Пламен Панчев

поема

1.

Изгубих ножчето, изгубих и чадъра,
които купихме от старата сергия.
Пазарът напоследък е посърнал
и вещите не са като ония.
И аз не мога да си избера
чадър и ножче тук от тия.
А колко неприятен е дъжда,
щом няма под какво да скриеш
разрошената си глава.

2.

А знаеш ли - събориха мансардата,
мансардата със малкия балкон…
Ти спомняш ли си тук на булеварда,
че те не бяха някак си във тон
със тоз геометричен прозаизъм
от тонове стомана и бетон.
Навярно затова и във мансардата
живееше и двойката студенти -
той носеше ужасни бакенбарди,
момичето - палто на бели ленти,
но чудно бе, че този ексцентризъм
ми беше симпатичен и приветен.
И стана малко тъжно да се гледа,
когато си изнасяха багажа,
и струваше ми се съвсем нередно
това, че те напускаха етажа.
Но ето вече няма го таванчето
и няма го младежа с бакенбардите,
момичето в палтото със коланчето,
а има само прави булеварди
и строги линии, и нови сгради,
тъй както бе предвидил архитекта
във свойте чисти, винаги изрядни,
изискани и стегнати проекти.

3.

А бронзовият ключ останал -
да, оня жълтия, от стаята.
Напуснали сме с теб тавана,
без да го върнем на хазяите.
Стоял в кутията затворен,
позеленясвал - толкоз време -
и днес, когато я отворих,
позна ме, дявол да го вземе.
Гласът му - стържещ и метален -
ми заразказва непристорено
това, което ний не знаем
за ключовите му истории.
За нежната любов със бравата
(така живели от години)
и ти представяш ли си драмата,
когато сме ги разделили…
И тръгнах с ключа да поправя
фатално сторената грешка.
Но във живота всичко става
и с ключове, и със човеци.
Та - бравата не го дочакала
сама, останала без сили,
е, отначало си поплакала,
но с другия се утешила.
И ключът тихо ме помоли,
а аз му дадох обещание,
че във кутийката за моливи
ще си остане - щом желае.
И бронзовият ключ остана,
но как можахме да забравиме,
когато сме напускали тавана,
да го оставим на хазяите.

4.

И тука всичко свършва, друго няма
за ножчето, за ключа и чадъра.
А ми остават пет минути само,
че тръгва влакът в облак дим загърнат.

Запръскват капки, след това затропват
върху гърба на синия вагон
и ето - заблестяват малки локви
по плочника на новия перон.

Зелен семафор. Гледам зад колоните -
и се усмихвам леко, без да ща.
Една жена помахва след вагоните
по шлифер само, без чадър в дъжда.