Гинка Дзимбова

Признавам, не се бяхме срещали. Някои могат да ме контрират с въпроса „Как ще се осмели да пише за книга, щом не познава автора й? Това не се ли прави от близък човек?”

Отговорът е кратък. Прочетеш ли стихосбирката „Нещо бяло се случи”, ти „прочиташ” душата на поета. В стиховете си Мария Маринова е разголила душата си пред нас, споделила е тайни мечти, дълго пазени болки. Иска се много смелост да бъдеш поет в днешното материалистично време.

И ето, книгата е в ръцете ми, прочетена, разлистена бавно, сякаш се страхувам да не нараня Мария, като коментирам творбите й. Не я усетих като песимистична. Не! По-скоро ме очарова нейната жизненост.

Лирическата героиня, която аз препокривам с образа на Мария, носи в себе си дълбока емоционалност, примесен с разсъдъчност, илюстрира ни майсторство, съчетавайки силни преживявания с премислена,хармонична структура на стиха. Видях реалността през очите на чувствителна към болките на съвремието жена. Познах майката, дъщерята, жената, гражданката. Открих,че за всеки един от нас тя е подготвила нещо.

За нежния и романтичния е предложила своя интерпретация на вечната тема за любовта и нетрайните отношения между мъжа и жената. Това са стихове като „Сама изгарям”, „А аз съм тука”, „А трябваше”…

В тях ще усетите преливащите чувства от тъга, гняв и меланхолия от една не толкова приказна любов. Но между редовете на всеки стих вика обичта, онази, която иска да бъде спасена, онази, която иска да бъде щастлива.

За хората на традицията и рода са стихове като „Урокът на мама”, „Жива нишка”, „Мостове”, „Урок”. В тях поетесата извежда на преден план святата връзка между родители и деца, за уроците, заветите, които ни предават нашите родители, а ние завещаваме на нашите деца.

По свой собствен начин тя е интерпретирала известния мотив за живота като нишка, която е крехка, бързо изтънява и може да се скъса, но също така от нишката може да се оплете въже - „коварно, яко” - и от него да пострадат „невинни вратове”.

Актуалност, в съзвучие с днешните проблеми, и будна гражданска съвест предлагат творби като „Безсилие”. Гняв и болка изпълват лирическата героиня, която е безсилна пред недъзите на съвременното общество -убийства, измами, безпаричие.

Нейният въпрос отеква и в нашите души „Как да спра тревожната си същност?”. Как да приспим тревогата от гледката, че старци са обречени да ровят в кофите за смет? Не можем! Затова приемаме нейната гледна точка за своя.

С какво да ви даря? - пита Мария в една от творбите си. Тя вече ни е дарила - със своята стихосбирка „Нещо бяло се случи”. Дарила ни е с малкото пламъче на надеждата, което чака по-добри времена, за да се разгори в буен огън. Дарила ни е с поетическото си присъствие.