Георги Н. Николов - автоинтервю

Роден съм на 29.01.1956 г. в Бургас. Завърших българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” - Велико Търново. Дълги години работих като журналист в Бургас. От 2007 г. живея в Търново. Печатал съм в почти всички литературни издания у нас. Занимавам се с литературна история и критика. Автор съм на сборника “Пътища” - за наши ранни маринисти и за български автори в чужбина до 50-те г. на ХХ в., на сборника „Творци и време” и електронните книги “Морето в българската периодика XIX-XX век”, „Сини далнини”, „Литературна диаспора”, „Български пера в чужбина. Пътеписи. Морски блянове”. Радетел съм на идеята за Национален музей на българската емиграция и на откраднатата вече идея за Център на българската книга по света. Член съм на Съюза на българските писатели и на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). По характер - песимистичен оптимист…

- Живо-здраво, приятелю, започва новият ден! Очакваш ли да те изненада с нещо и с какво?

- Питаш ме само да се намираме на приказка.Знаеш, че от години съм безработен. Това носи куха сивота и празни очаквания. Лъжливи обещания, че нещо ще се промени. Монотонното битуване се разчупва с посещения в Бюрото по труда и водените там закачливи диалози: „Обявиха ли фирмите места? Не, ама ако случайно си намерите нещо, съобщете да ви зачеркнем от списъците на чакащите”. После вкъщи, пред компютъра…

- Това обижда ли те? Или те озлобява?..

- Нито едното, нито другото. Но и не ме примирява с официалната демагогия, на практика убиваща редовия нашенец. Упрекван най-сериозно, че например руши темелите на здравната реформа, щом яде сланина, пие ракия и пуши. И други подобни нелепости, квартален сюрреализъм. Жалък управленски трик: щом не можеш да изпълниш предизборните обещания и си го докарал до просешка тояга (съмнява ли се още някой в официалната статистика?), започваш да се цупиш на собствения си народ. Защо? С какво ти е виновен, че иска хляб, спокойствие и бъдеще на децата? Ще припомня Вапцаров, без да визирам конкретни особи: „Народ е това! А някой нахакан келеш си мисли, че може сърцето му в шепа да хване.” За жалост, много са овластени тетунеядци, късащи дрипавите му меса.

- Думи, думи, думи. И песен за глухи политици. Бъди искрен - ако има прераждане, сред коя друга нация искаш да си?

- Пак сред моята… с тъгите и песните на България. Омерзен чувам платени наглеци как тръбят, че сме страхливи и несговорчиви. Че не можем сами да си оправим хала й и се оглеждаме друг да го стори. Чакай! Ти какво си направил за страната си, че я хулиш? С какво си доказал това право? Проливал ли си кръв да е цяла и независима? Или си строил приют за бедни? А може би - болница за социално слаби? Родината ни е чудесна, жизнена, многострадална. Народът - рядко трудолюбив, дружелюбен, всеопрощаващ. Младежите - безценно богатство, с което да се гордеем. Вярно, намираме се в тежък исторически етап, но със скептицизъм не ще го надмогнем. А с увереност, че това ще стане, независимо от всичко, което сега търпим. И с ясното разбиране, че не политиците олицетворяват нашата родина, а хората от социалната низина. Именно те, ако не дай Боже, стане някакъв страшен катаклизъм, ще бъдат по местата си. Сплотени, с цената на всичко. Докато управленските велможи офейкват зад граница към имотите си в чужбина и тлъстите банкови сметки. Нека припомня и Кенеди: „…Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си”.

- А ти полезен ли си й с нещо?

- Да… Преди всичко, защото познавам истинската й цена и я обичам. На времето поплавах с корабите на „Океански риболов”: Леруик и Шетландските острови, Уолфиш бей, бях и в Скандинавия. Жалко, че никога няма да видя отново тези места. Но, да не се отплесвам -помня как боли копнежът да се върнеш. Да се разходиш по познати улици и да видиш милите лица на близките. Нейсе… Полезен съм, че не хленча и не унивам. Не преставам да си търся работа. „Занимание” на много пишещи братя - членове на творчески съюзи и научни форуми. Захвърлени в безизходицата там, където живеят. Бях вестникопродавец, общ работник, охранител и каквото ти падне. Знам нищетата да си работещ бедняга. Как трудовото законодателство е само къс хартия, а търсенето на права и достойнство - наивна глупост. Но съм оптимист, че щом всяко прекалено нещо е вредно, социалната депресия у нас ще се взриви. Колкото да не е за вярване, колкото и някому по върховете да не му се иска. Надявам се, че донякъде съм полезен и с писане.

- Чете ли ти някой драсканиците? И купи ли ти за благодарност поне една вафла

- Ако всичко върви по мед и масло, ще дочакам 118 лв. пенсия за старост. Тогава ще се черпя с вафли. А дали ме четат? Политическите памфлети - може би. Защото са откровени и са обществено достояние. Публикувам ги на разни места, включително в българската диаспора. Литературната ни история пък разкрива удивителни неща: за забравени автори, пребивавали и работили на Хавай още в началото на миналия век, пребродили Япония, стъпили в сърцето на Африка, доста преди Алеко писали за Ниагарския водопад и т.н. Изследователският дух на българина е невероятен. Ще припомня калофереца Христо Сариев, посетил като моряк Индия, Китай, Хаити някъде около 1858 г. Като старши матрос и боцман превозвал и пътници край Филаделфия. Смята се, че той е първият нашенец, стъпил в Южнa Америка. Имена и подвизи, които трябва да се присъединят към националната памет. Четат се тези работи. Доказват самочувствието ни на хора, равнопоставени с останалите във време, трудно за нас. Нека и потомците ги знаят, макар вече като граждани на света.

- Такива са всъщност сънародниците ни, устремили се в различни посоки особено след 1989 г. За тях какво мислиш?

- Те съградиха една друга България, пръсната по географската карта на света. Успешно интегрирани сред местните люде, но не и претопени. Със собствен бизнес и духовност. Повтарям се от друг текст, но изпращащи между 2 и 3 млрд. евро у нас ежегодно. Неоценима помощ за близките във всяко отношение. Пак те строят нови училища, вече има и ТВ, нови църкви, издават вестници, поддържат радиопредавания. Пазят българското по вътрешна убеденост, без да чакат похвали и награди. Старата родина може само да се гордее с тях. И все по-често лукаво ги кани да се върнат обратно. Защо? От носталгия? С модерните средства на комуникация тя е отдавна лечима. Всъщност, „официална” България иска само парите им. А не уменията им, патриотизма им, безкористното им желание да помагат с идеи и опит, където могат. Емиграцията е проблем за страната, но и вид спасение за предприемчивите и кадърните. Можем ли да упрекваме някого, че не иска да пропилее живота си в очакване да се сбъднат празни обещания? Че зад граница е намерил дом, признание за професионалните си качества, а пред децата му блести добро, смислено бъдеще? Че е уважаван в обществото и диаспората? Хвала на такива полезни нашенци! Нека стават все повече и повече…

- От много приказки ми наду главата. Идват празници. Ще си пожелаеш ли нещо? И как ще ги отбележиш?

- Писах на дядо Коледа да не ми носи нищо, освен добри приятели - с жена ми сме здрави и се обичаме, това ни стига. Ако някога спечеля пари, ще се разпишем и като официално семейство. Сега нейната заплата и пенсията на престарялата ми майка отиват да се храним и за битовите сметки. Ще седнем на домашна баница и чаша вино. Щастливи, че ни има и сме заедно, че кътаме надежди. През януари чуквам шейсет години. Отсега се надявам след още шейсет да издам поредната си книга. Може тогава да е безплатно.

- А на България искаш ли да пожелаеш нещо?

- Сподоби я, Господи, с безброй българофили по ум и сърце…