Павлина Павлова          

Автоинтервю

100 въпроса - 101 отговора

- Би ли формулирала какво е поезията? 

- Съвкупност от чувства, философия и безпределна откровеност - като в изповедалня. Така общуването поет-читател се превръща в дълбока приятелска връзка. 

- Какво, всъщност, представлява творческият процес?

- Мнозина читатели упорито не искат да повярват, че стиховете, разказите, романите ми не са автобиографични (с изключение на “Не чукай по капака на ковчега”), макар че няма начин в тях да не присъстват моите спомени, емоции, вълнения, целият ми житейски опит. Тоест, творческият процес е сложна алхимична реакция, в която опитът от реалността и фантазията се вплитат в нова смес, от която би следвало да почерпят по нещо за себе си читателите. Тогава авторът е успял. В противен случай - напразно се е трудил.

- А как ще формулираш вдъхновението?

- Най-общо - като порив. Начален тласък на чувство, философия, мечта. Но в същото време и като тайнството при раждането. Никога няма да разбера защо, например, писанията на Франсоаз Саган (като изключвам “Добър ден, тъга” - една наистина хубава книга), та защо писанията й, които понякога са безсмислен набор от думи, за мене са извор на вдъхновение. Прочитам ред, два, пет… и хоп, започват да се появяват порива, чувството, философията. Докато Вазов, или Смирненски, или Пушкин, или Есенин, които поставям най-високо в поетичния Олимп, никога не са ме вдъхновявали по този начин.

- Коя книга е една от първите, разтърсили детския ти свят и преобърнали представите ти за живота? 

- Две са: “Мадам Бовари” на Флобер и “Тримата” на Горки. Както вече споменах, била съм 10-12 годишна, когато ги намерих в един сандък и тайно ги “погълнах”, както се поглъща, примерно, шоколад. Те ме завладяха. Особено “Мадам Бовари”. Четях я, препрочитах я, обливах се в сълзи, достигайки до финала. И всеки път, когато я разлиствах, усещах, че пораствам, защото навлизах в света на възрастните.

- Мнението ти за творците, обслужващи дадена политическа партия?

- Не одобрявам това деление в българската литература на авторите по политическа принадлежност. Значи, ако даден автор се числи към партията на управляващите или към фондацията на Сорос “Отворено общество”, критиката го превъзнася, безсрамно хвалейки и най-големия бездарник, като му приписва гениалност, каквато той не притежава. И в същото време същите тези критици не се свенят да изхвърлят на боклука творчеството на един безспорен гений, какъвто е Христо Смирненски, само защото е прегърнал идеите на модерното тогава в целия свят ляво движение. Както стана и с Никола Вапцаров.

Вярно, че след време нещата се връщат на своите истински места, но се питам дали това разместване на ценностите не е довело до духовната смърт на друг гений, който не се е изявил заради бездарния нагаждач?

А иначе и в българската, и в световната литература единственото разделение на писателите е и ще си остане: на талантливи и на бездарни.

- Как гледаш на приятелството?

- Като на голямо духовно богатство. Което би трябвало да означава: колкото повече приятели, толкова по-богат човек. За съжаление не е така. Защото от съществено значение е качеството на всяко отделно приятелство.

Под истинско приятелство разбирам двама души, между които няма тайни и основа за общуването им е доброжелателността. На такъв приятел можеш да разчиташ за всичко: една всеобхватна морална и материална подкрепа, породена от обич. 

- Ако можеше да върнеш назад лентата на живота си, какво би променила?

- Може би - нищо. Защото ние, хората, обикновено достигаме до истината, когато е твърде късно. Разочарованието е финал, а не начало. Сещам се за една сентенция: “В душата не би имало дъга, ако в очите нямаше сълзи..”

- Все още ли си оптимистка?

- Да, по-скоро - да!

- Кои мечти не успя да осъществиш?

- О, много са! Спре ли да мечтае, човек е мъртъв. Та и аз - на мястото на всяка реализирана мечта, се раждаха десетки нови. Не е ли прекрасно? Колкото повече мечтаеш, толкова по-силно усещаш магнетичния пулс на живота.

- За какво си мечтаеш в момента?

- За спокойствие и тишина сред природата. Иска ми се да имам 50 декара земя, върху която да се занимавам с обикновени неща, да отглеждам цветя, да пиша. Сигурно няма да имам телевизор, защото телевизията ни ограбва тайнството на вечерите и романтиката на нощите…

- Но ти и сега имаш най-разкошната градина в столицата?

- Така е, ала тишината, за която копнея, не всякога е постижима, даже там. А “Тишината е почвата, в която покълват най-великите идеи.”

- Какво, според тебе, е страстта?

- Най-лудото чувство, най-нежното чувство, най-яростното чувство, най-огненото чувство. Страстта е онази разтърсваща стихия, която ни обсебва и ни тласка към необмислени постъпки, кара ни да дерайлираме от привичното, от делничното.

Понякога страстта е пагубна, друг път - възраждаща. Ала който не е попадал във властта й, все едно, че не е живял.

- Какви са мъжете, които харесваш?

- Всички като че спадат към тъй наречените “лоши” момчета.

- Какво разбираш под “лоши” момчета?

- Различни от установените стереотипи. Нестандартни като поведение. Темпераментни и буйни. Красиви и умни. Интелигентни. Благородни. Щедри.

Покойният ми съпруг беше такъв. Щедростта му достигаше до абсурди. Например, ще даде заем на познат, за да си купи костюм, заем, който никога няма да му бъде върнат, а в същото време той самият се нуждае от нов костюм, но откъде пари?

Или дежурният му номер: да плати огромната сметка в скъп ресторант на десетина души, които са му се натрапили на масата и са яли и пили до пръсване, после да даде големи бакшиши на келнера, на гардеробиерката, на портиера, с последните пари да вземем такси до вкъщи, а на другия ден да търся заеми за хляб и цигари. Но тъкмо тази черта от характера му ме привличаше, защото беше израз и на духовна щедрост. Не мога да обичам скъперник. Представете си мъж, чиито ръце треперят, докато вади банкнота от портфейла си. Всъщност, Петър нямаше навика да държи парите си в портфейл - пъхаше ги из всички джобове на сака, панталони, блузи, ризи, вадеше ги смачкани и ги пилееше, сякаш бяха ненужни хартийки.

- С какви хора са пълни съдилищата?

- С хора, които някога са се обичали - съпрузи, деца и родители, братя и сестри, роднини, приятели… Факт, който трябва да тревожи обществото повече от всичко друго. Ала обществото приема този факт с равнодушие. 

- Опитвала ли си наркотици?

- Не, никога. Винаги съм била противник на дрогата и ако имах власт, бих въвела смъртно наказание за наркопласьорите. Защото всички те са съучастници в масовото избиване на хиляди млади хора, при това го правят умишлено, в продължение на години.

- С кой свой недостатък се примиряваш?

- С наивността. Не успях да се променя с годините, въпреки скъпо да съм заплащала за наивността. Но такава съм си - погледнат ли ме в очите, приемам всяка изречена лъжа. Разбира се, тъй като не съм глупава, твърде скоро разбирам истината. Ала какво да направя, като нося душата на дете?

- Какво още искаш да постигнеш в живота?

- Да видя издадени всички свои книги?

- Само това ли?

- Да, само това.

- А кое е качеството, което пречи на българите да се обединят под флага на общи интереси?

- Това е специфичният български тарикатлък. Повечето хора не се стремят към самоусъвършенстване, чрез което да израснат професионално и да бъдат полезни и за себе си, и за обществото ни. Стремежът им е да се правят на по-хитри от колегите, от съседите, от познатите с цел да постигнат някаква мъничка облага. Така мозъците им затъват сред блатото на дребнотемието, вегетират, изгубват се в него. Вместо да се разгръщат, да се усъвършенстват, да разперват криле за полет.

Затова като нация, в исторически план, много пъти сме понасяли съдбовни удари. Затова и сега кретаме на опашката на Европа. А с интелектуалния си потенциал, който носим, както и с останалите си  качества, бихме могли да ръководим света.

- Твоята представа за щастието?

- Сърца, пълни с любов, усмихнати лица, души, в които няма и грам завист, злоба, лоши помисли. Задружни семейства. Здраве. Май това е всичко, необходимо за пълното щастие. Естествено, трябва и да има мир на Земята.

- Коя граница в човешките взаимоотношения никога не би прекрачила?

- Не съм и не бих злоупотребила с доверие, не бих предала приятел. Не бих извършила нещо, за да се облагодетелствам за чужда сметка. Изобщо, не бих могла да живея със съвест, която е в дисхармония с мене самата.

- Какво ти завещаха твоите баби и дядовци?

- Баба Елена и дядо Ангел ми предадоха своята огромна обич към света и хората, добротата и наивността, присъща на децата, радостта, че те има и че можеш да бъдеш полезен, да оставиш нещо след себе си.

А в материално изражение - големият портрет на моя прапрадядо Йордан Парцалев, направен доста след Освобождението ни от турско робство, на който се виждат ордените му, получени за храбра служба към Отечеството. От баба Елена, която много обичаше цветята, си взех няколко луковици от “Рицарска звезда”, които и сега продължават да цъфтят и да ме изпълват с радост.

- Смяташ ли, че си от хората, които имат късмет?

- Късмет ли? Какво е това? Не, не ми се е случвало да имам късмет. Убедена съм, че никога не бих спечелила от лотария, от тото, от игри на късмета и други подобни. Виж, ако е някакво състезание за ум, сръчност, бързина - шансовете ми за успех са твърде големи. Но да разчитам на късмет - никога! 

- Основно качество, без което животът ти нямаше да е същият?

- Вяра в собствените възможности. Стига да поисках нещо с цялото си сърце, бях сигурна, че ще го постигна. Сама, без чужда помощ. Тръгвах уверено към целта, макар понякога тази цел да отстоеше на дълги години път и да осъзнавах рисковете. Ала трудностите не ме плашеха, напротив, мобилизираха ме и извикваха скрити резерви.

И още едно качество е жизнеопределящо: честността. Помагало ми е и се надявам да ми помага всякога. Никой не е безгрешен, но малцина имат храбростта да си признаят грешката. Аз не се страхувам да кажа: “сбърках”, “извинявай”, “съжалявам”… 

- Как успяваш да си създадеш подходяща атмосфера за работа?

- Умея да се усамотявам даже сред тълпата. Наложи ли се да чакам някъде, вадя една малка тетрадка и все нещо се ражда - идея, стих, образ. Практически мога да творя навсякъде и по всяко време - на опашка, в автобуса, в ресторанта, на аерогарата, в самолет, на плажа… Може би затова никога не скучая.

- А вдъхновението? То само ли те навестява или го предизвикваш?

- Вдъхновението трябва да се провокира, затова съм вечно нащрек. Появи ли се, бързам да запиша всичко, не го изпускам. Разбира се, има периоди през лятото, когато се чувствам изчерпана и тогава спирам да пиша, без това да ме притеснява. Просто изчаквам новия прилив и той неизбежно идва.

- Опитай се да дефинираш няколко неща, които не подлежат на точна дефиниция: жената, поезията, любовта, живота.

- Жената е цветето на човешкия род; поезията - най-възвишената форма за общуване; любовта - най-красивото вълшебство между двама; животът - като цяло - безсмъртен, но твърде кратък за отделния индивид.

- Какви са, според тебе, най-големите изкушения на ХХІ-ви век?

- Властта и парите. Никога преди не е била възможна подобна концентрация на власт. Сега военно-промишленият комплекс даде възможност на една или няколко държави да диктуват правилата на игра за целия свят. От друга страна, мощните икономически групировки и мафията създават своеобразни октоподи, които се разрастват, прехвърлят граници и континенти. Тероризмът се породи именно в отговор на изброеното по-горе.

- Шели казва, че поетите са истинските законодатели на света. Истина ли е? 

- Напълно. В книгата ми “Свободен любовен университет” имам цикъл “Любовен парламент”, в който се изковават законите на любовта. А те са най-важните. Любовта и сексът са мощният двигател, който движи живота напред. Всичко останало като борби за власт, за пари, за слава и темподобни са само дребни винтчета и колелца, съвсем незначителни за работата на двигателя.

- Кои са предимствата на жените в живота?

- Ако трябва да бъда точна, жената е силният пол. Нямам предвид физически, а психически по-силна. Жената е биологично по-устойчива, защото тя осигурява продължението на рода и от нея се изискват издръжливост, силна воля, решителност, твърдост, гъвкавост, въображение и инстинкти, за да реагира на променящите се ситуации.

- А къде тя е онеправдана?

- Навсякъде. В семейството, в работата, в политиката.

- Плашат ли се глупавите и комплексирани мъже от умни жени?

- Да, определено се плашат. Но когато един ерудиран мъж срещне умна жена, се получава страхотен тандем. Докато правех проучвания за историческия си роман “Земя под гривите на ветровете” за пореден път се натъкнах на тъжни житейски факти, актуални до средата на Двайсти век: умното момиче не е било потребно никому. От жената се е очаквало да е здрава, покорна, безропотна, да ражда деца, да върти къщната и полската работа.

Това, което се случва през последните стотина години е равностойно на Великата френска революция или на Октомврийската революция. Защото, както те преобръщат живота на милиони, така се променя и ролята на жените в социалния, обществения и личния им живот. Спомнете си скандала в обществото, когато Сара Бернар обува панталони, запалва цигара, напуска съпруга си и заживява с любовника си. Това е началото, когато една умна жена демонстративно показва, че половете са равнопоставени.

Векове наред жените са дискриминирани, унижавани, малтретирани. Днес ни звучи като парадокс наръчникът “Как да бъде бита жената” от някакъв благородник, но тази книга почти два века е била хит. 

- Кои са любимите ти съвременни български поети?

- Тъй като много години избягвах да чета поезия, някъде в началото на 90-те години открих прекрасната поезия на Андрей Германов и на Иван Давидков. Твърде късно - и двамата вече не бяха между живите. Голям почитател съм на Ивайло Балабанов, с когото също лично не се познавам. Много харесвам стиховете на Радко Радков, на Георги Ангелов, на Борис Христов.

- А от чуждестранните поети?

- От съвременните - нямам. Почитател съм на Шекспир, на Жак Превер, на Робърт Бърнс, на Теодор Щром…

- А как, всъщност, работиш?

- Сядам да пиша с радост, работя с настървение и приключвам щастлива, че съм оставила късчета от душата си върху белите листове…

- Любими книги, които никога няма да ти омръзнат?

- “Отнесени от вихъра” на Маргарет Мичел, “Златният телец” на Илф и Петров , “Дон Кихот” на Мигел де Сервантес , “Билбо Бегинс или Дотам и обратно” на Джон Р. Р. Толкин , “Автобиография” на Бранислав Нушич, “Приключенията на добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек, “Епопея на забравените” на Иван Вазов, “Моето семейство и други животни” на Джералд Даръл, “Зимата на нашето недоволство” на Джон Стайнбек, “Нежна е нощта” на Франсис Скот Фоицджералд…

- Напоследък е модерно да се казва, че за всяко творчество е необходима и малко лудост. Ще се съгласиш ли с това твърдение или мислиш, че някои прекалено много разчитат само на лудостта?

- Наистина, мнозина разчитат повече на лудостта, отколкото на творческия си потенциал. Смятат, че като прибавят малко ексцентричност, малко поза и много маниакалност и пробивност, са постигнали рецептата за успеха. Сега е време, през което разцъфтяха такива уродливи примери за творческа немощ, че когато ги чета, се срамувам заради тях. Те, обаче, забравят, че дори и да се намери някой критик, който да ги похвали, дори и да се отрупват с награди, не могат да заблудят читателите, а точно тяхната дума е най-важната и последна.

- Чужда мисъл, която считаш за своя?

- Нито една чужда мисъл не считам за своя, но понякога, като Остап Бендер си казвам, че класиците пак са ме окрали. За съжаление, поставяйки ни в сходни стуации, животът ни довежда до еднакви житейски умозаключения. Както е написал Хораций: “Светът е трагедия за тези, които чувстват, и комедия за тези, които мислят…”

- Врагът, с когото не можеш да се пребориш?

- Завистта на духовните джуджета.

- Какво не би простила?

- Казах вече: предателството и лъжата.

- Технологична вещ, без която не би могла да живееш?

- Колата.

- За каква кола мечтаеш?

- За никаква. Сега карам “Шкода “Фабия”- Елеганс и се чувствам комфортно в нея. Много харесвам “Мерцедес”-ите, ала не си мечтая за такава кола, защото за мене е твърде голяма, не е лесно да я паркираш из центъра, пък и поддръжката й е скъпа. Но “Мерцедес”-ът е лебедът сред автомобилите. 

- Искало ли ти се е да откраднеш нещо?

- Да, хубава книга, която няма откъде да купиш, а имаш огромно желание да я препрочиташ отново и отново… Затова, след Промените, когато книгоиздаването ни беше в подем, си купих “Отнесени от вихъра” в два комплекта - да не би случайно едното издание да изчезне и да се лиша от това скъпоценно четиво.

- Най-идиотското нещо, което си купувала в чужбина?

- Хамак от Мексико на цената колкото десетина наши. Също и метла с дълга дръжка от Чехословакия. Тогава граничният контрол беше строг и на тяхната митничарка й се събраха очите, когато ме видя, понесла метлата към самолета…

- Най-красивата вещ, която притежаваш?

- Две фигурки от слонова кост, гравирани от монаси - ювелирна изработка на Конфуций и на Дървото на живота, които си донесох от Китай.

- Любимият ти град?

- Рим. И София, разбира се.

- Пътувала си по света. Кои държави по-точно си посетила?

- Русия, Румъния, Унгария, Германия, Турция, Гърция, Италия, САЩ, Мексико, Тайланд, Китай, Франция. И Австралия. От тези пътувания се завръщах обогатена с впечатления, заредена с емоции и великолепни спомени, ала никога не ми хрумна да остана там. За мене България е на първо място и по красота, и по потенциал. Големият недостатък на българите, поне за последните стотина години, е бил и си остава некадърността и продажността на политиците ни, които уверено ни тласкат към дъното.

- Кое качество е важно за писателя?

- Писателят трябва да умее да се вживява в хиляди роли и то така, че и родната му майка да не може да го познае. Но тук вече опираме до могъществото на таланта, до силата на гения.

- Как би охарактеризирала писателите?

- Писателите са лекарите на обществото: те старателно изучават процесите, довели до заболяването му, анализират ги и се опитват да го лекуват, чертаейки пътища към спасението. Лесно е да си лекар, когато болният сам се разголи пред тебе и ти покаже и разкаже къде точно го боли и какво чувства. Докато писателят трябва сам да открие симптомите на заболяването и да ги посочи, заедно с лекарството.

- Полазва ли по гърба ти таен страх и от какво?

- Страхът е моята тъмна сянка, с която никога не се разделям, но се старая да го изтиквам в най-тъмния ъгъл на сърцето и да го забравя.

- И все пак, какво те плаши в момента?

- Бъдещето на България. Външни сили с помощта на продажни политици й отреждат слугинско място в обединена Европа. Първо разрушиха добрата ни образователна система, намалиха заплащането на учителския труд, при което качествените педагози си потърсиха друго поприще. Сега се вайкат, че растял лавинообразно броят на неграмотните, че сме на последно място в Европа по различни показатели, но никакви конкретни стъпки не се предприемат. В резултат - страната ни е лишена от интелигентно гражданско общество, от мислещи разумни хора. Само образованият човек е в състояние да защищава интересите си. Къде в съвременния живот е мястото на онзи, който в ХХІ-ви век се подписва с отпечатъка от палеца си? Та светът вече е на високите технологии, компютри и роботизирани машини за производство! Отговорът е ясен: на дъното, живеещ от социални помощи, лесен за манипулации и удобен за политиците.

- Светът би ли могъл да стане по-приятно място за живот?

- Съмнявам се.

- Защо?

- Защото хората през последното столетие с такива бързи темпове унищожават природните дадености на планетата Земя, че вече не съм сигурна за бъдещето й. Като прибавим и военнолюбците, и непрестанните войни, и научните постижения, които й нанасят нови смъртоносни рани… Климатичните промени от последните години потвърждават думите ми, но няма кой да ги чуе… 

- Ако трябва с една дума да охарактеризираш света като цяло, коя ще е тя?

- Алчност. Онази ненаситност да трупаш, да грабиш, да обсебваш, да господстваш, да демонстрираш могъщество… Но в основата им е все неутолимата алчност. И тъкмо тя ще доведе до гибелта на планетата Земя. За съжаление лакомията на богатите и простотията на бедните се превръщат в страшна разрушителна сила.

- Нищо ли не може да ги спре?

- Май вече е късно. Живеем във времена, когато умните хора не се ценят особено, когато гласът на писателите не се зачита, а от електронните медии денонощно ни заливат пошлост, скодоумица, тъпоумие, кретенизъм, извратенящини и тъкмо те възпитават подрастващите поколения, налагайки им грешни модели за подражание. Спомнете си краха на Великата Римска империя и ще откриете безброй прилики. Ала поуките от историята са ценни само за онези, които могат да ги използват, за да подобрят живота - своя и на останалите.

- Нещото, осмислило живота ти?

- Да помагам на хората, независимо от повода, независимо от средствата.       

- Ако имаше вълшебна пръчица, какво би сътворила с нея?

- Мир! В световен мащаб, вътре в самите държави, между бандите… И най-вече - мир в семействата…