Драгни Драгнев

Зная, че философията е наука за всеобщите закономерности, на които са подчинени природата и обществото, както и мисленето на човека. Ето защо нищо не ме притеснява да анализирам един литературен процес или продукт като читател, но непременно през очите на мъдреца Йовков, когато се взирам в неговите разкази. Между другото, мнозина считат, че французинът Рене Декарт, например, е бил аматьор във философията и от 17 век до днес сериозно оспорват знаменития му израз „Мисля, следователно съществувам”. Критиците на Декарт (казвам „критици”, защото той никога не е имал ласкатели), впрочем, поставят под въпрос заключението му, понеже го смятат за фалшиво и водещо до омагьосан кръг. Това, че „мисля”, възразяват те, включва в себе си факта, че „съществувам”. Нещо друго - според Декарт същността на душата е в мисленето. Оттук произтича схващането му, че животните са сложни автомати, лишени от душа и от способност да мислят. Твърдението, както можем да се досетим, е в косвена връзка с неговото заключение „Мисля, следователно съществувам” и дори стои в основата на този акцент във философията му.
Оттук нататък пристъпвам към разказа „Балкан” на Йордан Йовков… Този текст е една алегория, защото в него се изобразява и говори едно, а в някои пластове са разбира друго. В известна степен той е близо до притчата, а пък алегоричната му форма се сродява с приказките за животни, особено в онези редове, когато писателят приписва човешки качества на трите кучета - Балкан, Войвода и Мишка. Заедно с това творбата е една метафора, защото създава цялостен художествен образ на времето, в което се развива действието. А то е началото на второто десетилетие от ХХ век.
Заглавието „Балкан”, според мен, деликатно и милостиво, подвежда читателя и заблуждава като художествен похват. Нещо повече - то носи геополитически смисъл и характер. Йовков не го избира случайно и за заглавие на разказ, и за име на животно. Думата Балкан също е една алегория и метафора, понеже директно посочва и определя Балканите или Балканския полуостров - средище на различни народи, които рядко са общували по най-добрия начин като съседи. Често пъти географски и политически фактори са довеждали до жестоки сблъсъци между тях.
Всъщност Йовков едва ли се е занимавал с философската наука „Семиотика”, възникнала в началото на ХХ век, за да изследва знаковите системи при езика по онова време. Той е мислител от голяма величина и безпогрешно поставя името Балкан като философски знак и символ от геополитическа гледна точка.
Дотук всичко е познато, но възниква въпросът какво всъщност разкрива разказът „Балкан”? Читателят ще отговори : епизод от живота на едно добруджанско село, разположено до границата с Румъния. Има неколцина литературни герои в центъра на действието и няколко животни, в случая кучета, между които най-ярко се откроява Балкан. Да, но читателят отново е подведен по художествен път и ако не проумее заблудата, значи нещо не е разбрал. Защото в рамките на изображението и интригуващата сюжетна линия с неочакван, внезапен, но естествен край, става и нещо друго - чува се страшният тътен на войната, ехото на жестоки сблъсъци между балканските народи от 1912 до 1915 г. Ако читателят долови вой и грохот, непременно ще стигне до извода, че зад драматичния епизод в живота на добруджанското селце е скрит вопълът на писателя срещу такива злочестини като насилието и войната. Повтарям . насилието и войната А това вече е едно художествено обобщение, което настоява за повишено внимание. Едновременно ни подтиква да откликнем с отзивчивост и състрадание, да се слеем с него и да го приемем като своя болка и тревога.
Ако на читателя му сече умът и е пристрастен към посланието на писателя, ще разбере човешката мъка, вплетена в неговото обтегнато и изострено повествование. „Плаках и писах, не знам какво е излязло” - споделя той пред Георги Райчев. Това повествование, според мен, е сравнимо единствено с поезията. Защото Йовков е поет, чиито строфи просто са по-дълги. Чета този разказ и чувствам как времето в мен и умът ми се пълнят със смисъл и поезия, с очарование и разочарование, с носталгия по миналото и неумолими въпроси към бъдещето. Чета разказа и откривам много неща за самия себе си като човек, за преходното и вечното. Чета и ме увличат подробностите от бита, всекидневието на героите, но едновременно разбирам, че тъканта на разказа е пронизана от паузи, които спират мига и не ме карат да кретам зад перипетиите на сюжета, а да се замисля върху собствения си живот. Чета и усещам колко съм подвластен на привързаността и гения на Йовков. Потресен съм от проникващата в душата ми искреност и дълбочина на думите.
В този разказ е втъкан невидимият, нематериалният, неуловимият дух на живота - прочиташ го и у теб остава една неразгадана тайна, омагьосва те една загадъчна привлекателност. Но не само това. Питам се способен ли е днешният читател да се замисли върху проблемите, които са вълнували Йовков и неговите герои по онова време. Струва ми се, че разказът „Балкан” е място за среща на две епохи и условие за диалог между тях. Нравственост и логика, мисъл и страдание, съзнание и материя, воля и произвол - всичко, което тревожи Йовков и неговите герои, присъства и в нашите днешни размисли. Йовков ни дава знак да разберем къде е общото помежду ни, къде са онези точки, в които бихме могли всички ние, толкова различни, да се сближим. А това е духовната задача и на недалечното ни бъдеще.
Едно добруджанско село на границата с Румъния преживява своята трагедия и накрая опустява. Не опустява, а умира от страх и неизвестност от настъпващата духовна тъмница и от ужаса, който го връхлита и се стоварва върху него като бомба.Това е с две думи разказът „Балкан”. Неговото определящо и съществено качество е характерът - съвкупност от психически признаци и особености, които се проявяват в постъпките и действията на литературните герои. Като четем разказа, ние проникваме във вътрешния свят на Нейко кмета, дядо Маринко, Къню Кръчмарина, Радуш Ранения и други. Навлизаме и в света на животните - кучетата Балкан, Войвода и Мишка, в които Йовков наслагва човешки признаци и особености, очертава поведението и индивидуалната им неповторимост, приближава ги максимално до поведението на хората, с изключение на това, че не могат да говорят. Виждаме обаче как писателят ги сблъсква с любовта и болката, докосва отчаянието и страданието, тъгата и мъката у Балкан.
Друг момент. От философията знаем, че Доброто и Злото, например, са морално-етически категории, в които се изразява нравствената оценка на човешкото поведение, а също и на социалните явления. Но мислителят Йовков - а заедно с него и добрият читател - намира Доброто и Злото в инстинктивния тип поведение на животните и откроява техните нрави, очертава различията и индивидуалния им опит в отношението им към хората. Този тип поведение е построен върху основата на биологическите форми на съществуване. Инстинктите са присъщи на човека, макар че не играят решаваща роля в поведението му. Навиците на животните са неосъзнати, но се изграждат в хода на приспособяването и пригаждането им към околната среда и към живота на човека. Ние често страдаме от липсата на нежност или от отсъствието на признателност. Животните не познават злобата, не са измислили войната. Добрината им е неизчерпаема. Когато са щастливи, когато съумеем да ги направим щастливи, животът им е само любов. Те по-добре от хората познават това чувство. Разбрали са по-добре от нас, че любовта е единствената метафизична загадка и няма нищо по-хубаво от нея.
Когато ни съпровожда до кулминационната точка в развитието на действието в разказа, Йовков е тръгнал оттам, където отклонението от социалните норми на поведение в живота на добруджанското село се задълбочава. Писателят подсилва и изостря това отклонение до крайност, докато се стигне до убийство. Историята става зловеща, като се има предвид, че се разиграва по време на война. Тогава читателят пита сам себе си: умрял ли е наистина Балкан, здраво завързан в мъката, унижението или безизходицата си, или е убит? Йовков нищо не казва и не обяснява - само загатва, дава сигнали, посочва знаци…Същото е, когато ни съобщава за убитите румънски войници, патрулирали през нощта из селото. И тук не става ясно кой е убил войниците - Къньо Кръчмарина или някой друг: „…Обезумели от ужас и страх, всички от люляково се разбягаха през полето, по околните села. Никой не видя Къня Кръчмарина…”
В този епизод писателят, както и по-рано, загатва, но без да открехва завесата, за да видим кой е убиецът и къде се крие. Само забелязваме, че у героите има нещо навъсено, мрачно, дори озлобено, че нещо се разкъсва в душите им беззвучно или едва чуто. Забелязва се още, че тези хора са обхванати от носталгията по изгубената хармония на битието, носталгията по мъдрите народни закони на човешкото общуване, носталгията по земната простота и целомъдрието на човешките чувства и отношения. Забелязваме също, че мъжката сила недоумява, блъска се в твърдоглавите факти, породени от насилието и войната. Тези хора изнемогват от коварни въпроси и в същото време у тях се крие широката и спонтанна българска земя със състрадание към чуждата мъка и безкористно желание да помагат.
Тук е мястото да извикаме отново Рене Декарт. „Ще си затворя очите, ще си запуша ушите, ще изключа всичките и сетива, ще изтрия от мисълта си всички образи или ще ги обявя за напразни и фалшиви.” - твърди той. Според него съзнанието се е отделило от света в самотата на своето „аз”. Когато казва: „Мисля, следователно съществувам”, философът намира гаранции за своето съществуване единствено в себе си и никъде другаде. А това са размисли и синоними на отчуждението, студенината и равнодушието, на бягството от реалния живот. Това би било нещо немислимо, дори безнравствено и враждебно, ако го припишем на Йовковите герои.
Докато четях и препрочитах разказа „Балкан”, си дадох сметка с какво пълни главите ни и душите ни, какво точно напомня този разказ. Той описва, изобразява и напомня, че от 1913 до 1916 г. и по-късно до 1940 г. Румъния причини на Добруджа, на България истински жестокости: нашествия, войни, мъчения, издевателства, убийства. Всеки румънец би трябвало да изпитва силно чувство за вина по отношение на Добруджа, на цялата наша държава - подсказва, подчертава и внушава в разказа си Йовков. Лично на мен ми се струва, че макар и с голямо закъснение Румъния би трябвало да ни поиска прошка, защото е извършила историческо и културно насилие. Това би се отразило добре на взаимоотношенията между двете страни днес и в бъдеще. Особено при стечение на обстоятелствата, че сме заедно в Европейския съюз.
И понеже Йовков е човеколюбец и владетел на духовната красота, той слага край на разказа с един пейзаж. Той знае, че пейзажът е емблема на свободата. Или идеалният образ на мечтата. Пейзажът ни кара да мислим и подхранва въображението ни. Йовков знае и проповядва, че истината и красотата са главното в човешкия живот. Той вярва в духовната сила на човешката природа, без която самият живот губи смисъл и надежда. Йовков иска малко - и читателят да повярва. Затова финалът на разказа с този пейзаж на белите пътища и жълтите ивици на нивите от птичи поглед прилича на грамадно ветрило…