СТИХОВЕ
* * *
Любима, познаваш ме сякаш от хиляди ери,
с подробности – чак до последната бенчица даже.
Не може наемник от теб по-добър да намери,
реши ли врагът ми и мен някой ден да накаже.
Но ти над бездънната бездна със мен си готова
докрай да преминеш на живота по тънката корда.
Ти, без да съзнаваш, убиваш ме с бавна отрова,
когато във роб ме превръщаш на своята гордост.
Разбрах, любовта е примесена с капки ненавист,
а тържеството над другия може да радва.
Видът ни е хубав, дорде боледуваме прави,
дорде върши свойта невидима работа ракът.
За външния поглед причина не ще се намери,
когато се срути накрая и моето име.
Любима, познаваш ме сякаш от хиляди ери,
от себе си моля те, малко поне защити ме!
ТАЙНА ВРЪЗКА
Те срещат се в една квартира чужда.
Озъртат се на тихия завой.
Тя влиза първа и пердето спуща,
додето стълбите изкачва той.
Понеже времето им е броено,
задъхано се любят. После, знам,
по стълбището тъмно и студено
си тръгва всеки, както идва – сам.
И всеки бърза, сякаш е подгонен,
едва в навалицата чувства се прикрит.
Приличат на лица извън закона,
които носят куфар с динамит.
Все някой ден в семейните им кухни,
в един вечерен и уютен час
прикриваната бомба ще избухне…
Дано децата са навън тогаз!
ТАЙНА ПЕСЕН НА РЕДНИКА
В часа любовен всички сме еднакви –
без постове, без власт и без богатство.
Аз нямам нищо, но не се оплаквам.
Прегръщам силно и целувам страстно.
На сутринта небето става бледно.
С мундир тогаз си тръгва генерала.
Нахлузвам аз рубашката на редник
след свойта нощ любовна. На раздяла.
И газя кал, залитам във окопи.
Животът сякаш, че ме е задраскал –
един безименен боец, след който
остава само кръст с пробита каска.
Но идва след суровите закони
пак нежен час. Душата ми е жива.
И блясват генералските пагони,
любимата които ми пришива.
* * *
Поезията с друг се люби. На мене ми изневери.
Друг гали младото й тяло и не заспиват до зори.
Тя му нашепва думи страстни и пламъка раздухва с тях…
Аз бях порядъчен пределно, от срещите ме беше страх.
Аз бях служебно ангажиран, аз женен бях и със дете.
И мислех си, че тя коварно във мрежи ще ме оплете.
Звънеше тя по телефона дори по пет пъти на ден,
а аз увъртах: нека друг път, сега съм страшно уморен.
Съпруг благочестив и верен, лежах в семейния креват,
не вярвах аз, че утре може да се събудя не тъй млад…
Съвсем нормално тя накрая към друг поет подири брод.
Чета каквото е написал. Гадая техния живот.
РЕВНИВО
Не си ли с мен, любима, тръпна –
към тебе мисълта лети.
Ревнувам те дори от пътя,
по който стъпваш нежно ти;
от чашата, с която пиеш,
и от пуловера зелен.
Защото тялото ти крие
и го прегръща вместо мен.
Сравняват ревността с ръждата,
разяждала душата тя.
Не искам да спася душата си.
Покрит съм целия с ръжда.
И нека съм анахроничен
за хората и малко див –
ревнувам те и те обичам.
И съм по своему щастлив!
ЛЮБОВТА
Не, не е любовта само ласки и страст, и задъхване
на тела, лудо вплетени във едно нажежено кълбо.
Отрезнеем ли бавно, подир тръпката вече заглъхваща,
почва другата – мъчна и делнична наша любов.
Прозаична наглед, без корона е нейно величество,
тя по чехли царува сред познатия кухненски бит:
разговаря за наеми, плаща сметки за електричество
и без грим – с бръчки нейният лик е покрит.
Мие съдове тя и изнася бутилките бирени
подир снощния пир. И оплаква се даже на глас…
Ако само страстта с тебе двамата ни събираше,
би угаснала в този пейзаж и най-силната страст.
Любовта не е само минутно щастливо изригване.
Тя е робство и рани – осъзнава го бавно умът.
Но обичаш ли – леко си влачиш веригите,
а пък раните – сладко болят.
СМОКИНЯТА
Смокинята шушне отвън. Да откъснем листо.
Но с него от своята същност какво ще прикрием?
Познато е всичко – познато отдавна е то,
хиляда години съпруг и съпруга сме ние.
Когато бе млада, тъй дълго те гледах в нощта
с неясния страх, че все някога ще ме напуснеш.
Сега аз разбирам познати до вчера неща
със разум избистрен, с докрай уталожено чувство.
Аз зная, че моя ще бъдеш, дори да сгреша,
дори постепенно със времето да погрознея.
Обичам те вече със есенно-мъдра душа
и няма да има сезонни промени във нея.
Под знак на познание пълно, на ясната цел
вървим през следобеда бавно към привечер синя.
Но виж, дъщеря ни невръстна протяга ръце
към пълната с тайни и сенчеста вечност смокиня…
