СКИТНИК
В памет на чичо ми
І.
Помня още старата ми баба,
седнала на къщния ни праг.
А от нея здрачът с пръсти граби
и пилее погледа й благ.
Щом до нея седна с мойто куче,
баба ми ще почне с топъл глас:
- Много ходиш, много скиташ, внуче,
и се губиш сам до късен час.
Я погледай твоите другари -
всеки рано вкъщи се прибрал.
А на тебе бузите ти парят
като въглен - много си играл.
Аз не искам като твоя чичо
да живееш с песен на уста
и развяваш черния си кичур,
както той го вее по света.”
И ще млъкне. Дълго в здрача топъл
ще се реят нейните очи.
А когато портата се хлопне,
тримата навън ще изтърчим.
С погледа си пътя ще обгърнем -
няма никой. Тихо е край нас.
После бавно вкъщи ще се върнем:
мойта баба, кучето и аз.
ІІ.
В детството мечтаех като тебе
да напусна близките, дома.
И веднъж от слънчевия хребет
аз огледах цялата земя.
Грееха небесните простори,
скърцаха наблизо колела.
А над мен разлистеният орех
вееше зелени ветрила.
Дълъг път се губеше в житата,
а по него скитник бе запял.
Тази песен беше ми позната,
колко пъти ти я беше пял.
А след теб запяха птици пойни,
две тополи вдигнаха ръце.
И заби в гърдите неспокойно
мойто малко, скитнишко сърце.
Аз извиках. Ти не се обади
и потъна в падналия здрач.
Скоро на небесната ливада
се подаде лунният косач.
А когато късно се завърнах,
беше паднал гъст, отровен мрак.
На вратата никого не зърнах -
празен беше къщният ни праг.
ІІІ.
Пред теб е празна чашата. Горят
на дъното две кървави мъниста.
А ти стоиш тъй светъл и пречистен
от земния живот, готов за път.
Молитвата е свършена. По мрак
ще тръгнеш по небесната пътека.
И нивга вече стъпките ти леки
не ще прекрачат къщния ни праг.
А как бих искал в този дълъг час
като дете отново да повярвам,
че ти в чужбина дните си прекарваш
и някога ще дойдеш пак при нас.
Застанал на вратата мълчалив,
през двора с бързи стъпки ще преминеш.
А баба ми през плач ще каже: „Сине,
тъй много се зарадвах, че си жив.
Къде се губи? Твоят млад живот
по вятъра ли искаш да развееш?
Защо спокойно тук не заживееш,
тъй както ний живеем в този род?”
За сбогом ти ще вдигнеш пръв ръка,
ще прогърми гласът ти в смях сърдечен.
А мракът на прииждащата вечер
ще зашуми пред теб като река.
Сега кажи ми своя благослов
и нека се целунем на прощаване.
За твоето последно заминаване
и този път отдавна си готов.
в. „Литературен глас”, г. 11., 05.06.1939 г.
