръсти в широката кожена кесия.
- Ето ти записа, Марине, не беше голям борч, ама много лихви се натрупаха. Да се махне сега тая работа, па може па да си дотрябваме!
Чичо Марин пое измачканата хартия, но нито я погледна. Очите му не можеха да се откъснат от бялата крава, която лениво преживяше, без нещо да разбира.
- То е така, дядо хаджи, право думаш, че борчът наедря, ама аз пак бих те помолил да почакаш. Ще ти отработим лятоска с жената и децата, бял ден няма да видим, дето е речено, но все нещо ще откупим. Сега остаяме съвсем на поляната, само на хляб и мерудия. Тя ни блажеше, тя ни ореше нивите.
Гласът му идеше някъде издълбоко и думите падаха тежки като къртени с длето камъни. Хаджията нетърпеливо го пресече:
- Много стая, Марине, много! Да ти пристана и сега на ума, пак нищо няма да излезе. Днес-утре, ще се зададе нов борч или бирникът ще тръгне по селата, ще ти я вземат и пак няма да е твоя. По-добре у мене да е, че отдавна добичето ми лежи на сърцето.
Чичо Марин си знаеше, че така ще му отговори хаджията, но все пак нещо го лъжеше, че може да се смили накрая. Сега, като видя, че Спиридон потегли кравата за юларя, пред очите му притъмня, та се пооблегна на плета и смутолеви с пресъхнал глас:
- Щом е опрял ножа до кокала, няма що, ще се дава!
Той тръгна след тях като да бяха изнесли из къщи някой близък човек. Вървя, вървя, па потъна в кръчмицата на Нено Стойнин.
- Давай! - удари по масата, като да бе намислил сто години да пие.
- Добре, че ги нямаше децата и жената. Като на умряло щяха да се разписукат. От парче месо я отгледахме, трева с нож съм й рязал, доде беше малка и на - дай я за борча!
Пиеше, но не можеше да се опие. Пред очите му все се мяркаше Белушка със стоманените рогове, с лъскавата си бяла козина, с кротките си умни очи. Той помнеше как един ден слезе отгоре горският говедар и донесе на раменете си малкото теленце. Ти беше, Белушке! На челото ти имаше едно сиво петно, което после се изгуби. Каква радост се дигна вкъщи! Децата се разчуруликаха, подгониха теленцето, едно се качи и почна да го язди. Ще порасне Белушка и ще ни дава мляко!
- Още дай!
Чичо Марин прокара ръце по лицето си и се загледа с изцъклени очи.
- Как можаха да ми я вземат, как не ги догреша гладни децата да оставят!
Той забрави да изпие виното, що го поръча напоследък и бавно се заклати по кривите улички. Излезе из селото. Нивите се люшкаха пред него и побягнаха по широкия хълм. Отвъд е мерата. Там пасат селските говеда. И Белушка е там. При нея ли отива?
- Накъде, Марине?
Той се спря, като че някой го удари с брадва. Беше Мариница. Връщаше се от нивята с ръкойка класове в ръцете. изникна като от земята. Земята да беше се разтворила, нямаше така да се учуди.
- Взеха я!
Наведе глава като осъден. Видя босите напукани крака на жена си. По тях трептяха капчици кръв от осила по стърнищата. После чу гласа й, мек, но тъжен като песен.
- За борча ли? Знаех, че ще го стори. У него милост няма.
Двамата тръгнаха мълчаливи. Той чакаше да му се скара, че е пил. Тя не го и поглеждаше. Беше потънала в себе си като в кладенец дълбок с километри.
- Децата довечера ще плачат - ала и тя не се сдържа и, когато видя празния обор, сълзите й се сипнаха като градушка. Тя сви глава в престилката и зарева над празните ясли.
Чичо Марин седна под стряхата. Тя като че беше удължена и искаше да го притисне.
Защо не се срути къщата да го затисне с камъни. Може би ще му олекне от болките…
Вечерната мрачева ги затрупа. Къщата и те потъваха в земята. От края на небето извряха звезди, едри и студени като лед. По едно време и двамата трепнаха. Връщаше се говедарят от паша. По дълбоките пътища звънтяха хлопатари и се чуваше продрана песен. Двамата загубени хора не помръдваха, но и двамата чакаха някакво чудо, изтръпнали, вцепенени, без да посмеят дори да въздъхнат.
- Тя е - каза стрина Мариница, но само устните й помръднаха - не се чу глас.
Пред вратника се беше спряла Белушка и мучеше така страшно и тъжно, като че я водеха на заколение.
-Гя-я, в пътя де - отпъждаше я говедарят, но тя не помръдваше и гледаше с големите си умни и човешки очи.
- Марине, бе, ела помогни да я откараме, добичето още не е навикнало, та дири старите си стопани.
Чичо Марин стана, взе от дръвника един кол и се заклати към дръвника.
- Махай се, чужденке - опита се да й се скара. Замахна. Тя отстъпи и се спря насред улицата, но започна да го гледа тъй учудено, като да диреше думи с глас да му продума.
- Махай се!
Сега и чичо Марин не можа да издържи нейния поглед, изпусна дървото из ръцете си, и като прегърна кравата за главата, целуна я между очите.
в. „Час”, г. 4, бр. 10, 3.11.1937 г.
