ПРИЯТЕЛИ
ПРИЯТЕЛИ
Аз не вярвам в женското приятелство.
Вярвам само в мъжките момчета.
Моята любов към тях е братство,
тяхната към мене е човечност.
Мога с тях да пия и да пея.
Цяла нощ по покриви да ходя,
в огъня да стъпвам, да живея
грешно за порядъчните хора.
Мога кръв от себе си да давам,
тяхната във мене да приемам.
Казаната дума – хвърлен камък
ще убие всичките съмнения
в нашето приятелство. Момчета,
хляба си да разделим по равно.
Да сте живи! Все така небето
в женската и мъжката държава
да прелива и да ви обрича
на любов със мъжкото момиче!
ОТРИЦАНИЕ НА ОТРИЦАНИЕТО
Обърни се, човеко, назад към смаления спомен:
за житата, които растат сред Тракийски могили;
за горите до дъбове, пуснали възлести корени
до подземното царство – стълби за мъртвите идоли.
Но не чакай от влагата духовете им да пристигнат –
под зелени корони да вият киклици гнездата си.
Има толкова жажда в полето на тихото минало,
че е нужна за посев на гладната обич сълзата.
Но преди да заплачеш за смъртните селски мегдани,
за водата в Сълзлийка, която тече на небето,
за вината, страха, лудориите, чуждите рани,
покаяние трябва – изкупителен грях на сърцето ти.
После хващай студения лемеж, почисти му ръждата
и опъвай браздата на своя отколешен род.
Ако зрънцето падне – от небето ще слезе реката.
Житен клас ще израсне да отрича и твоя живот!
* * *
В този странен Бургас с привечерния час над морето
черен пясък блести с бяла перла на моята шепа.
Закодиран живот от оченцето нейно просветва.
Тя – частица от мен. Аз – от космоса клетка.
Милиарди години ме делят от водата и нея.
Топъл бриз разлюлява смълчаните лодки на кея.
И си мисля за този живот, който в мида създава
скъпоценния блясък и напред като в сън отминава.
И си мисля за всичко, което все на пясъци става
в равносметния час, който носи последна забрава
и безпаметна гибел – ураганно дихание в бяло,
небитейно мълчание, над човека завинаги спряло.
КОКИЧЕТА
Кокичетата в стайната саксия
от погледа ми все се оцветяват.
Закичих на ухото си магия
от цъфналата в бурена тинтява.
Заменям стара радост с нова болка
от ранно утро чак до късно нощем.
И чупя пак венчалния си пръстен
да може любовта да диша още.
Копривата със голи пръсти късам –
желязната съставка на кръвта ми.
Не ме е страх от зъбите на вълци –
не е удобна плячка съвестта ми!
Взривявам всички мостове след себе си,
че пътищата имат две посоки.
Преодолявам земното притегляне.
Мечтата безтегловна е високо.
И може да се целите във мене,
когато се превръщам във комета:
…Любими мой, люби ме вън от времето.
Преди да стана мрак, ще ти посветя.
1982
ПОДОБНО СТОУНХЕНДЖ В ДЕНЯ
НА ЗИМНОТО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ
Овълчиха се старите приятели,
изчезна пламъчето във очите,
сменено със кинжалния отблясък
от тънката измама на парите.
Събориха се пясъчните кули
на моето заключено доверие:
Анорексично, голичко и глухо
къде ли скита? Как да го намеря?
Извадиха на ЛЮБОВТА очите –
две сфери с блясъци от небесата.
И Ерос като клоун запокити
във калната арена светлината им.
Подобно Стоунхендж сега сърцето ми
защо мъчително се вкаменява?
Защо застива приливът на егото?
…Над долината Солсбъри изгряват
лъчите на едно слънцестоене,
преминали през временната порта…
И сигурно след цели десет ери
ще се събудя… и ще имам отговор.
22 септември 2008 г.
денят на зимното слънцестоене
ОТРЯЗЪЦИ
Отрязах Времето, в което бяхме двамата
и двата края в тънък обръч хванах –
годежен пръстен легна в паметта ми.
Единствено с отрязъци живея,
но непременно трябва да са хубави:
да носят кислорода на кръвта ми,
водата на повяхващото тяло;
да носят нещо истинско, което
аз винаги ще мога да докосна –
вкуса и аромата му да имам…
Единствено с отрязъци живея.
Но… мъката като пияна птица
кълве и глозга кръглите зеници
на слънцето и на луната пълна.
И ослепявам. Нямам глътка въздух:
да вия, да извикам, да разкъсам
не обръча, не пръстена – съня си,
във който влиза Времето, с което
живея като кръпка в битието.
ПЪТУВАНЕ
Много гари преминах до днес
с разцъфтели липи по пероните.
А след мен е пътувала вест:
“Любовта е през прага на спомена,
който става реален живот,
щом откриеш вълшебната къща!”
…Но изтича пред мен оня ход,
който време наричат. Не свършва
кръговрата си всеки сезон –
обеци от черешки оставя.
В променения мой небосклон
още много звезди ще изгряват.
Ще изгарят комети. Ще спи
нероденото, тръпно усещане,
че сред есенните треви
помъдряли растат стиховете ми.
…Още гари пред мене стоят
с много ябълки по пероните –
плодовете на моя живот –
натежали до корен по клоните.
А онази очаквана вест
ме задмина и вече пътува
с епилог в телеграфния жест:
“Любовта, мила моя, тъгува
в оня залез над тъмния рид.
Настигни я с последния стих!”
