Валентин Димитров

Къде на шега, къде наистина дядо ми Димо по майчина линия - собственик и каракапитан на рибарската гемия „Българка” - „има пръст” в морската история на отечеството. В годините на последната война той се занимава с разрешения тогава делфинолов, а след нея дървеното му корито е първият национализиран кораб, който заедно с няколко други образуват плаващия парк на създаващото се тогава държавно предприятие Параходство БМФ.

…И друг път са ме питали как се чувствам в сянката на именития си баща. Работата е там, че той изобщо не хвърляше сянка - живееше в някакъв негов възвишен свят, в който науката бе всичко. Това, което бе в състояние да го откъсне от нея, бяха семейството, приятелите и колегите, които заливаше с невероятна човещина. Но пък си почиваше, решавайки системи диференциални уравнения.

Разказват, че вече като заместник-началник на Морското училище по учебната част на първата лeкция по коронната си дисциплина „Теоретична механика” сe представил на курсантите с думите: „Малкото ми име е Емил Станчев”. Когато усетил насмешливата реакция на аудиторията, продължил: „А голямото ми име е професор, доктор на техническите науки, заслужил деятел на науката, инженер, капитан I ранг Станчев”.

Завършил Морското училище със „студентския” випуск (а после и започнатото преди него строително инженерство в София), от първия си работен ден той бе преподавател в него, първи професор в историята му, създал школа за израстване на научни кадри, основател и генерален секретар на Международната федерация по теория на машините и механизмите.

Днес неговата стела е в Алеята на преподавателя във флотската алма матер. Когато обаче негов съвипускник стана началник на училището, баща ми се раздели с пагоните и до последните си дни два мандата бе ректор на ВМЕИ - Варна. Институтът сега е Технически университет, а в него една зала, която няма номер, се нарича „Емил Станчев”.

Нямаше как ние с брат ми - със седем години по-големия от мен Володя, да не направим своето професионално „жертвоприношение” пред примера и името на баща ни - и двамата се посветихме на морето и на техниката. Той завърши Морското училище и вече три десетилетия плава - сега като главен механик, а аз се дипломирах в Техническия университет и четвърт век плавам като електромеханик.

…Като малка бях такава лудетина, че не ме оставяха сама вкъщи - докато майка ми се занимаваше с чуждите деца в нейното училище, аз бях „на работа” с баща ми в морското. Израснах в района му, тичах по кабинетите, най-много се заигравах с плаващите модели в полигона по хидродинамика.

Баща ми бе сред основателите на леководолазното дело в страната, въведе такава учебна дисциплина за механиците в Морското училище, а като ръководител на лятната им практика ме вземаше със себе си на учебния кораб „Вапцаров” всяко лято по два месеца. Още не бях тръгнала в първи клас, а от борда завързана ме пускаха в морето с апарат, който бе почти колкото мен.

Минах и през тренировките по плуване. Брат ми още бе курсант, когато аз със сигурност вече знаех, че ще плавам с корабите, че не мога да правя нещо, несвързано с морето, и няма да изневеря на фамилната привързаност към машината.

Като студентка, преди да се дипломирам, бях два месеца на стаж на ро-ро кораб „Средец”. От чудесния му главен механик Иван Ангелов научих неща, които и днес ми вършат работа. Но първата му задача направо ме ошашави. Заведе ме в машината и каза: „Това тук е помпа за морска вода. Разглобяваш й електродвигателя, отваряш го, викаш ме да погледна, сменяш лагерите, сглобяваш и слагаш на мястото.”

Сигурно съм го погледнала като теле, защото ме успокои: „Щом нещо е направено от човек, значи в него има някаква логика. Ако имаш акъл в главата си, първо трябва да хванеш логиката. После е лесно. Действай!” И си замина. Доплака ми се.

След малко дойде изпратеният от шефа моторист: „Здравчо, идвай да я мятаме. Да ти обясня - това е талия, това са римове, тук се закача. Сега ще лашнем болтовете, ще го дръпнем, ще го обърнем… въобще - проста работа…” После щях да разбера с благодарност, че този първи урок на борда счупи у мен психологическата бариера между университетските лекции и корабната практика.

Не че кой знае колко през 1989 г. треперехме от „Студената война”, но вероятно за да си оправдае длъжността, бай Щелион от управлението на Параходство БМФ на това плаване измъчваше екипажа с учения по отбранително-мобилизационна подготовка.

Вражеските самолети „пикираха” над кораба, а той маневрираше, за да избяга от бомбите им. Казах, че докато направим поворот, самолетът ще се върне на летището си, ще се зареди и ще ни атакува втори път. Изгониха ме от занятието, в което вече гасяха „пожари”, запушваха „пробойни” и помагаха на „ранени”. Весело стана, когато слабички морячета изпуснаха носилката с дебелия готвач, но занятието бързо приключи, като се разбра, че най-важният човек на борда има фактически счупени пръсти на крака.

Вече с диплома от университета на моторен кораб „Славянка” осем месеца стажувах като електротехник за придобиване на сертификат за електромеханик. На този кораб бе моряшкото ми кръщене. Едва дочакал пресичането на Екватора, ритуалът нямаше никакви женски облекчения. Подкараха ме по пълната схема - сапун, грес, спасителен кръг, хвърляне в басейна, докато почерпя за новото си име - Морска сирена.

В мразовития януари на 1990 г. плавахме от Мурманск за Констанца. В надигащия се ураган корабите изчакваха пред Ла Манша. Нашият - не. Едновременно видях капитанско неблагоразумие, 30-метрови вълни и мореходен кораб - родната серия 25 000-тонни бълкери. С машини на пълен ход стояхме на място.

С изключение на вахтата останалите бяхме в салета, опрени един в друг със спасителни ризи и паспорти в джобовете. По палубата моето завеждане бе пометено, кабините над нея - наводнени. Вълната стигаше до мостика, трошеше и огъваше метала. Валът на винча бе завъртян под прав ъгъл. Пред очите ни потъна полски кораб. После още един. Нашият издържа тези пет дни, може би защото и Господ пътуваше с нас. След това, вместо на чартър, отидохме на ремонт в Мангалия. Брашпила го нямаше. Не помня друго такова море, а през годините случих и на добри капитани.

Първият кораб в кариерата ми като „истински” електромеханик бе „Мусала”. На „въглищаря”, който плаваше предимно в Черно море, разбира се, изпращаха наказани или новобранци като мен. По-нататък се заредиха предимно бълкери и кораби ро-ро. Плавах на 13 500-тонните „малки японци”, след тях - на серията 25 000-тонни кораби. Сред изключенията са фериботът на Белослав, пасажерът „Димитър Благоев”, преди да бъде предоставен на Морското училище за учебен кораб, и един период като ремонтен механик на различни съдове.

Само за около една година в моята корабна „бригада” имах подчинени електротехник и електроник. После тези длъжности бяха съкратени. Електромеханикът е подчинен на „шефа”, работата му включва много неща, само не и скука, защото няма две еднакви повреди. Понякога причина е такава дреболия, че повече няма накъде. Мислиш за едно, излиза съвсем друго. През 1993 г. моторен кораб „Каменица” спря посред Атлантическия океан - излезе от строя дистанционното автоматично управление.

С втория механик Румбата една седмица почти без сън и храна се мъчехме като грешни дяволи. Проверявахме всичко от мостика до машината - на опънати чаршафи нареждахме кабелче по кабелче, клапанче по клапанче, тръбичка по тръбичка. Колегата си гледаше механичната част, а аз - електрическата. Всичко е изправно, но системата не работи. Кошмар! А и прогнозата обещаваше буря. Бяхме пред регулатора на главната машина. От мостика даваха ходове, рейката се въртеше, но нищо не се случваше. Разглобихме и регулатора. Шлиците към помпите на машината бяха износени. Един латун за минути оправи работата. А ме досрамя, че малко преди това почти бях готова да си пусна рапорт за напускане…

На път за Аржентина с „Каменица” бяхме посред океана. Абсолютен щил, а наоколо - само вода. Слънчевото зарево бързо угасваше зад хоризонта, а на кораба сумракът се сгъстяваше. Почти всички без вахтата бяхме на мостика на приказки и цигари. Боцманът връхлетя и хвърли бомбата: „На бака има някой! Видях очите му в тъмното!” Боци бе много точен мъж, а и не пиеше, за да има причина да не му вярваме. Въоръжени с фенери се завтекохме надолу по траповете, а вече по-предпазливо - и към носа.

Гледката ни порази. В кабинката зад предната мачта, с отворената си страна към надстройката, в мрака, където са намират телефоните, зло ни гледаха две огромни жълти очи. Ясно бе, че не са човешки. Предположенията включваха какво ли не - дявол, извънземно… Когато „онова” размаха криле, разбрахме, че е огромен бухал - повече от метър. Той се би геройски, докато не бе укротен в чувал. Опитваше се да хапе и да дере, докато не го напуснаха силите. На гърба му имаше ужасна кървава рана - албатросите не позволяват на някакви си нощни птици да се реят над океана.

Понеже на кораба животните са мое „завеждане”, приютих бухала в кабината си. Той бързо разбра, че няма полза да се бие и с мен - говорих му, лекувах го, храних го. Сурово месо започна да яде едва когото му го давах завито в памук - хищникът си търсеше дивеч, а ватата възприемаше като козина. С Бухчо станахме приятели - навсякъде по кораба обикаляше зад мен като домашно кученце. Не налиташе на екипажа и спрях да го заключвам.

Работех нещо по палубата, когото ме застигнаха виковете на Дядо Лечо - достолепния капитан Алекси Алексиев: „Здравче, бързо, Здравче… прибери го!” Междувременно лодката бе докарала агента, който си говорел с барото в капитанския салон. Моята кабина е наблизо и Бухчо се изнизал през отворената врата, влязъл при изненаданите събеседници, за да се нахвърли върху непознатия му човек. Капитанът го спасил зад вратата на своята кабина, върху която бухалът продължаваше да се блъска, но се укроти още като ме видя…

Винаги съм се чудела тези пернати, които ни навестяват в океана, как разбират на кой кораб трябва да се качат и в каква посока. Сигурно си имат някой техен „сателит”. Защото наистина шарят между корабите - чапли, гарги, пощенски гълъби, какво ли не. Някои виждах за пръв път, не знаех и как се казват. Всички „отсядат” при мен. Храня ги, поя ги, а като наближим брега, заминават, без дори да се сбогуват. Беше ми харесало едно електриковосиньо с шарени петна по гушката, очевидно блатно птиче.

Вместо ципа имаше смешни плоски пръсти на краката. Два дни отказваше да яде и се криеше в кабината ми. Бях чела, че тези „водни” животинки поемат храна само от водна повърхност. В банята ми под бивша вана имаше един правоъгълник метър на два, ограден с ниско ръбче. Напълних „басейна” с вода и пуснах същата храна. Гарджето я изяде, реши, че това е негова територия, и не само че не се страхуваше вече от мен, но не ме пускаше в банята. На втория ден въведох режим кой кога да я ползва.

Рибите много-много не ги разбирам, но риболовът ми е голяма страст. На плаване тръгвам със спининг, пълен набор куки, оловни тежести и километри месина. Състезанията ги правим на рейд, обикновено вечер и на прожектор. Трима ловим, десет ни одумват. Едва се сдържам да не набия някой от умните кибици. После всички сме на рибено парти край барбекюто на кърмата. Ако не ме домързи, обикновено аз пържа рибата. Пред Бразилия си ловяхме всякакви риби, докато не се появиха хищните саби. Прогониха всички други видове, изядоха куки, олово, месина. Продължихме да ловим с метални проволки и гайки от машината. На връщане към България бяхме на рейд южно от Дарданелите. За кратко време налових 20 рибки. Нямаше и две еднакви - как да не им завидиш на гърците…

Със „Сакар” от Акаба плавахме на север в Червено море към Суецкия канал. Исках нещо да погледна по моята част на бака и понеже вторият механик Жечо Леондиев не бе на вахта, му казах: „Приятелче, направи ми кампания отпред, на носа.” Той е доста по-възрастен, отговорен човек, с когото си имаме приказка в свободното време.

Всъщност на бака е едно от най-приятните ми места по кораба. Мога с часове да се наслаждавам на прекрасни залези и изгреви, които съществуват само в океана, да гледам фосфоресциращата вода, да се заслушвам в шума на разрязваната от вълнореза синева.

Без да влагам какъвто и да е смисъл, надвесена през борда, спонтанно възкликнах: „Има ли в това море делфини или няма?!” За изненада на двама ни те се показаха след две-три минути - десетки огромни делфини. Шоуто бе невероятно - животните плуваха със скоростта на кораба, изскачаха на метър над повърхността, тежко плясваха във водата, прескачаха се, изпреварваха се, играеха си. Гледката привлече и други, но когато Жечо каза, че Здравка е извикала делфините, май много не му повярваха. По-важно бе, че аз вярвах…

Сигурно ми се смеят, когато кажа, че избрах тази професия, защото обичам морето. Тя ми позволи да видя света. Всичко ми е интересно по неговите непознати кътчета - природата и хората, историята и културата. Едно е да четеш за Саргасово море, друго е да видиш огромните му водорасли, едно е да ти разказват тайните на Бермудския триъгълник, друго - да го прекосиш на кораб, като „изчезваш” само в собствените си мисли. Малко е да се качиш на борда само за да вземеш едни добри пари. Трябва и нещо да дадеш - сърце на екипажа, грижи на кораба. Ако не обичаш кораба, значи не обичаш и собствения си дом.

Корабът е като живо същество, раздялата с него - трудна. През Суецкия канал закарахме „Преслав” до режището в Индия. Месец на рейда чакахме високата вода. Когато тя дойде, на пълен ход се понесохме към сушата. Няма да забравя писъка на разпокъсаната ламарина, когато между два огромни танкера нашият нос се заизкачва по брега. Плакахме всички заедно с капитана. Вечерта гузни и безмълвни се прибрахме по хотелските си стаи. Бяхме погубили човешко творение, за което стотици екипажи се бяха грижили десетилетия, а то ни беше хляб и дом, приятел и надежда в бурите. Последният екипаж трябва да слиза от рейда, не след съучастие в убийството на брега…

Благоприятно обстоятелство е, че вече повече от две години на „Миджур” плаваме един почти постоянен екипаж. Знаем си работата, характерите, приказката. Така са по-лесни и смените с колегите - не се налага да обикаляш по кораба. С две думи казваш какво е направено, какво предстои, на какво да се обърне внимание. Моята работа „генетично” е свързана с машината, където ме разбират бързо, а още толкова - по палубата и на мостика. Не обичам усуквания от рода на „сега ли да стане” и „така ли да стане”. Добре е, когато и „палубата” има адекватно отношение по техническите проблеми. Да речем, като страхотния боцман и адаш Здравко Маринов, който може всичко по кораба. За разлика от някои, които и един морски възел не са връзвали.

Само веднъж се случи освен мен да има и друга жена в екипажа - вторият помощник-капитан Янка Железова. Рядко имаше и моряшки съпруги - обикновено на „сладките” рейсове. Веднъж бяха в изобилие - рейсът на 3 000-тонния „Поморие” бе Варна - Венеция, а се стоеше на кей 15 дни в центъра на италианския град.

На кораба не се възприемам като жена, защото длъжността ми не е „електромеханичка”. Женската ми природа е скрита в „мъжки” характер - доста пуша, добре псувам, не пия, но винаги съм на масата, когато „машината” има повод. Аз съм една от тях и трябва да съм като тях. Не допускам жестове на кавалерство - на кораба сме, за да си вадим хляба, всичко друго пречи на работата.

Човещината обаче е задължителна - без предпочитания, еднаква към всички. Както и опасността да се издавим е еднаква за всички…