Ина Крейн

Една от най-любимите ми снимки от детската градина е онази, на която съм в средата на първата редица с превързано гърло в шал, под който личи напоен с ракия памук. Ухилена съм до уши, но не съм само аз - цялата група е като току-що нахранена с весели кифлички и напоена със смешно мляко. Причината за всички тези засмени детски лица е грозноватата жена в левия ъгъл - баба Цанка.

Когато учителката закъсняваше сутрин, а това се случваше често, понеже по онова време междуселските автобуси не бяха от най-точните, за да стоим мирни и кротки, тя бе измислила един от най-феноменалните начини за укротяване на палави деца.

Маскираше се с подръчни средства и започваха едни от най-вълнуващите театрални представления, които съм наблюдавала през живота си. Тази мила жена беше добра и необразована, но имаше рядък талант да измисля умопомрачителни варианти на познати приказки, да ги разиграва въодушевено, превръщайки всеки от нас най-неочаквано в един от новите герои на произведението.

С умиление си спомням приказния микс „Снежанка и седемте козлета”, „Зелената шапчица” или „Тримата братя и блатната крава.” Смеехме се до сълзи, вживявахме се в ролите си като истински актьори и не усещахме как времето летеше, как душите ни разперваха криле и политаха към приказното небе на мечтите.

Ръцете на баба Цанка миришеха ту на препаратите, с които почистваше мивките; ту на халвата, която ни мажеше филиите за закуска и това бяха едни от най-милите аромати в моето детство, смесени с този на вълшебните приказки, които тя ни подаряваше щедро.

Леличката в детската градина имаше очи и сърце за всички детски сълзи, капризи и тайни болки. Когато ни пускаха да играем в двора, тя вземаше метлата, обръщаше я нагоре с рошавата част и заставаше като верен страж до пясъчника, в който играехме и се търкаляхме до насита. Тогава ми се струваше, че е тъжна, понякога притичвах, гушвах я през коленете и пак бягах обратно, а тя ме гледаше мило, като истински земен ангел.

С какво отговаряхме ние, децата, на нейната обич и всеотдайни грижи? Носехме й цветя от градината, понякога курабийка, бонбон или дори балон, захарно петле, дъвка, шарено копче. Тя винаги го приемаше с мила усмивка, целуваше детето по челото и казваше нещо, което тогава не разбирах: “И като пораснеш, да си останеш ангел.”

Трябваха ми години да осмисля какво е казвала и защо го е повтаряла на всяко дете от групата. Сигурна съм, че е оставила светъл спомен у всеки малчуган, на когото е завързвала обувките, лепила е смачкан хляб със захар върху цицината, утешавала го е, когато е падал от катерушката и се е приземявал неуспешно.

Едва скоро разбрах, че тази мила жена, която винаги бе толкова усмихната и слънчева с нас, е загубила и двете си деца в катастрофа, че мъжът й е бил пияница, който често я е налагал у дома, че неведнъж е била гонена от него посред зима навън през нощта. А ден преди датата, на която е направена снимката, за която говоря - 22 февруари, е разбрала, че съпругът й си има друга.

Каква сила е притежавала и какво голямо сърце, за да скача и пее с децата, да им се усмихва, да ги успокоява и да им дава кураж дори когато животът й е бил белязан от такава страшна лична трагедия?

Тази информация стигна до мен случайно, както обикновено става. Опитах се да намеря баба Цанка преди години, макар да ми беше ясно, че това, до което ще стигна, ще бъде тъжно и самотно.

Седях пред бедничкия буренясал гроб на моята любима актриса, по-добра за мен от всички знаменитости, вземали „Оскар” през годините и се питах какво би накарало душата й да се усмихне отново? Какво аз бих могла днес да направя за нея?

Краката сами ме заведоха в най-близката детска градина с кутии лакомства и няколко „подобрени” приказки. Сред смеха на малчуганите и техните очи звездички сякаш виждах усмивката на баба Цанка и нейната топла прегръдка ме докосваше отново. Почувствах се силна, а проблемите ми станаха изведнъж маловажни.

Дали бях изпълнила нейното поръчение, което ми даде тогава? Не зная, но ако имам внуци, много бих искала у тях да оставя същия топъл и слънчев спомен, какъвто баба Цанка остави в паметта ми. Е, това зависи само от мен. И от силата и слънцето на душата ми.