Георги Ангелов

Сред събратята си от “града на поетите” – Стара Загора Керка Хубенова отдавна е заела своето място на интригуващ и даровит автор. Нищо, че не е сред авторите, които издават често книги, не е и сред обласкаваните от литературната критика, доколкото такава съществува в България все още. Днешното време безмилостно разпиля поетите ни, и не само тези от поколението на Керка: едни починаха в мизерия, други креят в изолация и немара, трети постепенно се изолираха от литературните процеси, четвърти минаха на страната на окупаторите-фондационери в очакване на облаги, а пети (и сред тях нареждам Керка Хубенова) продължиха по своя път, без да плащат данък на модните увлечения и стерилни “изми”, справяйки се с тегобите на живота, въпреки непосилната цена на човешкото съхраняване.
В четвъртата си книга “Криле над Тадж Махал” Хубенова е събрала най-доброто от любовната си лирика. Но тъй като любовта има различни лица и проявления, в нея са намерили място и социални стихове, и такива, свързани с Индия, която Керка посещава през 2006 година, и произведения, в които е отразена близостта на скъпи за нея хора – от съпруга й Костадин Делов до Константин Павлов и художника Владимир Кондарев, от Есенин до Емили Дикънсън.
“Криле над Тадж Махал” включва 52 стихотворения, разпределени в пет цикъла: “Торнадото, наречено любов”, “Оцветеното време”, “Диаманта на душата”, “Картини без рамки” и “Измерения”. С предпочитания си словесен инструментариум, финални решения и своеобразни конструкции на стиха Хубенова се вписва в поетичната естетика на 80-те и 90-те години – време, донесло богати плодове в литературната ни нива. Оказа се, тази традиция е по-близо до човека със своята мелодичност и разбираемост, звучен класически стих, естествена интонация и отвореност към социалната и национална проблематика. Но тя въведе в употреба и узакони и редица клиширани метафори и рими, както и един свръхемоционален заряд, малко странен на общия рационален фон на времето. Опасното в случая е, че демодираните екстазни словосъчетания и жертвени пози създадоха феномена “неодаскалска” литература – феномен, недостатъчно осветлен и проучен от критиката. Тази литература запази верността си към традицията, но не се постара да намери адекватен език на новите обществени реалности и не беше припозната от повечето млади автори като своя. В най-добрите стихотворения от “Криле над Тадж Махал” Хубенова се оттласква от клишето, преодолява “разплискалото се” многословие и поомръзнали рими и ни показва запомняща се психография на женската чувствителност, един пречистен през словото “диамант на душата”.
Визията за българката в стиховете на Хубенова се припокрива с традиционните ни представи за нея: стремеж към почтени отношения, вярност към обичания човек, уважение към дома, любознателност… Навсякъде в тези “нажежени до бяло” стихове се открояват неподвластните на ерозията на времето качества на българката и желанието й да одухотвори, да облагороди със своето съпричастие и ласка света около себе си. Лично на мен ми идват малко в повече екстатичните, клетвени, свръхпатосни състояния на авторката, но такава е Керка Хубенова – стиховете й просто отразяват нейния честен и експанзивен характер. А характер личи на всяка крачка в поезията й – можем да приемаме или не изрази като “бели рози”, “бяла магия”, “флуидните заряди на електрическата стръв от женското ми тяло”, всички тези “пеперудени нежности”, идентификациите с “птица”, посветена и пр., но не можем да останем безразлични към изповедната и искрена тоналност на стиховете й.
Отчетливата рефлексивност и непосредственост на Хубенова е твърде максималистична – не знам дали е знак за архетипна чистота и себеотдаване, но ми се струва, че понякога такава лирика е нож с две остриета поради своята крайност.
Въпреки предозираността на повечето емоционални състояния, творбите в “Криле над Тадж Махал” обаче впечатляват със силната си енергетика и макар че някои биха ги нарекли “жалби по младост” и банални брачни антиномии, неизкушеният читател ще намери в тях многообразни интерпретации на любовното битие на авторката. Героинята на Хубенова търси своите тихи пристанища буквално във всеки съхраняващ миг от женското “днес”: когато прелиства томче на Есенин, вдига наздравица за благоденствие в българския дом, когато се горещи на “гнидите” в политическия живот, тъгува за починалия си баща, заклева за пореден път любимия или изкачва стъпалата на индийски храм. Но при всички случаи Керка Хубенова търси непреходното, това, което съединява душите и ги полира като диамант.
И тъй като литературата е невъзможна без нравствеността, авторката търси най-вече нравствените измерения на поетичните си вдъхновения. Нещо повече. Невидимата културна йерархия, изграждана или по-скоро възстановявана от Хубенова е не просто вярност към младостта й, а своеобразен опит за реконструиране на забравени и неглижирани ценности. Тази книга заслужава да бъде прочетена – тя обогатява творческия натюрел на авторката и ни изненадва с възможните прочити на един, безспорно интересен, вътрешен свят.