СЕЛСКИЯТ ПОЕТ
Житейските ветрове го бяха отпращали къде ли не - завършил икономика в свищовския институт, но никога не бе работил по специалността си, а се отдаде на трудното битие на провинциален вестникар и поет.
Няколко години, още съвсем млад, работил в кърджалийския вестник, но оттам го уволнили след скандал в заведение заедно с двама приятели. Получил два месеца затвор, които излежал в Белене.
По време на пребиваването си в Кърджали срещнал голямата си и единствена любов - едно младо туркинче, но родителите й не дали и дума да се издума за брак. На това си увлечение по красивата Гюлфие Любен Игнатов (така се казваше поетът) посвети едно от най-хубавите си стихотворения, което, уви, така си остана в ръкопис.
Остана за цял живот и болката му по несбъднатата любов и жаждата за семейство. По-късно, след излежаване на присъдата си в Белене, бе назначен за редактор в никополския вестник, но там пък се сдърпал с местните велможи, които не щадял в критичните си публикации и в сатиричните си стихове. Естествено, последвало уволнение.
С голям зор си намерил работа в троянския вестник, но, както се казва, шило в торба не стои - и там вестникарското му перо не издържало и се развихрило по повод на местни управленски недъзи.
Изхвърча и оттам и, ще не ще, се завърна в родното си село Стежерово, където погладува няколко месеца и се хвана на работа, колкото за залъка хляб, в предприятието „Ниско строителство” в близкия град Левски.
След време отново се върна към вестникарството (изглежда, то си бе в кръвта му, а и имаше дарбата за тази професия) - този път във вестника на малкото градче Летница, който излизаше два пъти в месеца, а той бе единственият му редактор.
Не се стърпя и сега - публикува остра критична статия против произволите на местната бюрокрация и прахосването на народни пари. За кой ли пък бе изритан от работата си, като дори му заведоха дело за клевета.
Родната му къща и сега го приюти. Останал жив бе само престарелият му баща - известно време двамата преживяваха криво-ляво с неговата пенсийка, но старият се спомина и Любен трябваше да търси някакво препитание. След толкова скитане накрая му бе дошло време да се пенсионира.
Пенсийката му бе никаква - колкото да не умре от глад, затова пък се отдаде на поезията - понатрупа купчина ръкописи на бъдещи стихосбирки. Междувременно бе дошла демокрацията - върнаха му няколко декара ниви, които продаде на безценица и с получените пари успя да издаде eдна-единствена тъничка книжка в 200 бройки - „Ювеналови усмивки”, събрала сатирични стихове и епиграми.
Живееше в крайна мизерия - понеже беше страстен пушач, а нямаше пари за цигари, ходеше из селото да проси папироси от циганките.
Полугладното съществуване и безкрайните митарства и патила по редакции в крайна сметка си казаха думата - поетът се разболя тежко и си отиде от живота самотен и забравен.
Преди доста години, на една среща с поета Николай Кънчев в Свищов, стана дума за Любен Игнатов, с когото бе членувал някога в свищовския литературен кръжок „Алеко Константинов”. Тогава Кънчев ми каза: „Той бе най-талантливият от нас”.
