Петър Ванчев

„Къде се забави тази проклетница, че не идва?” - питаше Старицата и пустосваше одъртялата Смърт до девето коляно, като нареждаше: „И тебе, проклетнице, „склерозата” те е хванала, та ти трябва „пирамем”, „гинко билоба” или от моя „ноотропил”, че да ми тропнеш на вратата, ама не тропаш. Ходиш, бродиш все в ниското край реката на селото, а тук на високото те мързи да си мръднеш старите кокали.
При баба Николина по асфалта отиде ли? - Отиде, защото по асфалта лесно се ходи. Не е както при нас в горната махала. Взе си Николина, както ти е реда и сега нея ни краката й се подуват, ни кръст, ни глава я боли .
Блазе й! Навреме си тръгна моята наборка, а аз от три години се мъча. Откак взех да падам, все ме е страх - ни по двора мога да хода, ни до магазина, ни до читалището. То в читалището отдавна деца няма, мишки само се гонят, но и те ще избягат, че повечето от книгите ги дадоха на вторични суровини и сигурно патриотите са ги претопили на тоалетна хартия , че да са все в „полза роду”. Нали тъй плещеше един политически клоун сред „червено-синята мъгла”, за да бъде в полза най-вече на себе си… Днес само паяжини висят по стените на читалището ни, което повече от сто години бе „в полза роду”, ама днес ни родът ни е род, ни народът - народ.
Покривът там капе, през прозорците студът и вятърът свирят ту на дудук, ту на кавал, но кой ти чува читалищната свирня. Майна им жална - на всички читалища български! Все едно имаме „БЕЗродно” , а не „НАродно” читалище . То е като напусната циганска къща с провесени черги, вместо стъкла по прозорците.
Днешното време е бамбашка. Време на бабаитите в Прехода! Но всички можем ли да сме бабаите? - Не можем! Мъжът ми не стана бабаит и синовете ми - също. Затуй деветдесет и пет процента от хората си останахме в това НЕбабаитско дередже.
„Имало едно време една България…” - Тъй ще започват най-новите приказки. Имало я, но вече я няма, защото Новата България не ще да си спомни за Старата, макар че по нейно време нашето читалище имаше фолклорна група, драмсъстав, кръжок по художествено слово и школа за народни танци. Тогава във фолклорната група пеех и аз. Боже, Божке-е! Къде ли не ходихме - на „Китна Тракия”, в Копривщица, в Търново, че и на Рожен със Стоте каба гайди. Сега за това само в „телевизионните спомени” гледам. Гледам как нашият свят си отива, но аз още съм тук, заради тая пуста стара Проклетница, за която казват, че св. Архангел Михаил - Душегубеца, й бил началник.
Архангелски тефтер имал той - прошнурован и подпечатан от самия Бог. И там било записано Кой, Кога и Как ще си тръгне от тоя свят. Записано, ама дали е правилно не се знае, защото във всеки тефтер стават волни и НЕволни грешки. Старата проклетница с Косата идва при когото си ще. Ако човек е над осемдесет години, като мен, бива! Но грешките на Смъртта не са една и две.
Една такава голяма грешка имаше и при нас в края на миналата година. И при кого влезе Проклетницата? В първата къща до шосето ни за града. Отначало си помислих, че св. Архангел Михаил е взел Душата от майката на Гошо и Даниела - Неда. Старата от година е на легло, на памперси и на храна - в устата. А не ставаш ли от леглото, на памперси ли си и на храна в устата - какъв живот е това? Но свети Михаил и Проклетницата му не взели нея, а трийсет и шестгодишния Гошо. Боже, Божке-е! Опази всяка майка от такава съдба!
Гошо работеше горе на вишката край военния полигон. Там има денонощно дежурство заради самолетите. Сега те по-рядко идват на учение, но полигонът не може да го преместиш. Отначало това бе танков полигон, ама откак Иван Костов хариза нашите танкове на македонците, той стана авиационен.
„То, колко самолета имаме ние, а и половината не летят!” - чух да казва един генерал от екрана, ама нейсе! Пет да са, шест да са - все при нас идват на тренировки. Вдигнат се от Граф Игнатиево и право тук! Пуст да ни опустее тоя късмет самолетен! От цяла България все над нас фучат, трещят, изходят си снарядните лайна и отлетят. А снарядите като думнат - и ей ти поредният инфаркт, къде на човек, къде на животно! Тъй си патим от „приятелския огън” в мирно време - огън да ги гори всичките милитаристи!
Но думата ми не беше за тях, ами за грешките на Старата Смърт. Левент Гошо бе на служба в онзи полигон. Трийсет и шест годишен - не мъж , ами дъб. Ама не от ония малките декоративни дъбчета, а от големите - като Тасладжан дъба, който е до каптажа с водата на селото. Това дърво е от турско време. Там разпъвал шатрата си Джафер бей, от който произлиза и старото име на селото - Джафарче. „Джафер” на турски означава „безценен камък”. Тъй е трябвало да се преведе и наименованието ни в по-ново време - „Безценното село”, но са го кръстили „Елена” - на една местност до гробищата… Нашите къщи са все на високо, а нивите ни - в ниското. Откъм северната страна - камъни и камънаци колкото щеш, но дали там има нещо „безценно” - не се знае.
Тимоновият Петър, който засади шест декара с орехи в Канджолар - малко преди полигона, разправя, че като копали дупките за дръвчетата, намерили много камъни със златни жилки. Брей - рекли си: - тези камъни може да са безценни! Занесли ги чак в София за проверка, но се оказало, че това са железни окиси, а не злато. Така че при нас желязо за военната евро-промишленост сто на сто има, но за златото на кюлчета - не сме сигурни.
Затуй и Нединият Гошо вместо да търси „златото на кюлчета”, си взе един трактор на старо. Руски трактор - от времето на социализма, но яка - ,„товарищ-машина”! Постегна „таваришча” и взе да оре своите ниви и нивите на други хора. Добра работа вършеха Гошо и руският трактор, ама - пусти късмет! В началото на декември излезе лош вятър. Събори половината покриви на селото. Отнесъл и един ред от керемидите на бащината му къща и решил Гошо да ги оправи. Отишъл при началника си, взел сгъваемата метална стълба на поделението. Осем ли, десет ли метра била - не знам. Разгънал я - да се качи, но бил на двайсет метра от трансформатора. И като вдигнал нагоре стълбата - право в електрическото поле! Халосал го токът, рухнал от пет метра. Жена му изпищяла, рекла да го дръпне, но токът ударил и нея в десния крак, та едва се отървала с обгаряне само. И ей ти … „Бог да го прости”! Кой да знае, че електрическото поле обхващало пет метра над и под жиците на трансформатора? Ако стълбата била дървена, можеше и да не стане такъв сакатлък.
Така на трийсет и шест години Златния Гошо си отиде, макар да бе мъж като дъб. Той и детенце си имаше, всяка вечер пътуваше до града да го заведе сутрин в детската градина, а вечерта да си го вземе. Сега вече няма кой да пътува всеки ден и да се връща на село. Пък болната Неда си остана да лежи с памперсите, а синът й замина с билет за Отвъдното.
Затуй ви казвам, че в тефтера на свети Михаил има големи грешки. Старата Смърт сигурно има „перде” на очите, не вижда ясно адресите и често бърка вратите. Аз откога я чакам, а тя - при Гошо да иде! И все пъпли по долния край на селото, все в ниското. Затова си мисля, че тя, Проклетницата, като мен има остеопороза, коленете й са подути, цялата е прегърбена от шипове по гръбнака и едва-едва ходи.
Затова ще река на св. Архангел Михаил да смени помощницата си! Щом е одъртяла, да я пенсионира и изпрати на вулканичните Бани в Долната земя, че да си топли старите кокали. И да си назначи друга - по-млада Смърт, която няма „перде” на очите и не ходи където й скимне, както при Златния Гошо. Такива грешки не се опрощават в никое съвременно предприятие. Старата Смърт трябва да се уволни и да се обяви Конкурс за свободно място при св. Архангел Михаил. Вярно, работата не е престижна, но е редовна и при тая безработица много мераклии ще има за нея.
Затова всяка вечер се моля: „Господи, ти, който си на небето, да се свети твоето име, да пребъде твоята воля, както на небето, така и на земята… Моля те, уволни Старата Смърт и замени я с Нова, която да захвърли ръждясалата си вече Коса и да ни взема с Райски газ - там, Горе при Теб, за да се свети твоето име и да пребъде твоята воля. Амин!”