Банко П. Банков

Имаше един стар, стар град, нито много малък, нито много голям, сгушен в полите на два скалисти хълма, между които на осмица се промъкваше своенравна река. Покрай тази река траките бяха изпращали с вино и песни покойниците си към по-хубавия свят, станували бяха римски легионери с голи колене и лъскави ризници, луничави славяни бяха ловили мряна и бобри, мургави българи бяха поили конете си и от тънки минарета бе се чувал глас на мюзеин. Млади бяха се любили, съпрузи бяха се карали и придобрявали, възрастни - въздишали за своето време. Много спомени дремеха в паметта на града, той се гордееше с миналото си, и му се искаше всеки ден да го припомня на гражданите, но градовете разказват преживяното не с думи, а с каменни и тухлени зидове, тежки сводове, кубета и зеленясали паметници. Поредните жители на града бяха улисани с днешни грижи (с такива бяха расли и старели родителите, бабите, прадядовците им, за всекиго от предците сегашното минало е било днес). Гражданите не съобразяваха, че когато вървят по улиците и гледат облегнати една в друга овехтели и нови сгради, трябва да слушат гласовете им. Изобщо уроците за миналото, чути в училище, се забравят бързо, защото със история след това трудно се изкарва хляб и храни семейство.
Най-старият градски площад е отвъд шумливата, ту кротка, ту сърдита река. Обграждат го пребоядисани фасади на сгради, потегнати като в минали времена - странноприемници, гостилници, продавници за днешна синтетика. Някога тук е разпрягал каруци, цвилел и кудкудякал седмичният градски пазар. Насред притихналия днес площад се вдига грапав каменен зъб, отдялан от надвисналите скали на съседния хълм, с инкрустирана метална плоча. На нея е изобразен достолепен млад войвода, повел луди въстаници през отдавнашна година на надежди и потрес. Бронзовият мъж, с пистолет в пояса, е вторачен укорно в тези, които го отминават. Те не подозират, че изневиделица идва време, в което плашеща грижа измества всички останали, тя може да ти струва живота.
От стария площад някогашната търговска улица се извива към сегашния градски център. Пазят й завет барокови къщи, нагиздени с колони, балюстради и ковани балкони. От тези балкони градските госпожи, напудрени с пудра Токалон и обули копринени чорапи Кабо, ревниво са наблюдавали неделната разходка. Мъжете им, тежки търговци, продавали в партерните магазини газ от Букурещ, солена риба от Цариград, самовари от Санкт Петербург, модни дрехи и шапки от Виена. Градската памет тук е попренаписана от самоуправни потомци, но градът си мълчи, защото никой не го е питал. Бароковите къщи са пренесени тухла по тухла и изградени отново на стотина метра от старите си дворове. Там по идея на днешните архитекти (защото днешните си знаят работата по-добре от вчерашните, докато днес не стана вчера) се шири новият градски площад, павиран с ронливи цветни блокчета.
Този площад, където отдавна, отдавна е бил турският конак, се припича на слънце, заобиколен от внушаващи страхопочит или мърморене административни сгради и паметници. Те напомнят на гражданството да уважава властта, а огорченията и мърморенето да компенсира с вяра. В единия край на площада бронзов ездач е вдигнал жребеца си на задни крака, в памет на славните братя Асен и Петър, записали името на града в историята. Тези царе са останали с фамилиарната титла братята, така е по тези краища, лъскавите титли тук будят присмехулно пренебрежение и завист. С дискретно внимание сред мъжкото гражданство най-вече се ползват внушителните гениталии на изправения на задни крака жребец. Насрещу ездача молитвено е стиснал кръст митрополит, загърнат в расо, като тъмен мегалит. Той се надявал рано-късно да отвори очи за букви и слово на вторачените в хляба и конските гениталии потомци. Между паметниците на размножителната сила и тешащата вяра днес се вихрят предизборни митинги, източват се майски ученически дефилета, предвождани от мажоретки, и гърмят рокфестивали.
……….
На мястото на тази административна агора, където нощем скитат мълчаливи сенки, измъкнали се сякаш от каушите на някогашния конак, и будуват самотният ездач и митрополитът, по време на първия български капитализъм най-лична е била къщата на Драголюб Цонов, депутат в последното царско Народно събрание. Солидна, двуетажна, с адвокатска кантора и магазини на партера, и шест стаи на етажа. Неизмазано малко палацо, чакащо да облече бял врачански камък върху едрото си тухлено тяло.
Драголюб Цонов бе петдесетгодишен, висок, леко приведен, с ожълтени от тютюн мустаци, винаги в риза с колосана яка и вратовръзка-папионка. Председателстваше адвокатската колегия в града, беше любител виолончелист, спомоществовател на читалищния драматичен състав и дарител на сиропиталището към митрополията. Изяде му главата депутатството в неразумното Народно събрание, обявило война на Англия и Америка в началото на Втората световна война. Разстреляли го бяха без съд и присъда заедно с полицейски агенти и офицери от наказателната дружина, гонила партизани, в смутните дни след девети, в дола зад новите гробища. Синът му Димитър, висок като баща си и слаб, слаб, едно засмяно лице и дълбоки очи под дебели черни вежди, по това време беше мобилизиран в Първа българска армия. Биеше се с германци някъде по унгарските полета, отвъд Драва и Мур. Не му бяха съобщили за екзекуцията на баща му, за да не дезертира при врага или не дай боже да изкризи и обърне оръжие назад, срещу свои.
Когато се прибрал от фронта, в омачкани, отеснели дрехи, звънял дълго пред заключената врата на конфискуваната вече къща. Недоумявайки, объркан и разтревожен, отишъл да пита съседката. „Лельо Цанке, казал, прибрах се от фронта и звъня на татко да ми отвори вратата, но сигурно е заспал много дълбоко и не ме чува”. Какво е отговорила съседката, кротка, отпусната възрастна жена, накуцваща, с бастунче, не се е запомнило. Синът на Цонов напусна града и следите му се затриха по белия свят.
По новия градоустройствен план събориха депутатската къща. На нейно място отвориха площад, разчертаха градинка с шадраван и построиха малка, вкопана в земята гробница, проектирана от единствения градски архитект. В нея събраха костите на загиналите партизани-антифашисти. Сред тях бяха и на поета, написал текста на партизанския марш за Дунав и Балкана, който неизменно гърмеше от високоговорителите на празнични манифестации. Почитта към борците беше увековечена от надпис с блажна боя върху метална табела, като фирма на търговски магазин, окачена над вратата на гробницата. Такива бяха тогава възможностите на общината и естетическите средства на епохата.
Мина време, на мястото на занемарената градинка с пресъхнал шадраван разшириха площада (старият град беше станал областен център и бързаше да облече нови дрехи). Премахнаха овехтялата гробница и издигнаха хубав паметник на поета-партизанин. Костите на загиналите пренесоха и зазидаха в основата на паметника.
От каменен блок израстваше замислен мъж с високо чело, препасал оръжие и с ръка, отпуснала книга върху коляното му. Погледът му беше отправен не толкова към майките с колички и дядовците, разтворили вестници, които сядаха по скамейките наоколо в припечни следобеди, а някак навътре в него, през него - към времето напред, което се опитваше да провиди. А това време, както всяко по нашите земи, се сеща късно за миналото, миналото винаги му е виновно за днешните тегоби. В първите месеци на промените - напред чрез връщане назад към пазарно общество, замисленият каменен поет, колебал се между автомата и книгата, го изкъртиха заедно с каменния блок, от който бе го родила ръката на скулптора. И изчезна заедно с костите, зазидани в основите, за да търсят ново злачно място. Може би редом до костите на депутата Цонов.
Площадът дълго остана празен, ширнал се чак до зелената стена на хълма, изправил се отвъд реката. Докато се реши на това място да се положат основите на нова съборна църква. И негласно да се почете паметта на всички, които са мислили, че правят добро на съгражданите си, дори когато са се заблуждавали. И са плащали пориви и грешки с живота си. Градът милее за всичките си чеда, а паметта за станалото не бива да се пренебрегва, защото сенките на забравените в дълбоки нощи бродят по площадите и смущават съня на живите.