Борислав Владиков

***

Сънувах те като река,
все още ненамерила корито,
поела през скалите, ей така -
красива!
Непокорна!
Ненапита!
И цялата си същност отразих.
Изпих до капка бистрата ти сила.
Събудих се, но вече те открих
във себе си по-хубава.
По-мила.
Сега течеш през моята душа,
съдбата ти съдбовно ме дълбае.
Ще бъде страшно, ако е лъжа.
ще бъде страшно, камък да ридае.

ЗАЩО МИ Е ТЪЖНО

Защо ми е тъжно, че утре е Коледа?
Защо ми е тъжно?
Не знам за кого по-напред да се моля.
Въртя се в окръжност.

Възкръсва в душата ми детство, което
не мога да върна.
Вали непрекъснато сняг от небето -
пак бял, но посърнал.

Как може да има безхлебни трапези
и майки, които
ще зъзнат от студ,
ако никой не влезе
при тях с топла пита…

Отвъд океана децата им пеят
за облаче бяло.
Земята и бащини двори пустеят
с тъга избуяла.

ЧАСЪТ НА ЯВОРОВ

Учителят започна да говори,
но странно - скри се той
и в миг
вратата кротко Яворов отвори.
Огря ни с тъжния си лунен лик.

Погледна ни и мило се усмихна.
То значеше: Боя се и за вас!
Класът не дишаше. Светът утихна.
Звучеше само неговият глас.

Когато уморен от скръбна мъка
дописваше последните писма,
почувствахме най-тъжната разлъка
и тегнеща, предсмъртна самота…

Сълзи обливаха лицата млади
и устните потрепваха от жал.
Пред нас гореше геният на клада,
Родината оплакал и възпял.

Звънецът би, но той не си замина.
В сърцето на класа остана жив.
Навярно тук намери свойта Мина
Поетът най-трагичен,
но щастлив…

ВЪВ ЛЮЛКАТА НА ЛЮБОВТА

                Бела съм, бела, юначе,
                цела съм света огрела…
                            Родопска песен

Какво потомство ще оставим?
Какъв ли срам ще ни тъжи?
Рушат се църкви и държави.
Смъртта развихрено кръжи.

Това, което днес се случва,
не се е случвало дори
в приют на кучета и кучки.
Вонят световните пари.

Гомор,
Содом
и Рим какво са
пред планетарния разврат!
Мъже от кал.
Жени от восък.
Войни престъпни.
Кръв и глад…

Притиснат, моят глас лиричен,
наивно-романтичен като мен,
спасява го Родопското момиче.
И аз отново съм роден.

Момичето - кокиче тихо,
дъх пролетен - топи снега.
Със устни изгревни изпива
и мрака,
и световната тъга.

Потоци размразени пеят
във хор на пролетни ята
и грешната земя люлеят
във люлката на Любовта.