Драгни Драгнев

МОРСКИ ПЕПЕРУДИ

Вълните са крилете на морето.
С тях
от своята черупка се отскубва,
на възелчета ги източва,
разперва ги и ги люлее -
да станат
пеперуди бели,
яхнали коне…
И тръгва то
с надеждата да полети,
да се въздига,
с небето да се изравни,
да го прегърне…
А пеперудите -
до кости мокри -
телата си докосват тежко,
усмихват се
и се боричкат,
една връз друга се нахвърлят,
отнемат си дъха с целувки…
А после бягат, бягат
в устрема си да летят,
навярно,
да стигнат хоризонта
с хълма срещу тях,
да го надскочат,
от планината по-високо
да се покачат,
върха й, който свети, да прехвърлят…
Но само миг -
в подножието на копнежа,
конете падат, гледай -
юмрукът на брега ги спира
и плясъка им гривест разпилява,
разкъсва им крилете бели -
перушина
като пяна пропълзява
по камъни и пясъци…
Безпомощно морето се прибира
в черупката,
която още го държи
в ръцете си…

КОРАБЪТ

Къде отива корабът -
не мога да го удържа,
не мога да го отклоня от пътя,
да го спра…
Не е море душата ми - но иска
в утробата й да нагази,
да плава в нея царски,
на воля да се гмурка
и да броди
из топлите води на тялото,
до рана и до изнемога
да ги разплиска,
изпокъса и размъти…
Не мога кораба да спра
или да спусна котвата му
в най-дълбокото,
на дъното…
Дори да пея,
да крещя,
да полудея -
капитанът и моряците не чуват,
глухонеми, съкрушени са
от туй смирение
и грохота в душата ми,
от всичко,
където погледът достига
и го боли до смърт…
И виждам как
на палубата се събира бунт,
тъй мълчалив,
но в гняв и вопъл е изопнат…
И виждам как
вълнението ще преобърне кораба,
ще го натисне с всичка сила
и удави…
А капитанът ще избяга…

ЗИМНО МОРЕ

Не си го зървал досега, не го усещаш още.
От долната земя си, там се гърбят и тълпят
скали и планини, и върхове, реки минават
и вдигнеш ли глава, небето в погледа се губи…
Зиме морето лежи във самота, безмълвно,
в черупката си като орех в детска шепа свито.

Виж как те гледа изпод вежди и се мръщи…
От най-дълбокото, от корените му изригва,
дохожда напор и снагата му раздвижва -
настръхва то и с ласки, с гняв се преобръща,
а вятърът, не друг, а бикоборецът небесен,
свисти и с остри саби сам сърцето му посича…

Виж пластовете водни - глутница освирепяла -
боричкат се, реват, премятат тъмни гриви,
красиви шии чупят… Великански вой и плясък,
с един замах готов е да разкъса на брега устата
и зверски да изтръгне сам ръцете и нозете му…
Брегът удържа здраво, но и се дава, милият,
макар и нокът или педя, или стъпка само…
Душата му усеща как водата най-накрая
ще падне от умора и яростта й ще утихне…
Измамно успокоение все пак - брегът се дава,
но примката, като бесило е прихванала морето,
няма да се скъса и предаде на сушата живота.
Увива се край тялото му тежко - ден и нощ
във вечен плен - брегът го буди и приспива…

СЕРЕНАДИ

Чувам всяка вечер
дълги серенади от брега.
На зимното море прозорецът -
открехнат от луната - дебне
да улови мига на думите,
мелодията, шепота и сенките,
да ги придърпа тихо и
незабелязано,
в утробата си да ги скрие
и утаи в безмълвието там,
сред лоното на рибите…
Но туй не е видение на мъж,
не е и истина…
А на брега изплуват
всяка вечер
рибари млади…
Не ги изпрати никой,
не ги целуна никой,
когато с мрежите през рамо
сами вървяха по вълните
с последната си капка обич,
с любовна мъка,
със страх, че няма да се върнат.
И удържаха.
Сега те пеят или плачат,
додето съмне…
Тъй носят дълги серенади
с надеждата, че ще ги чуе
момичето от тротоара,
книжарничката на квартала,
павилиончето с цветята
и улицата на липите…

И само мрежите им още
на пясъците денем съхнат…