10 години от кончината на Георги Талев

Подготви Лияна Фероли от
клуб “Неиздадени ръкописи”
към Регионална библиотека
“Н.Й.Вапцаров”, Кърджали

На 16 януари се навършват 10 години от смъртта на кърджалийският поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев. Той ни остави своите забележителни творби /6 стихотворни сборника: “Стрелочник на дежурни влакове”, “Такава, каквато си”, “Пътуващият кореспондент”, “Преди да гушна босилека”, “Земята е за всички. Избрана лирика”, “Благословени трепети. Избрана лирика”, преводи на Евгений Баратински и Николай Майоров и един от най-сполучливите преводи на Пушкиновия “Евгений Онегин”, десетия по ред на български език, претърпял две издания/. Както и литературния справочник за родопските творци “Да ги знаем кои са”, и документалната хроника “Родопски Шишмановци”, претърпяла две издания през 1993 и 2003 г. За жалост, мемоарите му в три тома “Отвъд прегръдките на ада”, правещи дисекция на така наречените демократични промени у нас, все още чакат своя ред за издаване. Дано поне това се случи за 80-годишнината от рождението му през 2017 година.
Приживе, а вероятно и сега, духът на Гошо все пътуваше към истината и загадката на живота, наречена любов. Но вечно загледан в часовника си, все не му оставаше време да открие нейния код, да я вмести изцяло в рими и в проза. Но пък, отдаден всецяло на нейния пламък, изгаряше без остатък в кладата на нейната болка. И точно когато я позна в пълна степен, уморен от чакане и отправен към звездите, я намери в пресечната точка между бездната и небето, между началото на края и края на началото. Така пътуването му акостира до светлата тъга, породена от невъзможността да се задържи тази нетленна красота и сладост тук в обусловения ни от условности земен живот. Но успя да прозре, че макар и повече прилична на мираж-мечта, тя е тази, която като неземен флуид все кръжи около нас, без да е в нас, за да ни дава усещането за значимост и за ненапразно живеене. Защото тя е причината да ни има и да живеем, докато я търсим.Защото от нея тръгва всичко и само тя остава и след нас. А това че нейните горещи словесни следи навсякъде прозират в оставените ни от Гошо редове, доказва, че и той не е живял напразно. Че, посветил своето поетично и прозаично бродничество сред звездните пространства на любовта, той винаги ще се връща, за да възвисява духа ни и да го приближава към себе си.
Така прави и в неговите все още непубликувани писма до голямата му и последна любов, откъси от които ви предоставяме:

„Късен мой цвят в моята закъсняла пролет, здравей!
А, може би, моя закъсняла пролет в тъжната ми есен? Как да те зова нататък, след като всеки изминат ден е вече неизличима болка? Все повече и повече, все по-жестоко и по-жестоко ме притиска към земята тази неочаквана, необикновена и - вече разбирам - безсмъртна любов, която - след като ни направи безсмъртни - ще ни вкара в гроба, непостигнали щастието докрай! Щастието, което заслужаваме, а нямаме право да поемем в ръцете си.
Изтрий, ако можеш, всичките ми болки. Изпий, ако можеш, всичките ми изплакани и неизплакани мъжки сълзи, превърнали ме в развалина от дългите ми пътища без посока по земята. Обичай ме.
Защото искам да обичам: толкова много богатства спят някъде зад мене, а кога и кому да ги подаря?”

„И тази нощ няма да заспя, мое нежно момиче. Очите ми ще се вглеждат в тъмнината, където ще те има и… няма да те има. Ще те търся из тъмните ъгли, за да ти кажа поне едно “Добре дошла в моя дом!” - или едно “Лека нощ!”. Ще те зова за задочна среща - тебе, по-малка с цели дванайсет години, но толкова голяма, че няма да стигнат дните да те догоня, за да ме спасиш и в тези страхотни часове на размисли. Ще проклинам цялата галактика за това, че ни е осъдила на доживотна любов, а толкова кратки са часовете за свиждания!… Как да заспя в тази нощ, останал сам в стаята си: сам с уморения си мозък, с преутомленното си сърце, с душата на неизлечим болник?
Не е ли това по-страшно и от самата смърт?…
Ти ли ме поведе нататък, или това е самата съдба? Съдбата - която нищо не иска да ми даде даром? Докога ще й “плащам” за удоволствието да търся красивото в живота, да го настигам и все да не мога да го… уловя?”

„Това е моята болка - от любов! Времето след 13 часа, когато светът отново ще стане “свят само за двама”. Виждам го в мълчание - или “в повече мълчание”, - “разтворено” в петте касетки музика. Виждам го и като лекарство, и като жесток палач…
Виждам го в непрекъснатото докосване - до изгаряне, - с риск да останат по телата ни обгорени места! Виждам го като безкраен празник на две много страдащи души.
Не се заблуждавай, че можем да бъдем нещастни: там, където има болка, мястото за нещастието е бронирано, с отнета завинаги възможност за проявявания!
Как още го виждам - това време след 13.00 часа? Не зная. ”

„Никой не ми е давал толкова /мене все са ме ограбвали: бил съм много доверчив и… наивен!, никой не е “крал” толкова много от годините ми, за да ме върне едва ли не в детството ми! Колко ти струва всичко това? Не е ли непоносимо?/.
…Ако те няма два дни в любимия ни град - как ще се съмне два пъти? Ако те няма три дни в любимия ни град - изобщо няма да се появи слънцето!
Чакам те - всеки ден - като зора!
Мое слънчево момиче, мое “ридание и грях”! Какво още да ти дам, ако мога, - за да няма нищо по-хубаво от този кратък миг, наречен ЖИВОТ?
Искам рамото ти да опира в моето - и така да си намираме място между дъждовните сприи и ветровете! Искам ръката ти да е вплетена в моята - за да няма сили, които да прекъснат прилива на моята кръв към твоята! Искам ДА СИ!”

„Привет, мое нежно стръкче!
…Как да “опипвам” всичките ти желания, без да попадам на угаснали въглени? Как да вървя към тебе, без да повреждам - неволно, естествено - недоизрасналите стръкове на мъртви цветя? Как да те търся из тъмните ъгли на моята болна вселена, без да отронвам най-малките, най-неопитните, най-беззащитните звезди на твоята нежност?
Посочи ми тези пътища, които търся като Диоген!
Поведи ме по най-тайнствени пътеки! Помогни ми!
Не си отивай никога!”

„Здравей, мое “ридание и грях”!
Тази сутрин изведнъж ми стана страшно хубаво. Ако само знаеш колко много ме извисяваш. Колко много съм се променил в това време! Сега обръщам внимание на всеки детайл в тази тъпа реалност около мен. Сега се замислям - вече! - над всяка дума и над всяка стъпка? Сега светът около мене изглежда по-красив, по-уютен, по-слънчев и по-реален.
Твоят поглед. Твоите ръце. Твоята усмивка. /Твоята болка, която по мъжки успяваш да прикриеш!/. Твоето тяло… Защо не сме свикнали да употребяваме точно тези изрази при написването на некролозите: та нали именно от това аз… ще умра!?
Обсебила си всичките ми свободни минути: и наяве, и насън. Лягам си преобразен, събуждам се неузнаваем - а ме следят “есенните ми дни”, сиреч - краят на живота. На какво се надявам? На какво разчитам? Какво ме увлича? Късно ли е/ не е ли късно? /, или е рано?”

„П.П. И все пак - колко хубаво направих, че ти се обадих, скъпо мое момиче, по телефона и сега съм спокоен. Ще мога да спя спокойно - а това е много важно, щастлив съм, че си щастлива!
Ах, какъв ден ще бъде утрешният!
/Защо не можем да кажем: какъв живот ще бъде ОНЯ, другият! А? Защо не можем, след като умрем, да се родим - като след събуждане - отново за другия, и за третия, и за четвъртия живот? Нима е справедливо да се обичаме само един ЖИВОТ? Толкова малко - това е ужасно жестоко, това е някаква грешка!
Лека нощ, любимо мое крехко стръкче!
                                                                               Прегръщам те, за да ти е топло!”