Денчо Владимиров

Сатирични монолози пред завеса

Тази година Международният театрален фестивал „Сцена на кръстопът” в Пловдив ще отбележи своя двадесетгодишен юбилей. Всичко имаше в досегашните издания на фестивала - и театър включително, макар и не през цялото време на сцената.

Нагледахме се обаче до втръсване и на сътворени пиеси по американска уоркшоп матрица - с мастурбация на самотен герой, с цинизми, извиквани на пълен глас дори и от достолепни столични наши актриси /нали така е по автор или режисьор!/, едва изтрайвахме и измъчени рахитични постановки, които не знам дали са издържали впоследствие и две качвания на сцена, без да паднат сами. За привличане навярно на младия зрител се инжектираха къде загатнати, къде по-откровено показани еротични на сцената, нагледахме се, разбира се, и на голи жени и мъжаги /ако авторът на пиесата бе пропуснал да включи такива, то режисьорът непременно ги слагаше за успеха на постановката си!/

Нагледахме се и на скука в театралните зали, при която зрители се изнизваха предсрочно в опит да хванат последния вечерен градски автобус във фестивалния театрален Пловдив /обикновено много от зрителите не оставаха да видят например как Отело души Дездемона, защото по автор проклетият мавър прави това едва в края на пиесата, а би могло при модерен режисьорски прочит, съобразен с графика на пловдивския вечерен транспорт, да започне душенето на невинната съпруга още в самото начало./

Фестивалът даваше пълна свобода за изява - и на кадърните, и на некадърните. Не даде само пълноценна демократична възможност за изява на хората, пишещи драматургия в страната. А страната не е само София, нали?

Случаят „Шекспир”, където неизвестен младеж, дошъл от провинцията, бързо започва да захранва кралски театър с пиесите си, днес е невъзможно да се повтори в страна като нова капиталистическа България, където в сферата на изкуството все още действа девиза „що е шопско, оно е Европско, що е щатско, оно е демократско”".

Пробиването на таланта от Н-ския град или село на България в джунглата и на съвременния български театър, е мисия невъзможна при липса на случайни благоприятни стечения на обстоятелства - успешно споделяне на диван, на маса с напитки, някогашно съученичество или състудентство на автора-драматург от прованса с режисьор, с директор на театър като в повечето случаи автоматично провинциалният неизвестен автор трябва да влиза в добрия тон в съавторство със столичната знаменитост ! /Да си спомняте някъде Шекспир да е изписан на афиш в съавторство?/

Драмата да си български драматург очевидно отдавна бе разбрал Христо Бойчев, който на един съпътстващ теоретичен форум по време на първите години на „Сцена на кръстопът”, откровено призна, че не се е представял като български драматург, защото доходите му не идвали от България, а от чужбина, където му играели пиеси, за които у нас режисьори се правели на разсеяни.

Негова бе идеята на такива международни театрални фестивали като пловдивския да има и нещо като Борса за драматургия - да се представят написани нови пиеси от автори и режисьорите да влизат в демократичен контакт с тях, за да има така очакваното от десетилетия попълнение от нови и свежи драматургични струи в българския театър. Е, вече две десетилетия ще се навършат на пловдивския театрален фестивал, но и тук така и не се появи такава борса.

Дойдат режисьорите, артистите, изиграят си постановката, получат си хонорара и назад към столицата. За среща с автор-драматург с готов ръкопис време няма и няма. Пък и днес вече не са малко случаите, когато режисьорите май реално просто нямат нужда и от автор-драматург - те си пишат и пиесите. Да не са по-тъпи от Шекспир, я!

Като изключим последните неубедителни опити на пловдивския театър да качва на сцена романи и като комикси, подобно е положението и в театрите в провинцията, къдетo генералната линия се дава все така от столични режисьори, драматурзи, че и артисти.

Сега разбирате май още по-добре казаното от Христо Бойчев, за “прелестта” да си български драматург извън статуквото на гилдията, особено на столичната!…
Илюзорно все пак има някакви възможности за авторите на пиеси в България.
В интернет като малки църкащи ручейчета понякога текат обявления за конкурси за написване на нови български пиеси.

Но и тук потресенията следват едно след друго.

В един конкурс например прочетох странно условие - авторите-драматурзи да не са по-възрастни от 39 години! Защо, бе, дами и господа? Такъв възрастов модел може да се изисква за жиголо или за фолкпевица и балерина, но за автор драматург - къде е логиката? Доколкото ми е известно най-известните трагедии и комедии в световната история са написани от автори далеч след 39 години. Поне по белите бради на древногръцките драматурзи би трябвало организаторите на такива конкурси да се досетят, че талантът зрее с годините и в драматургията.

Гледам друго обявление за международен конкурс - там също може да се стъписа мераклията да участва в него. Има сурови изисквания към техническото оформление на текста, шрифт и прочие изисквания. Я не си участвал точно с шрифт или формат, не те допускат, пък ти иди после да се оплакваш и на арменския поп.

И, о, боже, в един такъв конкурс имаше даже изисквания и към бройката на действащите лица в пиесата - участниците в нея не трябвало да са повече от пет.
Значи всички пиеси, които се играят по световните сцени от векове и са с повече герои, автоматично би трябвало да се шкартират според журито на този странен конкурс? Сещам се пак за древногръцките автори - че те, горките, не биха опрели въобще до участие във въпросния конкурс за драматурзи - та нали не от пет, а минимум от сто хористи, се състоял един древногръцки хор.

В „Ромео и Жулиета” Шекспир би трябвало тогава послушно да се ограничи само до услугите на действащите герои Ромео, Жулиета, Дойката, Аптекаря, и един от Капулетите или от Монтеките. С пиесата „Ромео и Жулиета” в оригинал Уйлям просто не би могъл да участва в такъв съвременен международен конкурс за драматургия, в който, освен изискванията за бройката, се изисква в реализацията на постановката да няма и специални светлинни или звукови ефекти! Ох, просто наистина не го виждам Шекспир как би могъл да участва в този конкурс, когато, представете си, той залага така упорито на такива ефекти като поява на духове, например?

И колкото и да търси по интернета обявления за конкурси за драматургия обикновеният български пишещ драматургия автор, все на такива стряскащи изисквания ще се натъкне.

Иначе, до така наречените демократични промени у нас, всичко си бе “ясно” и в театралния ни живот.

Кой автор е талантлив се определяше “отгоре” и нямаше никакви други изисквания -нито на какъв шрифт да е написана пиесата, нито с колко знака на ред, нито колко да са действащите лица, нито изискване за възраст - и на 200 години да си - участвай си в конкурса и пей, другарю! То конкурсите са като надбягванията с коне - трябва да има съпътстващи коне, за да мотивират за скорост „нашите си коне”.

И Преди, и Сега най-голямата драма у нас си е била и си остава да си… български драматург. Попитайте още веднъж за това Христо Бойчев…

Затова, както е у нас с търговията с доматите, чушките, зелето, магданоза и другите плодове на земята, идващи в България като на световен битпазар от други географски ширини, така и на българските сцени като на “театрални сергии” ще се редуват ГМО трагедии и комедии от чужденци или направени от сръчни нашенци по изтъркани и претъркани чуждоземски матрици, изучени в задгранични пуцове и курсове…

И както си имаме вече български футбол, правен от скъпоплатени чуждоземски футболисти, така ще си имаме и български театър, правен без автентична българска драматургия.

Впрочем, изглежда драматичното положение с осезателното отсъствие на български пиеси в репертоара на театрите ни явно се е забелязало и от стратезите на съвременния български театър, защото още в първите дни на 2016-та в Мрежата се появи вече новина за предстоящ фестивал за българска драматургия в столицата, за който регламентът щял да се обяви… допълнително!?

Още отсега се съмнявам обаче и в този фестивал доколко обективна картина на съвременната българска драматургия ще пресъздаде и какви реални възможности ще открие за демократична и пълноценна, нормална изява на пишещите драматургия в страната, и за автори, които са далеч и от столицата, и от щатните и нещатни тесни и затворени театрални кръгове.

Или пак ще възтържествува и тук старият ориенталски принцип, дошъл отдавна от бозаджийството и халваджийството по нашите земи в света на изкуството ни: “halvadjiata za bozadjiata”.