ОНОВА НЕЩО
Дрипльото буташе воденичния камък нагоре. Всички, които го видяха, си рекоха, че е луд. Но после се замислиха как така един слабоват и луд мъж, чиято дълга коса се бе сплъстила от пот, не дишаше тежко и не се вайкаше от големия зор.
Всеки друг на негово място щеше да си изплюе дробовете от напъване, дори би се отказал да си проверява безумието - да бута воденичен камък нагоре по хълма , ха-ха, как ли пък не - щеше да си изпсува цветисто и с усещането за превъзходство, че си е свършил единствената мъжка работа на света, да си замине по пътя.
А този буташе мълчешката, и все по-нагоре нагазваше камъка. Сподиряше го отъпканата пътека зад гърба му. Явно тежък бе камъкът и се отбелязваше дълбоко в земята, коловозът сочеше изгрева. Когато онзи, когото наричаха луд, се умореше от усилието, пускаше камъка, който изстенваше тежко и полягаше сякаш да побозае от земната сила.
Зяпачите не го притесняваха. Тяхното зяпане си беше тяхна работа. Неговата си беше да се грижи за камъка. Така им отвръщаше на тия, дето го гледаха с недоверие и дори с презрение, защото презрението най се усеща по въпросите.
Какво прави? Какъв е смисълът да бута нагоре тая канара? Та мигар най-отгоре няма камъни? Той им отвръщаше благо и с неподражаема нотка на смирение в гласа:
- Аз се грижа за камъка, защото после той ще се грижи за мен! Уморява се повече от двама ни, защото е вечен. Времето му тегне. Отредени сме един за друг от Онова нещо!..
Нищо не разбираха хората. Зяпаха си и не вярваха. По-отраканите процедиха през зъби, че всичко си е номер. Засега не знаят точно какъв, но повече от ясно е, че е номер. Ще го разкрият, та ако ще… Ще поизчакат дрипльото да остави камъка, ще се стъмни, а тогава ще го докопат. Как така нищо и никакъв човек ще бута из нанагорното такъв голям воденичен камък? И ей така, за едното нищо.
Говори им за души и за някакви си темерутщини, които те не разбираха точно какво означават. И все споменава Онова нещо, като че ли е нещо много главно и важно. Откъде-накъде? Ще почакат , докато се стъмни, че като побарат камъка, ще го сурнат надолу по стръмното, че да му чуят душата как ще изгромоли, докато помита всичко по пътя си.
Но по тъмно нещата изглеждаха по-иначе. Някои се изплашиха и рекоха, че това не е тяхна работа. Други просто смотолевиха, че какво им пука за някакъв идиот и за нищо и никакъв камък. Да си го бута, смотанякът. Тях какво ги бърка? На тоя свят лудите няма да се свършат! Но ако ли пък Онова нещо, за което все говори човекът с дългата коса, нещо се разсърди и се разфучи? Що им трябва на тях да подпират чужд камък и да си навличат белята с проверки. Ще си траят и това си е.
Все пак няколко от мъжете тръгнаха да видят отблизо каква е точно работата, защото им бе писнало някакви си овчи душици да им мътят главите със страхове. Дори взеха Дойчин с трактора, та ако не могат на ръка, с моторна сила да го обърнат по корем проклетия камък и да го видят откъм вътрешната му страна. Защото, ако се вярва на бръщолевенето на непознатия, тази канара имала душа. И къде ще се крие душата на всяко нещо, ако не в пазвата на нещото? А има ли по-мъжка работа от това, да се бръкне в чужда пазва?
Докато коментираха кое за и кое против мъжете изкачиха стръмното с трактора, слязоха от него, и докато той късаше и тишината, и тъмнината на парцали, Дойчин се ядоса. Дръпна му нещо от копчелъците и машината кротна.
Всички се втрещиха, защото видяха, че непознатият се е отпуснал до камъка и блажено спи, сякаш си е в най-чиста проба креват с луксозен матрак. От ония, за които булките им все опяваха, че трябва да се подменят, а не да скърцат като сушени ребра и да будят децата в съседната стая. С дясната си ръка бе прегърнал камъка и от лицето му струеше спокойствие. Нищо не го плашеше, нищо не му причиняваше неудобство.
Макар да подухваше хладен вятър, никаква тръпка не смущаваше съня му. Дори звездите се бяха спуснали ниско и вплитаха от своите нишки в косите му. Дрипльото заблестя с някаква вътрешна светлина и около главата му се въздигна ореол. Мъжете изтръпнаха. Тук имаше някаква магия. И какъв е този камък, дявол да го вземе? Я да го напънат малко? Не е възможно нищо и никакъв човек да го избута чак дотук, където и тракторът с мъка стигаше! Напънаха се да го отместят, но камъкът не помръдна, сякаш планината бе залепнала за него.
Дойчин запали и трактора, но тракторът само изсумтя и гумите му издраскаха земята, задави се и угасна. Мракът и тишината ги затиснаха за гърдите, сърцата им кънтяха като камбани. Рекоха си, че сигурно Онова нещо ще да тежи отгоре им, някак си незнайно защо се е смъкнало от камъка и сега ги затиска, защото се е ядосало. Ама и те са едни, веднъж да рекат да бръкнат в една нищо и никаква каменна пазва и да се оплетат така. Тогава чуха благия глас на непознатия:
- Не е за вярване, което виждате. Но вие го виждате! Не бутайте чуждите камъни, а само вашите, защото те само вас чакат. Сега сте ги зарязали заради неверието си, но подирете ги. Защото Онова нещо ще ви попита къде и какъв е вашият камък, докъде сте го докарали, а вие трябва да сте готови с отговора. Вървете по пътя си, а утре елате пак. Разкажете какво сте правили и какво сте видели. Никому не обяснявайте повече от видяното, не притуряйте нищо. Най не е за вярване онова, което е истина…
Мъжете, качени на трактора заедно с Дойчин, се заспускаха по стръмното. Изтръпнали, изумени, неразбиращи. Пък и ги беше страх. По къщите ги чакаха невярващи жените им, на които трябваше да обяснят като какво точно е било Онова нещо…
* * *
На следващата сутрин лудият бе изтърколил камъка на самото било. Седеше отгоре му и се усмихваше на слънцето. Сякаш очите му милваха небесното светило и между двамата се раждаше някакво любовно копнение, някакво магическо тайнство. То караше въздухът да се наелектризира, докато светът наоколо изтичаше, а облаците бяха само луд водовъртеж, който търси своя брод.
Възбудата на клоните я утоляваха само птиците. Някъде в далечината се задаваха хората. Те запъплиха по хълма, най-отпред бяха жените, помъкнали подире си децата, още жени, млади девойки. След тях пристъпваха мъжете, които ръмжаха и псуваха неравния път и щуротията на жените. На пустите му жени само дума да им кажеш за било или не било и те се юрват да го пипнат, видят, усетят, изживеят. Че и децата подире им, и те да видят Онова нещо. Мамка му на лудия, дето…
Всички се скупчиха около пришелеца, защото всички до една си признаха, че не беше тукашен - нито го бяха видели да се вестява тъдява, нито пък с някоя се бе чуло да има вземане-даване, нито пък с нечий мъж се бе счепкал, иначе да се беше разчуло. Гледаха го в очите и тайно си викаха, че това са очи, а не като на техните мъже, дето само виното и пълнолунието на гърдите им придаваха блясък.
Той бе смирен, но чувстваха силата му. Извираше от дълбоко, изпод камъка сякаш струеше и се въздигаше нависоко. Понасяше ги и тях, зовеше ги, а дума на беше изрекъл. Някоя тайно прошепна и мълвата мигом обиколи множеството, че зад човека имало кръст, а под него извор.
Жените се сбутаха, мъжете се зачесаха по главите, децата писнаха, че искат и те да видят и пипнат. По-разпалените майки зашлевиха по някой шамар, а после се прекръстиха за милост. Тълпата опря до камъка, мъжът се изправи и сякаш тътен се отрони от лоното на планината и отекна чак до полето. Простря ръце над главите им и заговори:
- Искахте да утолите любопитството си. Едва ли ще го наситя. Само ще ви река, че виждате другата страна на живота си. Аз съм светлината, която ще ви освети непознатите кътчета на душите ви. Ела тук, жено.
Жена с бледо лице и тъмни черни очи пристъпи напред. Едва дишаше от вълнение. Страхуваше се, но и се надяваше.
- Мъжът, когото не известяваш за всичко у себе си, не те заслужава. Чужд е!.. - промълви пришелецът, но всички го чуха.
Преди да довърши словото си, отнейде изсвистя камък и удари жената право в лицето. Плисна кръв. Няколко мъже припаднаха, други от жените се защураха като зли влъхви, кълняха и виеха като вълчици. Ревнаха и децата, защото не разбираха нищо и се страхуваха.
- Тази, безгрешната, която уби, за да опази своето, ще отънее като сянка привечер. Слушайте, жени, искайте своето! Това право ви се дава от Онова нещо, но премерете го. Вие сте били на мястото на тази жена. И може пак да бъдете. Ако не искате смехът ви да се превърне на прилеп и да литне от кулата на вашата завист, не забравяйте камъка!..
Наведе се странникът, погали примрялата жена по лицето и тя отвори очи. Кръвта спря и там, дето бяха паднали капките, избуяха цветя, чудни, невероятно красиви и невиждани омайни цветя. Той обясни, че тези цветя са на цвете завистниче.
И от днес нататък то няма да може да бъде изтребено от никого никога. Жената стана, разплакана и объркана, наведе се да целуне ръка на мъдрия и всеможещ мъж. Бръкна в пазвата си и… извади камък. Подаде му го. Последваха я и други. Купчината пред непознатия се надигна застрашително.
- Ето защо били студени пазвите на жените ни! - извика Дойчин и другите го зяпнаха. - А те топлели камък … - и хукна да търси в тълпата своята жена. Останалите мъже направиха същото. Навалицата се разбърка. Олелията прерасна в тътнеж. Непознатият извиси глас и отново рече:
- Приближете се. Ето, аз ще ви докосна. Не с ръка, а със сърцето си. Почувствайте ме! Ще ви отдам от топлината и от светлината си. Каквото видите в тези мигове, това е животът ви! Вие, мъже, какво сте? Вечер си пиете виното, нощем бродите като лунатици в херметически стаи сред призраци, а денем овчедушно ви наставляват некадърници. Не търпете живота! Не превръщайте кръвта си в прокълнато бягство! Или минете оттатък…
Хората паднаха ничком, защото някаква неведома сила ги накара да подвият крака и да се заслушат в себе си. Много картини преминаха през главите на всеки. Едни строяха къщи от думи, набрани от раковини, измазваха ги с дъга и застилаха праговете им с цветя. Други все пресмятаха и пресмятаха как да се скрият от онзи силует, който ги преследва и отвъд хоризонта като гранитен вълк. Трети бяха готови да стискат въглени в шепите си, но да не изпуснат пламъчето за огнището. Други пък … просто воюваха, рушаха, убиваха дори себе си.
Жените на корените жертви принасяха, за да оцелее родът. Не знаеха кога и как трябваше да живеят, но искаха да има в живота им поне един луд, фанатик, лунатик, безумец, уязвим и дори бездомен пройдоха, който вечер или сутрин, или само понякога да им казва, че ги обича… И чуваха песни, и чуваха закани, и чуваха предупреждения и прокоби, но силата беше у тях и напираше да я бъде…
Някак постепенно светлината превърна се в мрак, а после отново в светлина. Камъкът тежеше на мястото си, отгоре му стоеше пришелецът и говореше, и говореше, и говореше:
- Аз съм капката роса, с която тревата оцелява през сушата. Аз съм залъкът, който ще се намери, когато полето е голо, бяло, голямо, студено гладно проклятие. Аз съм коренът, който бозае от тъмното, за да даде плод. Аз съм цветето, което поставяте за сватба и за погребение, за да се знае какво чувства човек. Аз съм закъснялата съвест, и присъдата, и наказанието, и опрощението, и надеждата, че има и после…
Едно дете, невинно като лунен бисер и чисто като дух Божи се пресегна, погали камъка, който непознатият бе избутал до ръба на хоризонта и пред който ничком се молеха, и чакаха, и се надяваха, плачеха, и скърбяха, и се смееха, и се радваха, и пееха, и се заканваха и мъже и жени, и рече:
- Мамо, виж, тук ли е било Онова нещо? - и протегна ръката си, върху която блестеше прах от Онова нещо…
Всички се прекръстиха и погледнаха първо детето, после ръцете си. Не знаеха отговора! Макар по дланите им също да блестеше прах от Онова нещо, което е било в ръцете им…
