Иван Енчев

БОГОЯВЛЕНИЕ В КАЛОФЕР

На празника Богоявление в Калофер
отецът хвърли кръст посред водата,
най-бързият младеж го грабна ловко
и пръв поведе Ледено хоро в реката.

Но най-размирния го няма на хорото.
Най-вихреният син на Даскал Ботьо
пак пише на коляно стихове-кинжали
и с глас-камбана буди съвести заспали.

Нима не го видяхте на брега на Дунав
нощес, когато Бог разтвори небесата?!
Той слезе от „Радецки” и звезда целуна,
и сам се стрелна сред въртопа на тъмата.

Там огнен Кръст сред ледовете хвана,
благословен от друг отец на камен мост.
И люшна се хоро юнашко към Балкана
след тоз
възкръснал български Христос.

ЛЮЛКА

Вървя през есенния парк самичък.
Пристъпвам по листата -
пепел от минзухари! -
и мълком споря с някого,
когато той е тичал
не самичък в минзухарени пожари.

Наблизо вихром детска люлка се люлее.
Един баща играе с палави момчета.
По-малкото сияе там -
на люлката с криле е!
Ще литне то като врабче в небето!

И по-голямото сияе там
със детска пушка -
улучва то баща си право във сърцето.
А той като юначе в приказка го гушка
и най-щастливо го целува по вратлето…

Не чувам отдалече те какво приказват.
Навярно с нещо само тяхно се шегуват.
Нима съм оглушал нелепо и опасно,
че даже спомените мои да не чувам?!

Детето слиза - ала люлката се люшка.
Ох, тази люлка чудновата!
Тя продължава сам-сама да се люлее
и все клатушка ли, клатушка
слънцето над нея -
подобно детския балон,
издухан от вихрушка в небесата.

Встрани една старица с поглед гладен
продава диви дренки на асфалта хладен.
Обречен просяк,
откровено вечен, мек като душица,
подхвърлен къшей хляб със гълъби дели
трошица по трошица…

А още по-далече люшка своето седало
и друга люлка,
но поскръцва вяло-вяло
подобно стара улична вратичка.
Защо ме вика тази люлка непослушна?!
Отдавна е детето вече слязло,
а тя се люшка, люшка, люшка -
като махало на часовник с кукувичка…

ЦЪФНАЛА ПАЛАМИДА

Не я ли знаете? Не сте ли чували за нея?
Попитайте на кръстопът какво е паламида.
Ще промърмори бързащият със обида:
„Голям бодил е!
Бурен. Все напук навред вирее.”

А неживелият като слепец ще се замисли. -
Преди да ви продума,
ще съзре цветеца синкав
и пеперуди сини ще съзре - криле златисти,
пчели с ботушки с топъл шепот ще го викнат.

Бодлите ще окърши нежно с мъдрост своя,
с цвета букет ще свие за едно мъниче.
Защо да търси? -
Неговото детство то е:
в полето през тревите разцъфтели тича…

И ще ви каже: „Паламидата е гордо цвете. -
Бодлива истина е тя - презират я до корен,
но все цъфти, защото я засяват ветровете.
Със гняв и кирка
трудно истината ще пребориш.”

БОГОРОДИЧНО ХОРО

Не беше празник то, а порив хорски!
На ширния площад бе късна вечер.
Оркестърът тресеше всичкия мегдан:
не жалеше ни младите, ни старите.
Една певица гиздава и гласовита
редеше вихром ситни песни хороводни.
На три хора горещо радвахме се ние:
ту лудото по-лудо, ту щурото по-щуро!
В очите ни звезди и пламъци искряха!..

Но изведнъж избухна нощен ураган:
изригнаха светкавици и гръм след гръм!
Небесен водопад поройни струи плисна.
От ледни стършели трева и камък зажужа.
И който сам можа - хорото си напусна.
А който не можа - възторга продължи.
Тъй дълго вихреха се двете щури хали:
небесната кълве и жили без пощада,
човешката напук от буря се не плаши…

Ех, тази наша вехта радостна въртушка!
Ех, тази вечно млада българска вихрушка!
Ако на възел вържем нашето хоро -
в пустиня глуха ще се лутаме до гроб.