Марин Ботунски

Вървеше Минчо по божия есенен свят. Вървеше с онова трабантче, дето новите месии не го искат, него и панелката, и както не ги искат – заграбиха многогодишния труд на българина… Премина пазарджишкото и пловдивското поле – в българските къщи димяха комини, в прозорците на къщите грееха мушката, срамежливо се полюшваха на вятъра басмени перденца. Трептяха в клоните пожълтели и почервенели листа, откъсваха се и шушнеха в пространството. Куче пролайваше зад ограда, коза прегризваше есенни клонки. В полето селянин ореше с плуг, по-нагоре бумтеше трактор.
Спокойна беше природата: реката, небето, полето. Минчо вървеше към планината Родопа и града Смолян, родния край на покойната му и незабравима съпруга. Децата му вървяха с него, дружни са, ала всеки бе стаил своя болка и свои спомени.
Пътят се виеше сред стройни ели и борове, небето – синьо, спокойно, върховете на планината – меки, заоблени, въздухът – чист и прозирен.
Родопа – това е красота и спокойствие. Само един човешкият дух се блъска припряно в това пространство. Кое го прави неспокоен? Болката от разума? От познанието? От неясността на безкрая? Вечер от този безкрай към неспокойния дух примигват (за поздрав ли?), весели звезди…
Само ще разтоварят багажа в малката стара къщичка, ще почистят и застелят чергите, и веднага ще тръгнат за Полковник Серафимово. Петьо Бояджиев ги чака там.
Петьо Бояджиев е художник, свързан с най-здравото въже за Родопа – преклонението. Изкусен майстор е Петьо, крехка и ранима душа. От сутринта с двама приятели са хвърлили въдиците, вечерта ще ги гощава с риба в къщата на попа на село Полковник Серафимово. Попът Веселин Веселинов, вторият рибар, е тридесет и пет годишен. Третият е учителят-скулптор Дамян Пеев. Свързва ги любовта към изкуството, към планината и риболова. И още, а може би и най-вече, начинът на живот. И тримата искат да постигнат колкото се може повече от замисленото, но и да изтръгнат възможната радост от живота.
Къщата на Веселин е в североизточния край на Полковник Серафимово. В другия край на селото е отскорошният дом на Любомир Левчев.
- Искаш ли да отидем, не в тях, по улицата – да видиш къщата му? – Веселин пита Минчо, чул от Петьо Бояджиев, че се знаят, че животът ги е срещал с Левчев.
Минчо усеща, че няма любов в думите им.
- Не сега! – отговаря.
- Той много не се показва, но вечер се чува пишещата му машинка…
Петьо и Дамян Пеев правят “табиетлийски” салати, Галя, съпругата на Петьо, пече уловената риба и от време на време поглежда – да не се нахвърлят прибързано мъжете на ракията. Колкото е талантлив Петьо, толкова е непредпазлив с “пукницата”. А сега, като са рамо до рамо със скулптора, още по-примамливо ще му е питието. Виж, Веселин е по-млад от тях, но е по-премерен, във всичко е по-премерен…
- Много красиво е станала тази всекидневна – бели стени и черно дърво! – Минчо гледа към Веселин, после с длан глади плота на дебелата кръгла дървена маса.
- Весо, ти сам ли си направил ремонта в къщата? – пита Галя.
- Сам, с неоценимата помощ на господин Дамян Пеев.
- Аз се моля вече цяла година на Петьо – не ще и не ще да оправим у нас. Ние живеем там, но всъщност ателието е ателие, а онова, което трябва да прилича на жилище – не прилича.
- Галя, слушай как го е рекъл Леонид Леонов: „Умът и малкото еснафско щастие са несъвместими. Геният живее извън пределите, до които може да се протегне ръката му” – светят и се смеят очите на Петьо.
- Ти не си гений…
- Не съм… Но е сигурно, че ми се иска да направя нещо голямо, нещо гениално.
Свечери. Грейна уличната лампа на петдесетина метра от двора на Веселин. Веселин заразказва на подпийналия народ:
- Легнал съм една нощ и чувам – нещо дрънчи по особен начин. Все едно, че се стреля със сачми по тенекия. Станах, излязох от къщата. Не вали – ни дъжд, ни град. Не виждам нищо. Но продължава да дрънчи. Прибрах се вътре, особеният звук не ми дава мира, наметнах една фанела и пак навън. Обиколих къщата, огледах. Извън двора, на изток е звукът. Накрая какво видях – кълвач върху уличната лампа. Отгоре. И кълве. Клюна ли си чисти, или го остри? Глупав ли е, за да не разбере, че отгоре на уличната лампа е ламарина и няма как да се пробие дупка в нея? Или пък светлината примамва мушици, които той кълве отгоре? Но те би трябвало да са отдолу, защото обичат светлината – тя ги примамва… И както съм с наметната фанела, тръгнах към улицата, там, дето е осветителното тяло. После се размислих за неразумния труд, за глупавото ни, понякога, почукване по уж вратите на живота. А вратите, както често се оказва, са на обратната страна на нашето почукване…
- Това си е готов разказ. Ти го пишеш в момента! – светкат огънчетата в очите на Петьо и той се чука с Веселин, а Галя потреперва – водната чаша е напълнена догоре с ракия.
- Какъв ти разказ – истина ви разказвам.
- Истина – истина. Продай тази идея на Дамян, ще направи скулптурна композиция по нея! – и Петьо надига чашата.
- Каквато ми е обиграна и майсторска ръката, ако имах и водещи идеи, е-хей… Има да питаш къде е бае ти Дамян Пеев! – смее се и се чука по главата Дамян. – А тебе, Веселине, да те питам, като разказваш такива чудесни неща, защо не ги пишеш. Оня от долната махала написа за едно огънче, което и да го подсещаш, и да го насилваш, ни тлее, ни гори. Защо не ходиш на сбирките им?
- Там, където е пълно с предатели, само предател търси приятели! – тихо изрича Веселин.
- Философ ни е на нас Веселин! – смее се Галя.
- Философ, ама тъжен! – Дамян чука чашата о челото си.
- Защото нещата се обърнаха, животът се обърна… Помията излезе отгоре. Сбъдна се писаното в Библията: „И долният пласт ще дойде отгоре!”… Долният пласт дойде отгоре, но се видя, че е току изваден из бърлогите на личностната му посредственост…
Веселин върти между пръстите си цигара, но не я пали. Вече шест месеца е отказал цигарите, има воля и не пали, но все го тегли “пустата му отрова”, както сам ги нарича.
- Петьо вчера го рече: “Векове делят стиховете на Коста Павлов, на Христо Фотев, прозренията на Иван Динков, прозата на Радичков, от поколението и “времето” на Васко Кръпката, Мишо Шамара, Румънеца, и Енчев…” Какво да ви говоря?…
Лицето на Дамян стана строго, мускулите по него се изпънаха, чертите се изостриха.
- Да пием, момчета, такъв улов направихме нощес и сутринта, на такава красота се нагледахме! – опитва се да ги “съживи” Петьо.
Чашите дръннаха, може би като онзи клюн по осветителните тела.
- Весо, доразкажи – какво стана в оная нощ с кълвача…
Веселин не бърза, гали между пръстите си цигарата, после я оставя демонстративно пред Петьо. Очите му гледат към прозореца, но всъщност погледът е обърнат навътре .
- Тогава запалих цигара и тръгнах надолу по улицата, под светещите на стълбовете лампи… Вървях, загледвах, но не виждах нито мушици да се въртят в ореола на крушките, нито друг кълвач чух. И така – стигнах до другия край на селото. Там, край къщата на Левчев, има по-начесто такива тела, осветлението е силно. Но няма жива душа, селото спи – какво да гледам. И тръгнах обратно. Не бях изминал и десетина крачки, от към къщата се чу същия звук, като пред нас. Спрях – тук “кълвачът” изстрелваше някакъв прибързан откос, после настъпваше тишина, прозвучаваха няколко удара и пак тишина… Не, това беше пишещата машинка на големия застаряващ поет… Никога не бях се замислял какво го беше довело в нашия край – бягаше от нещо или търсеше тишината на родопското село. Лекуваше ли се? С другите или със себе си спореше нощем? Или от тази падина, заобиколена от планински върхове, умореният от търсене и прозрения поет можеше да препредава на други планети и на други времена сигналите за човешките ни въздигания и полети, неволи и падения.
Прибрах се, тръшнах външната врата на къщата и от лампата на стълба отново задрънчаха “сачмите” в тенекията – бог знае ще улови ли муха тази нощ кълвачът, ще разбере ли, че мухите не се събират на горната, а от към затоплената и осветена долна страна…
Последва дълга пауза. Петьо се изправи, ръката му се насочи към прозореца, през който се виждаше електрическият стълб, после към Галя, накрая към Веселин.
- Спомних си, спомних си… В романа на Ян Менс “Рембранд” има нещо такова: „Внезапно ръката полетя върху медната плоча и тънкият резец изрази веднага цялата сила на страстта му. Скоро се появиха очертанията на жена с привлекателно тяло, легнала върху легло. Но тя имаше само тяло, съвсем бяло, докато лицето оставаше в сянка. И това тяло гореше от желание. То изразяваше мъката и очакването, от които страдаше Рембранд, Рембранд, който гравираше с ожесточение, каквото би могло да има човката на изгладняла птица, чукаща на някой прозорец…”
- Страстта и ожесточението са брат и сестра – като на себе си прошепна Дамян.
- Знаел ли е големият художник защо властниците не харесвали работите му? – питаше май себе си Петьо. – Защо църквата го отлъчва, когато след смъртта на съпругата си заживява с прислужницата Хендрикие?… Браво на Весо. А аз се чудех защо толкова кълвачи чукат по дърветата! Само “пощят” нещо за храна, или чукат заради някой човек, заради някой творец – подсещат го какво е трябвало и какво не?
- А с теб какво стана оная вечер, Веселине? – размърда се Дамян.
- До съмнало не можах да заспя…
Каза го с такава интонация, все едно че ще продължи да разказва. Но мълчеше. И в стаята се настани неканена и неловка тишина. След минута чак погледна Петьо, после Дамян, Галя:
- Тази нощ пък не искам въобще да заспивам. Хайде, да пием и пеем, да се радваме на добрия улов, на това, че сме заедно, че сме приятели и че ни е хубаво да бъдем заедно…
Очите му просветнаха, той вдигна пълната чаша, чукнаха се, отпиха и навън тутакси се чу автоматичният бой на кълвача по тенекията на уличното осветително тяло…