Мария Маринова

приказка

Дъждовните капки бяха дъщери на Дъждовната кралица. Те живееха в Небесното царство. Един ден, на Дъждовните принцеси, им замириса на пролет. Бяха толкова одухотворени и жизнени, че майка им не можеше вече да ги възпира.
- Прибирайте се по облачните си стаи! Къде ще ходите - мъмреше ги тя.
- Не можем, майко! Искаме да опознаем света! - смееха се те и лицата им блестяха от радост.
- Ах, вие, палавници! - престорено сърдито мърмореше майката.
Принцесите нахлупваха на главите си сребърните коронки, хващаха се за ръце и се спускаха към Земята. По пътя се спираха по телеграфните жици, превъртаха се по тях като изкусни акробати, плъзгаха се по листата на дърветата, почукваха закачливо по прозорците и терасите на къщите.
- Лудетини такива! - наблюдаваше ги отгоре Дъждовната кралица.
- Поне свършете някоя полезна работа! - провикваше се тя след тях.
- Каква? - попитаха в един глас капките.
- Идете към нивите. Полейте ги!
И дъждовните принцеси хукваха към обширните нивя и поляни. Скачаха със сребърните си пантофки върху почвата, тичаха по нея надлъж и на шир, замерваха се с пръст.
Вечерта, целите изпоцапани и изморени се прибираха в облачните си покои.
Мина лятото. Дойде есента. Принцесите още по-често посещаваха Земята. Но листата на дърветата изпопадаха и те нямаше вече къде да се пързалят. И птиците заминаха на юг. Земята се притаи в собствените си скути и за нещо се замисли. Стана някак си тъжно.
И Дъждовните принцеси се натъжиха.
- Ех, сега да можеше да се случи някакво чудо… И това чудо да ни отнесе някъде… Или… да ни промени някак си… Толкова е скучно! - говореха си принцесите докато летяха из въздуха.
И изведнъж… Някакъв студен вихър ги връхлетя и започна да ги върти като в спирала.
- Ааа..! - разпискаха се Дъждовните принцеси и се хванаха една за друга, за да не се разлетят в разни посоки. В един момент дочуха глас:
- Не се плашетеее… Аз съм Снежният принц. Нали искате да се случи нещо? Ето, погледнете сеее…
Дъждовните принцеси се спогледаха и не можеха да повярват.
- Майчице, колко си хубава! С каква разкошна бяла рокля си! Цялата блестиш!
- И ти!
- И ти!
- Ние сме… Ние сме - снежинки! - развикаха се Дъждовните принцеси.
- Хайде, елате с мен! - покани ги Зимният принц.
- Къде отиваме! - попитаха омаени принцесите.
- Летете, летете…
- Отвличаш ли ни?
- Неее… Не се страхувайте! Отиваме, хеее…на онзи висок планински връх. Днес там има първи за сезона снежен бал.
Когато пристигнаха, Дъждовните принцеси видяха, че цялата зала на планинския връх вече беше побеляла от пристигналите преди тях снежинки.
Цял ден всички танцуваха, смяха се, радваха се.
- До кога ще сме такива? - попитаха Дъждовните принцеси.
- Какви?- не разбра Зимният принц.
- Снежинки.
- Аааа… - сети се той - Ами… до пролет!
- И пак ще станем дъждовни капки? - отново в един глас попитаха принцесите.
- Разбира се! - усмихна се принцът.
- Става! - завъртяха се из въздуха доволни принцесите и затанцуваха нежно и красиво, както само те умеят.
А долу, в селищата, хората, увити в шалове, нахлупили шапки се срещаха усмихнати и се поздравяваха: „Честит първи сняг”!, „Честит първи сняг”!