„НЕ СА ПРОПЕЛИ ПЪРВИТЕ ПЕТЛИ…“
Старинен тролей здрависва своя извечен път… И сякаш бронзовото му сърце мелодично разделя времето на минало и бъдеще. На спомени и надежди в подредения хаос на днешния ден. Част от житейска броеница, дарена на всеки човек в мига на тайнството „рождение”.
Върху този ярък, асоциативно емоционален витраж, е замислена новата книга на Драгомир Шопов - „В прозореца ми вечерта поглежда”. Лирика, дело на изд. „Български писател”, С., 2015 г.
Сборникът е представен с няколко тематично преливащи се части: „Простор от стъпки”, „В кората на живота - златна буква”, „Трябваш ми, време”. Всяка от тях може да съществува самостоятелно. Но тук, споени в общия корен на реалната битност, те взаимно се надграждат. Приемайки силуета на философски летописи, черпещи мъдрост от духовната енергия на своя създател.
До голяма степен страниците носят печата на автобиографичното. На равносметката за пожълтели дни от календара и спомени за мили хора. Отлетели във вечността така, както неумолимо си отиват детството, юношеството, младостта. А какво е зрелостта?
„На попрището жизнено средата?” Помъдряла тленност, или бавни стъпки към есента, от която връщане назад няма. В неумолимия кръговрат на сменящи се поколения, нравствени скрижали и динамична матрица за смисъла на понятието „личност”. Орисана да вегетира в тълпата, или в полета на мощна творческа индивидуалност да облита планетата Земя. Докато удари часът за тръгване.
Наистина ли смъртта обезсмисля всяко човешко начинание? Този енигматичен въпрос облъхва с ледена жарава голяма част от стиховете в книгата. Прилични на цветна бродерия върху снагата на равнодушното време. Осъдено на самотна вечност в гънките на космичния безкрай. Към тях тръгва човекът и само беглият спомен му маха вяло за сбогом. Докато на свой ред също си отиде от реалността, овехтял и ненужен:
Сега от всичко вече съм далече.
И по-наивен даже от дете,
мълча във дрехата от студ облечен
и зима във душата ми расте… „Зима в душата ми”
Тази книга - равносметка за изминатия от автора в годините път, би била тъжна. Но върху нейните тежки минорни акорди избуяват други чувства: на интимна благодарност към жената, споделила радостни и тревожни мигове. На ароматна сладост от любовта, правеща ни възвишени и рицарски себеотдайни.
На приятелството и простените грехове. Сторени от човеци, стъпкали доверието в блатото на алчност и себичност. Оптимизмът, че съществуваме, взима връх над предчувствието за неизбежност и тогава по редовете гръмва одата на радостта. Много още са темите в този чудесен поетичен сборник.За правото да си поет…
За алегоричната битност в кратката поема „Винсент” и асоциативните послания на поредицата „Опити”. За доброто и злото и осмислените истини в ценностната градация на века. Всъщност, разгръщайки го, се опиваме от бокала на проверената мъдрост.
Затова ще кажа: не бързай да остаряваш, поете, а бъди и пей! Ще дойде нашият последен сняг, но засега е далече, далече. Не са пропели още първите петли…
