МАДОНА
Кривият ръждясал пръст на катинара стискаше двата края на веригата. Тя пък пропълзяваше между халките, които придържаха вратата към дървената касата. Теодоси отключи, вратата се изхили и го пусна в сумрака, който рукна от ателието. Нагази навътре в него. Усещаше острието на светлината в гърба си. В очите му пробягнаха шарени небесни дъги, макар че не валеше. Поне на пръв поглед.
На втори изплуваха картините му, едва осветявани от лъчите, проникнали през малкото невзрачно прозорче. Бяха накачени по стените, натрупани по ъглите или просто разхвърлени. Някои висяха във въздуха на невидими нишки. В тях имаше и пъстри дъги, и шеметни птици, кацнали отгоре им.
Десетки късчета пъстрота, попили дните му, докато се е спускал в улея на живота. Керван от спомени, пъплещ през пустинното очукано мършаво бяло, из което не се мяркаха оазиси или спасителни камили. След смъртта му дните-картини може би щяха да струват милиони. А сега е само на трийсет и нещо. Винаги е така с талантливите.
Неприлично млади, недостатъчно мъртви, някак си едва незабелязано талантливи, отчайващо неизвестни, и поради това, досадно бедни. Логиката на живота им се крепеше на правилото - първо художниците да подаряват нещо на галериите, които пък даряват нещото на видни еди-какви си тарикати при височайшите им посещения. Които пък си окачват нещото върху стената зад гърба.
Късчето чужд живот като че ли ги успокоява. Като мелодраматично откровение на нищо незначеща отчаяна симпатична проститутка. Един такъв еди-какъв си важен поиска да го посети в ателието. Притежавал негова картина, която била възхитителна. Била му и подарък от… Отказа му, както и на другите еди-какви си покрай него. Да си стоят там, в широките къщи, по-широки от градски квартал. И неизмеримо по-богати. Да си подаряват сенки от чужди животи, подобни на неговия, зазидани в багри.
Пипнешком бе намерил бутилката с коняка. Уцели устата си и пи. Макар да беше гладен. Парите отново бяха свършили. За бои. И за четки.
Сега на горния етаж на къщата, под който се намираше ателието, младата му жена трябваше да накърми сина им. Някога тя беше негов модел. После се превърна в нещо, което го дразнеше. И скапваше вдъхновението му. Добре, че очакваше Стьопата, скулптора. И Богомил, който докато дрънкаше на всякакви инструменти, по-късно откриваше, че душата му е композирала пореден шедьовър. И в чужбина лудваха по импровизациите му, японките късаха бисерните си огърлици и ги хвърляха в краката му. У нас злобарите пък го скъсваха от майтап, че като накълцвал някаква си тишина на парчета, си въобразявал, че музицирал. Тъпанари… Не звучи утешително…
Стана и потърси ключа за електрическата лампа. Едва не събори камъка на Стьопата. Стьопата много го биваше да струпва камъни. В тях зазиждаше себе си. И после крещеше от тях. Искаше да излезе. Всеки луд с номера си. Ателието на Теодоси вече бе претъпкано с камъни, от които се опитваха да изплуват коне, птици, хора, дори звуци. Които само Стьопата чуваше. Най-вече из каменната пазва извираха жени. Ама всичките си до една оставаха недовършени.
Теодоси не светна, опипа камъка. Нежно. Беше много бял и много студен.
- Не ми пипай девата! - избоботи Стьопата зад гърба на Теодоси, който бе забравил да затвори вратата. Пък и скулпторът имаше навика да ходи като котка. - Разбирам мерака да пипаш жените по гърдите, ама …
- Аз я галех по косите. Всъщност, ти май си шантав…
- Не съм шантав. Все още не съм. За да съм шантав, ми трябва вдъхновение.
- Тогава защо виждаш гърди там, където аз виждам коси?
- Защото само аз мога да вляза в камъка и да го огледам отвътре. Ти можеш само да си мажеш боичките. Понеже животът ти е сив и тъп, ти използваш много шарени боички. Дано ти стане по-шарено на душата.
Стьопата издърпа бутилката от ръката на Теодоси и също отпи някак лакомо.
- Стига! И аз съм човек, няма да облизвам капачката! - художникът издърпа бутилката и отново си доля от течността направо в корема. Заболя го, стана му горещо, а очите му се разплискаха като морета.
- Ще се издавите бе, щураци! - нямаше защо да се обръщат. Знаеха как изглежда Богомил. Висок и малко прегърбен. Слаб като отшелник и доста блед. С китара, която неизменно носеше в ръка. - Дайте бутилката насам, хич не се опитвайте да я криете зад гърбовете си!
Подадоха му я със съжаление. И го гледаха как отпи. Те само преглътнаха. Не за пръв път се чувстваха така. Като айсберги, които нелепо са доплували близо до топло море и бавно се топяха. В очите им, макар да скачаха искри от глад като на чакали, нямаше злоба. А нещо друго, което те виждаха само един в друг.
То неизменно отсъстваше в огледалото например сутрин, когато се мариноваха с одеколон след рядкото бръснене, а съпругите им нареждаха поредното конско. Съпругите им бяха прави, но и те бяха прави. Не можеха да избягат от себе си и да се превърнат в ползи и екстри. Насядаха в мрака. Допиха бутилката и топлината предателски продължаваше да ги подкопава.
- Искам сега да съм моряк на риболовен кораб - яхтите са за глезльовците - и да ловя акули. Много ме бива. И да стои една великолепна унищожителна жена на палубата и да ме гледа как тръшкам хищниците… До после, когато… - говореше бавно Теодоси.
- На акулата и трябва само чашка коняк. Или минерална вода. Ако ги сипеш в устата й, веднага хвърля топа. Просто е слаба - някак заядливо каза Богомил. - Какво да ти се възхищава оная, какво да ти зяпа? Как се наливаш с коняк, от който акулите умират. Седиш на края на въдицата, на която си се хванал само ти.
- Не ми се кисне на кораб. Много се клати. Не бих могъл да си закрепя камъка. Пък и на девата в камъка може да й стане лошо, да прихване някоя морска болест и да си повърне червата. После пак ще си остане недовършена, защото как да изобразяваш жена в такова положение? Ще помислят, че си изобразил някоя пияна кучка! - Стьопата обаче усещаше, че духът в бутилката бе на привършване и тихомълком се опитваше да я задържи по-дълго. Нямаха пари за втора бутилка. Другите обаче му знаеха номера. И едновременно протегнаха ръце към него.
Той им я подаде и ги нарече пияници. Задрънка нещо на китарата. Залута се в звуци, разпиля се в нежност, която попи в стените. И в душите на другите двама. После говориха, бавно и някак безсмислено мъдро. Обясняваха себе си на себе си. Не се разбираха.
Искаха да има в живота им всичко - рискове, печалби, отрезвяващи загуби, и най-вече, съсипващата жена, която всеки да открие за себе си и с която да оцелее до момента на Хемингуей. Но нямаха. Защото бяха главно нямащи. Дори нямаха пушката на Хемингуей, с която да си пръснат мозъците. Само празни бутилки, студени камъни, празни бели полета на импотентни четки и бяла тъпа тишина, от която кръвта ти изстива. Завинаги.
После се развикаха, че Теодоси е пълният и единственият идиот тук. Ако не бе отказал на оня мастит европеец да го посети в ателието, сега са щели да имат поне нещо за ядене. Той знаел ли е кой е тоя, дето с едно натискане на някакво си копче, може да прекрой картата на света.
Да изсипе един самосвал с банкноти направо в мизерното му ателие, което ще се разкапе от бедност. Нищо чудно един ден жена му ще го изрови с лопата под изгнилите греди. Наприказваха му каквото се сетиха, а той само им възрази меко, че и те се надуват като абажури. Нищо свястно не са направили в живота си. Голям праз, че имената им висят по плакати в десетки световни столици.
Той и некролозите, както е известно, се лепят по стените, но от това по-богат не е станал никой. И стига са му опявали. Той отлично разбира, че понеже още не са дошли до момента на Хемингуей, страшно им се иска да бъдат с жена. Та после да могат да я изобразяват, величаят, извайват в звуци или от камък, а не да се държат като последните пропаднали пияници в едно забравено от бога ателие, което се крепи на магията на дървениците.
Ама дървениците и простаците нямат почивен ден и си работят. Гризат от времето, както и родните дръвници, които се слагат на тоя или оня, ама картата на държавицата ни се свива като шагренова кожа. А Теодоси, Стьопата и Богомил ще са си все така гладни, пияни, унесени и дори сбъркани.
Все така ще се карат и ще спорят с призраци, докато зомбират окончателно в очакване на гениалността, която да ги спаси. От моретата, от дългите пътувания, от страстните и пагубни жени, от глада, от алкохола и цигарите, които днес не пушеха, защото нямаха пари да си ги купят…
Млъкнаха. Някой стоеше зад тях. Усетиха го първо със седмото си чувство. Като полъх, който въздъхва в клоните на дърветата и те разцъфтяват. Обърнаха се. Беше Мария, жената на Теодоси. Носеше бебето. И пълен найлонов плик, който остави на пода.
Изгледа ги кротко и тъжно. В този момент бебето се разрева. Плачът се люшна като камбана в душите им и закънтя в пластовете на мислите им. Придойде като прилив някакъв плисък на слънце, завъртя ги.
- Нося ви ядене! - простичко каза Мария. Седна в единия ъгъл, недалеч от малкото прозорче, през което струеше светлина и обливаше силуета й. Разкопча пазвата си, извади дясната си гърда и я поднесе към устните на бебето. То млъкна и засука лакомо.
Мъжете онемяха сконфузени. Мълчаха. Някак дълбоко, тъжно и мъдро. Открили онова, което бяха търсили толкова безсмислено и упорито другаде. Което създаваше картини, скулптури и музика.
Не смееха да посегнат към плика с яденето, защото бебето сучеше.
