Георги Михалков

Мария беше възпитателка в Дома за деца без родители. Започна работа тук, защото не успя да си намери работа като учителка в някое училище. Имаше нещо, което тя не разбираше. От година на година учениците в училищата намаляваха, а в домовете за деца без родители се увеличаваха. Каква беше причината? Дали хората вече не обичаха децата си и ги оставяха на милостта на съдбата, или нямаха възможност да ги отглеждат.
В навечерието на Коледните празници Мария най-силно усещаше тъгата в Дома. Семействата се събираха около елхите в топлите си светли домове, сядаха на трапези, отрупани с ястия, разменяха си подаръци, а децата в Дома оставаха сами в студените стаи, далеч от родители и близки, без подаръци или получаваха някакви малки пакетчета от някой анонимен дарител.
Мисълта за един от тези анонимни дарители често занимаваше Мария. Всяка година той идваше в дома, точно на 23 декември в седемнайсет часа и оставаше за децата кашони с плодове, продукти и торбички с играчки. Никога не се представяше. Не казваше кой е, как се казва, откъде е. Беше пълна загадка. Спираше пред дома луксозната си кола, слизаше от нея, отваряше багажника и сам сваляше кашоните. Беше млад, може би трийсет или трийсет и петгодишен, висок, с черна, леко прошарена коса, и очи с цвят на лъскави сини сливи, добре облечен, но не екстравагантно.
Кой е, какво работи и откъде идва, питаше се Мария, но нямаше смелост нито да го заговори, нито да го попита, защото знаеше, че той дума не беше споменал за себе си на никого в Дома, дори и на директорката, която няколко пъти се беше опитала да узнае нещо повече за него.
И днес Мария с нетърпение очакваше тайнствения млад дарител. Не можеше да отрече, че й харесва, че го очаква неспокойна, иска да го види, но и се измъчва, защото няма смелост да го заговори и да се запознае с него. Струваше й се, че стрелките на часовника едва-едва се движат и може би никога няма да се приближат до цифрата пет, до седемнайсет часа. Стоеше до прозореца, впила поглед към улицата, а около нея децата играеха, викаха, лудуваха, но тя нито ги чуваше, нито ги виждаше. Мислеше само за него и го чакаше с тръпнещо сърце. Искаше й се само да го погледне, да го зърне как пресича двора на Дома с пълните кашони, забързан, с разкопчаното си черно палто, с леко зачервеното си от студа лице, гладко избръснато, и с онази позната усмивка, която показваше нескритата му радост.
Внезапно стрелките на часовника спряха, показаха пет часа и в този миг Мария долови шума от приближаваща се кола. И наистина черната кола се зададе от завоя, мина бавно по улицата покрай Дома и спря пред вратата на широкия просторен двор. Той излезе, отвори багажника, прегърна няколко кашона и тръгна към сградата. Мария се затича да го посрещне и още преди той да стигне до вратата, тя вече я отвори.
- Добър ден - поздрави го - заповядайте.
Мъжът влезе, остави кашоните, които носеше и се върна да вземе другите. Когато ги донесе, Мария пое дъх и малко притеснено го попита:
- Ако не бързате, бих ви предложила едно кафе. Правя хубаво турско кафе и малко ще се стоплите.
Мъжът я погледна изненадан. Досега никой в Дома не му беше предлагал да го почерпи с кафе.
- Вие може би сте лелка или учителка? - попита той.
- Възпитателка съм - отговори Мария.
- И сте сварили турско кафе?
- Да. Предпочитам турско пред еспресо - обясни тя.
- Отдавна не съм пил турско кафе. Благодаря.
Тези негови думи я зарадваха и лицето й светна. Покани го в стаята за гости.
- Заповядайте, съблечете се, седнете.
Той свали черното си палто и седна във фотьойла до малката масичка, а тя започна да налива кафето в порцелановите чашки.
- Обичам аромата на турско кафе - отбеляза мъжът. - Връща ме в детството.
- И аз го обичам - каза Мария. - Когато бях малка, баба и мама пиеха само турско кафе. Варяха го на печката в кухнята. Печката ни тогава гореше с дърва и през зимата цялата кухня ухаеше на кафе, на прясно нацепени дърва с дъх на смола, на сняг и на зима. Беше невероятно.
- Чудно - заговори мъжът - и моите детски спомени са подобни, но кафето ми напомня и още нещо.
Мария вдигна глава, отметна леко пшеничените си коси и в сините й очи блеснаха любопитни пламъчета. Мъжът може би щеше да каже нещо за себе си, без дори да го е попитала и затова цялата стана слух.
- Живеехме в един от крайните софийски квартали, в които още нямаше панелни блокове, а само малки къщи с дворове - започна мъжът. - Дворове с много зеленина, дървета и цветя. Летните дни прекарвахме под сянката на плодовите дървета или на асмите, чиито листа образуваха зелени навеси. Седяхме на дървените маси в дворовете заедно със съседите от близките къщи, пиехме кафе, говорехме, а понякога играехме на карти. Един такъв летен следобед пиехме кафе в нашия двор. Бяхме баба, мама, съседката ни леля Вера и аз, тогава да съм бил в пети или в шести клас. Както си седяхме под сянката на асмата, потънали в лека леност, дворната врата се отвори и към нас пристъпи непознат мъж. Струва ми се около петдесетгодишен и макар че беше топло, през юли или август, не помня добре, той беше с някакъв зеленикав шлифер, дълъг до токовете на изкривените му обувки и със сламена шапка. Стори ми се твърде смешен. Приличаше на плашилата, които бях виждал в лозята. Имаше гъста черна брада, черни мустаци, а очите му бяха светлосини като прозрачни стъклени топчета.
Мама, баба и леля Вера го погледнаха учудени. Мъжът се приближи до нас и с много тих глас каза:
- Любезни дами, извинете ме за безпокойството, но бихте ли ми дали чаша вода. Горещо е и умирам от жажда.
Направи ми впечатление начинът по който изрече тези изискани думи и приглушеният му мек глас. Мама като омагьосана веднага стана и влезе в къщата, за да му донесе вода. След малко тя се появи с голяма кристална чаша, пълна със студена вода. Мъжът я пое и я вдигна към устните си. Тогава забелязах, че пръстите му са дълги и нежни като на цигулар. След като изпи водата, той остави чашата на масата, благодари, леко се поклони и каза довиждане, но мама го спря:
- Не желаете ли да изпиете едно кафе с нас. Имаме навика следобед да пием кафе.
- Благодаря - отговори мъжът. - Много сте любезна и не мога да ви откажа. Едно кафе би ме ободрило.
Той седна до нас на масата, а мама му наля кафе от каната. Непознатият бавно и с наслада започна да го пие, като от време на време ни поглеждаше внимателно. Взря се и в мен и усетих, че синият му поглед ме пронизва, а той все тъй приглушено заговори:
- Това момче има талант и когато порасне ще стане много известно.
Всички около масата се засмяхме.
- Да, така е - повтори мъжът - ще стане много известно. А аз, като всяко лекомислено дете, го попитах:
- А ще имам ли пари?
- Ще имаш много пари и ще помагаш на хората. Но бих искал да те помоля за едно. В град В. има Дом за деца без родители. Израснах в този дом. Когато станеш известен и богат, помагай на Дома и не ме забравяй.
Погледнах го недоверчиво, но чудно как запомних името на града, който ми каза и дома, в който е израснал. Той си тръгна така неочаквано, както и неочаквано се беше появил в нашия двор. Бях го забравил, но постепенно и неусетно думите му се сбъднаха и си спомних за града и за дома, който тогава спомена.
Благодаря ви за хубавото кафе - обърна се мъжът към Мария. - Напомнихте ми за детството. Желая ви весело посрещане на Коледа.
- И аз на вас - каза Мария и добави - аз съм Мария. Беше ми приятно.
- Аз съм Емануил. Бъдете здрава и винаги да правите такова хубаво кафе, коледно кафе. Довиждане.
Той си облече палтото и тръгна към вратата, а Мария го проследи, изтръпнала от вълнение.

София, 3. 01. 2016 г.