Из „В ОЧАКВАНЕ НА ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ВЗРИВОВЕ В ПОЕЗИЯТА”

Втората поетична книга на Керка Хубенова носи твърде изразителното заглавие „Обелиск на самотата”, което подсказва едно реално състояние на духа на всеки поет. Но въпреки декларираната религия на самотата, нейната поезия не се херметизира единствено в лирическия субект на чувството, тя е непосредствено свързана с човека, с неговите страдания и радости. Това е предимно поезия на „строшената тишина”, на делника, тя носи в себе си божествен култ към живота, към неговите трудни уроци, които учим с „опитна мъдрост”. Ако трябва синтезирано да се определи същността, бих я нарекла „думи за думата”. За поетесата няма по-желани теми от непрекъснатото себеоткриване, от религиозните мотиви на покаянието и спасението от смъртта, от любовното тайнство и „озоновата слънчева дъга” на изкуството. Тя сполучливо интерпретира тези мотиви с широко иносказателно предназначение. В стихотворението „Личен разговор” заявява своеобразния си маниер на лирическо изложение чрез контрапункта на прогледналия мрак и сляпата светлина, тъй както животът сменя обстоятелствата и предоставя неочаквани ситуации, в които ние внезапно опознаваме и другата си половина. Стихотворението е славослов на творчеството, като втори живот, защото както твърди лирическата героиня „Щом живея АЗ – Ти съществуваш.”

„Изкуството единствено ликува
в реалната картина на духа.

Керка Хубенова търси да дешифрира смисъла на земната си роля /„Генетичен код”/, разкрива своята гледна точка за формулата, която ни дава надежда, че тялото може да обезсмърти душата /E=m.c²/ и бърза да „събере” себе си преди да е ударил поредният гонг на съдбата /„Върховното единство на стиха”/. Изповедно-асоциативния стил на творбите й продължава, за да достигне до друго живописно противопоставяне, заявено в стихотворението „Поет”. Тя приема за решаваща борбата на сърдечните трепети и приоритета на разума в този объркан свят и успява лаконично, и с точно намерен метафоричен образ да пресъздаде лирическия организъм на своя замисъл. Външната предметност на стиха разширява своята граница до глобалните размери на света и се обогатява от специфична емоционално-смислена натовареност. Вечното противопоставяне на материалното и духовното в живота получава ново смислово обозначаване.

„Защо е този полет на сърцето,
когато обръч разума притяга.
И в тази стара бъчва битието
защо се смесват виното и хляба.”

…За в бъдеще очаквам силни избухвания на артистичното й въображение, които да съумеят да разкрият тъмните пластове на човешкото страдание за да просветне янтарната сила на внушението на нежната поетическа истина…

Румяна Карапеева, 1996

Из „СЛОВО ЗА „ПЯСЪЧНИЯТ МИМ”,
произнесено на премиерата на книгата

…Думите, които ще споделя с вас, ще бъдат размишления на глас за творчеството на един талантлив човек, какъвто е Керка Хубенова. Вие знаете, че това е един автор, който малко пише, или по-скоро, рядко публикува. За повече от двайсет години творчески живот – тя има само три поетични книги до сега. Знаете, че тя публикува много отдавна в медиите, във вестниците, в литературния и периодичния печат свои творби. А този факт, че има само три книги, е едно наистина самокритично и сериозно наложено нейно мълчание: естетически преосмисляно. Много критично самоотношение. Много високо самокритично чувство. Едно чувство на пиетет към словото. Тя иска да служи в храма на словото като пишещ човек, но не в руслото, в инерцията, в талвега на огромната маса пишещи хора, които в последните години издават по една, две и повече книги на година. Самият факт на това дълго и мъчително мълчание на Керка Хубенова е показателен… „Пясъчният мим” обхваща един период от творчеството на Керка Хубенова от порядъка на петнайсет години. Те са важни за движението на самосъзнанието на авторката. И то: до каква степен тези идеи са отразявали духа на социалното и екзистенциалното време. Ще започна от заглавието на книгата: Обикновено, поетите търсят ефектни заглавия за своите книги. Търси се ефектната метафора или фразата, която донякъде да отразява главната насоченост на внушенията на автора. Но много рядко се постига, обаче, заглавието да концентрира това, което автора иска да каже: Така че, за мен, успехът на тази книга. „Пясъчният мим” започва още от самото заглавие. /Има такова специално стихотворение в нея във финала на книгата/. Нарекла го е малка поема. Всъщност „Пясъчният мим” е съдбата на лирическата героиня. Това е самата тя. Времето в което живее. Зараждането на идеите, илюзиите, както и рухването на тези илюзии. Има нещо горчиво, носталгично, романтично и в същото време иронично. И в същото време, нещо много гротескно в размишленията на авторката. Пясъчният мим, от когото тя е част – малка частица, не е нещо малко: това всъщност е нещо много по-голямо; това е Духът на отрицаващото и разпадащо се наше съвремие. Това е обществото, в което живеем. Това е резигнацията, която потиска всички ни. Това са надеждите и размишленията: а това ли е смисълът на нашия живот? А къде ще ни отведе този живот? Каква е нашата задача? От къде идваме? Къде отиваме?… И всичко това може да намерите в тази малка поемка, в това удивително стихотворение, което е много емблематично и показателно за книгата на Керка Хубенова. Това е една много патетична книга от гледна точка на бушуващите в стихотворенията страсти. Аз бих казал, обаче, че това е един трагичен патос и в същото време възторжен патос. От една страна тя непрекъснато се връща към спомените на собствената младост, но и към младостта на време, на обществото – в един град, в една държава – години, години назад. И си задава непрекъснато въпросите: Защо романтичните пориви и прекрасните илюзии в крайна сметка биват деградирани, съсипани и се израждат в един трагичен скепсис. Ето, това е в основата на този патос. Затова стихотворенията са заредени с едно вътрешно напрежение. Едно от тези стихотворения се нарича „Гротеска”:

„Елитните коне са без седла:
С хомот и впряг в раздрънкани каруци,
с изсъхнали пегасови крила,
изтеглят крадените паметници вкупом.
За втора употреба ги редят,
с товара пред леярна „Партокрация”.
И кой затвори със смъртта кръгът,
зад който се укриха оплаквачките…” и т.н.

Този цикъл, целият е подчинен, не знам дали, обаче, точната дума, е – скепсис?! Това е отвращение, погнуса, от това, че нашето време не е могло да роди светли личности, повече, отколкото са партократите, коридорните плъхове, шушумигите, които всъщност съсипват нашия живот, изсмукват го. Превръщат мислещия човек в беззащитен. В оня беззащитен и добър човек, за който пише и Борис Христов. Човекът, който стои в ъгъла и брои трохите на масата. А такива стихове имат и Калин Донков, и Деньо Денев, и Таньо Клисуров, защото те и някои поети от това поколение усещат нещо страшно, което витае във въздуха на тази епоха. И някои интуитивно, повечето, може би – несъзнателно – описват тези събития и този факт. Но фактът е ужасяващ: Деградация на едно социално съзнание! Отслабване на вътрешните съпротивителни сили на една нация и народ. Деградация и на отделното индивидуално съзнание. И в крайна сметка са налице симптомите на едно все по-заболяващо общество. Поезията, изкуството не са лечител. Тяхната задача е да задават въпроси: И от тази гледна точка тази книга е силна, защото задава силни въпроси. Остри въпроси. Към себе си, към нашето време и нашето общество. Затова нарекох този патос в нея – трагичен, омерзен, скандален, погнусителен от всичко това, което става с нас и в нашите души! Има стихотворение в книгата, което се нарича „Карнавалът”. Ето началото, което е много показателно:

„Страданието скърца със протезите
на тези ампутирани криле.
Възможно ли е да не сме намерили
не писта за летежа, а небе?„

Няма да го цитирам цялото, но цялата тази част е болка, скърцане със зъби и въобще „Мерзост и запущение”, както е казал пророк Даниил. Прави впечатление, че авторката много често използва явни и скрити цитати от Евангелието, от Свещените книги, това е напълно закономерно и оправдано, защото е в органиката на нейните лирически внушения и търсения. А е и в духа, който поезията й излъчва. Това е духът на състраданието и на омерзението; на запустението, но и на покрусената надежда. Затова тези цитати не са формални позовавания, „тояжки”, „словесни опорки” за развихрянето на поетическото въображение на поетесата, а са дълбоко съдържателни позовавания. Няма да бъдем прави и изчерпателни, ако кажем, че книгата е само един „трагичен мартиролог” на съсипаните ни надежди и изгубените ни идеали. В нея има и светли лирически трепети. Да ги наречем къси лирически въздишки, зад които се крие другото лице на поетесата. Една нежна душа, която търси любов, разбиране, състрадание, милосърдие. Затова тази книга има няколко лица, но има две главни внушения: Едното е възторжено-патетично-скръбното. Другото е лирично-носталгично-поетично-съзерцателното. Мисля, че трябва да поздравим поетесата за тази книга. Това е цялостна, силна книга! Изстрадана, премислена, независимо от това, че някои от стихотворенията са писани преди двайсет години, други – сега. В нея има и две малки поеми, които също са много показателни за търсенията на тази авторка. Едната поема се нарича „Нощно бдение”, другата се нарича „Илюзия” – посветена на нейните приятели не само от младостта, но и духовни приятели, съмишленици, съратници, поетите: Неделчо Ганев, Янислав Янков, Маргарита Петкова, Янко Димов, Червенко Крумов, Радка Шидерска. Ще видите и хронологията на търсенията на споменатите поети, и общността: естетическата, художествената, нравствената общност на търсенията на поетите, с това, което е правила Керка Хубенова. Това е удивително! И още един път – показателно за обстоятелството, че поетическите идеи се раждат едновременно в различни глави; в съзнанието на много различни и противоположни по характера си поетически натюрели, именно защото са субективно изражение и блясък на социалния талант. Защото се явяват и социална необходимост; нравствена поръчка, повеля на времето. А и защо да не кажем – мистично-екзистенциална надстройка над едно време, над едно общество, над един дух, който така или иначе трябва да пробие. Улавянето на тези идеи от толкова различни поети е много, много показателно, че тези идеи не могат да бъдат прескочени или скрити. И искат, или не искат, честните пред своята съвест – естетическа и нравствена, творци – трябва да ги „уловят” и да ги покажат пред нас. А другата поема „Нощно бдение” – тя пък е силна и характерна не само със своята непосредственост и простота, чистота на помислите и наивност даже, а и с едно рядко качество на съвременния пишещ човек: макар и объркана, макар и размишляваща дали, всъщност, е била права в свои идеи, вярвания, позиции – авторката показва, че не е склонна да се откаже от своите идеи и представата й за историята. И че предателството – не само на хората, но и на идеите, е предателство към времето, в което живеем, към обществото, към близките ни хора. И в крайна сметка е предателство към словото. Трябва да поздравим Керка Хубенова и за това трепетно вълнение, с което тя се отнася към българското Слово; На вярното служене към българското Слово! Такива автори, не метафорично, а реално възприемат, че Словото е в началото: че То е у Бога и Бог е Словото /известната ви фраза от Евангелието на Йоан/. Действително Словото за такива автори като нея е реалният им живот. То е реалното време, то е и реалното оръжие за малкото, частичното очовечаване на времето и обществото. Това е една книга, която излъчва благородство, състрадание, трепет, искрени чувства и настроения. Книга, която има много вътрешна енергия на думите: и яростна, и гневна, и по-лирична, и възвишена, и съзерцателна. Но във всеки случай – енергия, която е насочена към доброто излъчване, към любовта. Не случайно ключови думи в тази книга са: „свобода”, „любов”, „птици”, „прозирност”, „висина”… Но това е един друг тип анализ и аз няма да се впускам в него… Слава Богу, че има автори като Керка Хубенова и като тези критици, които стоят в залата днес, белетристи и художници…

Иван Гранитски, май 2002

Из БЕЛЕЖКИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК ГЕОРГИ ЯНЕВ

Керка носи драматичен и трагичен заряд и в своята творческа биография. Познаваме Керка Хубенова от много години и знаеме за нейната „мечта” „за Керкиното време”, за което тя говори и в своите стихове. Разбира се, че това „Керкино време” не се осъществи. Но и от тук се ражда поезията, когато човек може да оживи това време. И това е магията на словото, което Керка владее блестящо. Но аз искам да ви обясня защо не се осъществи това „Керкино време”: Още в едни много далечни години Керка намери своя поетика. Тя намери себе си в едни стихове, които пишеше и ние говорихме, какво мъжко начало има в тези женски стихове. И тогава за първи път няколко критици се отказахме да говорим за „поетеси”. И тъй се създаде една поезия, която се нарече „мъжка поезия”. Керка беше един от основоположниците на този тип поезия. Всъщност, тя продължи онова начало, което постави в двайсетте години на миналия век Багряна, само че през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век Керка го обагри с един бунтарски дух и едно мъжко начало. Абсолютно мъжко начало и то тогава, когато мъжете пишеха /хайде на не казвам какви стихове са писали някои от тях/ – Керка се бунтуваше. Срутваше „…всички мостове след себе си” и вървеше само напред. Имаше нещастието, обаче, първата й книга – много силна книга – да излезе в едно време, когато ходехме по митингите и не се интересувахме кой какво е издал и т.н. И така дълго лелеяната, очакваната първа книга на Керка Хубенова излезе в най-неподходящото време. Тук искам да кажа и още едно нещо: Керка не се смути от това. За толкова стаж в поезията и то сериозен стаж – тя издаде до сега само три книги. А знаете, че има хора, които тая сутрин се събудили и “издимпът” му щукнало, че трябва да пишат стихотворение. До седмица-две са написали трийсет и пет и другата седмица стягат стихосбирка?! И такива казват: „Кой си ти бе? Имаш само две, или три стихосбирки?” Тя няма нищо общо с този тип творци. Вижте втората книга на Керка Хубенова /„Обелиск на самотата”/ – тя почти няма нищо общо с първата й книга. Това е нова крачка при нея. Вижте третата й книга „Пясъчният мим”. Пак ще кажем: все едно, че друг автор я е писал! Тя пак е нова крачка. Затова казвам, че Керка не се смути от това, че издаде първата си книга в най-неподходящото време. При Керка, обаче, не може да се говори за необмислен експеримент. Много си мечтая, следващата крачка на Керка Хубенова, без разбира се, тя да се вслушва в мен, е да бъде по-добре премислена, по-добре премерена, защото поезията, освен всичко друго е и едно облекчение. Човек трябва да се стресне от думите, и да изпита една естетическа наслада, и да се успокои. Тя все още много ме тревожи с думите, със словата. Енергията е малко в повече… Тя е била „най-мъжката” наша приятелка сред всичките жени – поетеси, които сме имали; най-вярната, може би, една от най-талантливите. И съм сигурен, че пътят, по който върви, рисковете, които приема Керка, способността й да не се натрапва в публичното пространство и сред самите нас, е гаранция за безспорния талант, който има.

2002