Илияна Делева

Този текст можеше да е пътепис. Тогава щях да разказвам за планината Краище и река Драговищица. Можеше да е репортаж от представяне на книга. Можеше да се родее и с литературната критика, разказвайки за една стихосбирка и един сборник с публицистика. Но той не се роди нито като едното от моженията си. Всъщност той първо се роди като стихотворението, което го завършва и като чувство, което трудно оформя думите. Това е чувство, което трудно мога да назова, но е нещо като усета за близост с хора и места, които са напълно непознати, но не и чужди, нещо, което крие в себе си и болка и срам и надежда и утеха. За това се получи текст за хората, които са вътре и текст за мен самата, която ги разказвам.

С Радко Стоянчов се запознавам при посещението на група учители от 55 СОУ „Петко Каравелов” в Босилеград. И затова е текст първо за него самия, но не е очерк.
Историята започва така. Колегата по физическо възпитание и спорт Желко Насев е родом от Босилеград. Там живеят родителите му. Там за първи път е осъзнал своята българска принадлежност. И там е започнал активно да работи за българското самоосъзнаване на босилеградските деца. Като студент на Национална спортна академия се свързва с Лозан Митев, който му е не само преподавател, но и пример като човек и българин от Цариброд и му оказва голямо влияние.

Те двамата разказват пред колегията за живота на българите от Западните покрайнини. За трудностите, които срещат. За малките стъпки, които струват много, но и носят голяма радост.

В един петъчен ден автобусът с двадесетина от нас потегля. Вечерта прекарваме в Кюстендил. Това е вечер на забавление. На сутринта сме в Босилеград, а вечерта обратно в София. Така се случва, че за един ден два пъти минаваме през границата. Усещане за граница. Която разделя. Която обаче не може да раздели. Която крещи: мен ме прокараха по изкуствен начин. Но я има. Границата, на която на влизане в Сърбия питат не носим ли книги, списания, забранена литература, а на излизане - дали не изнасяме в големи количества алкохол.

Не, не носим големи количества книги и печатни издания, само книгите, които четем в момента и естествено искаме да си върнем. Може би някоя професионална, взета на тръгване от работа, че да се подготвим в неделя за новата седмица. Е, може някоя да забравим на тръгване или да подарим, но ако не ни се получи, няма да е голяма беда. А двойно препечената и други благости на сръбския пазар определено не са ни по джоба.
Тръгнали сме да видим един град, паметника на Левски, Културно-информационния център. Тръгнали сме да се срещнем с хора. Да се поклоним в българския храм оттатък границата - в село Извор. Това е. И това правим. Разглеждаме града. Питаме за това и онова. Посещаваме Културно информационния център. Срещаме се с младежи, които са като всички други деца по света - мечтатели и оптимисти.

Вратата на църквата се отваря със специален ключ. И е трудно. И не се дава на всеки. Но когато Желко и един от младите босилеградчани заедно опитват да го завъртят подава лесно. Може би за да ни каже, че когато сме заедно, тогава и ще намерим входа към храма, а с това и към себе си.

Така се срещам за първи път с Радко Стоянчов. Той е любезният домакин, който ни развежда из града и до близкото село, който ни представя хората от КИЦ и децата от Олимпийския клуб.

А още следващата седмица Радко Стоянчов е в София на едно от любимите ми арт-места галерия Класика. Там той представя новата си книга „Докога?” и заедно с нея последната стихосбирка „Ерогенна зона” и двете издание на „7 лъча”.

Не става дума за забавен репортаж, но няколко думи за тази вечер не са излишни преди да споделя какво прочетох от него в следващите дни и седмици.

Откриват управителят на галерията Вили Панайотова и издателката Жаклин Толева. Прозвучава песента, считана за химн на Босилеград и всички се изправят на крака. А после се говори за Босилеград, за книгите на Радко Стоянчов. Проникновен анализ прави Анета Радко Стоянчова - не просто негова съпруга, а съратник и духовен спътник. „Тръпната точка, ерогенната зона на поета и общественика е България”, казва тя. Наистина е така, когато четеш стиховете или пътеписите му, виждаш това: една огромна любов, една непоколебимост и решителност за отстояване на българщината.

Минава време. Прочитам стиховете от „Ерогенна зона”. Впечатлена съм. Езикът и изказът са цветни, сочни, звучат малко архаичнo. Но това е език неподправен, непокварен от чуждици, запазил някои от възрожденските си особености. Някои от стихотворенията носят белези на съвременното писане, а други са повлияни от фолклора, но не както при модернизма, а по-скоро както при възрожденските поети. Личи влиянието на класиците. За тези стихове не са важни термините и оценките на литературната наука. Смисъла не е и в поетиката. По-важно е посланието. В тези стихове са и сатирата срещу продажниците, и любовта към народа, към българското и към Родината.

В известен смисъл поезията е отражение на обществената му дейност, а прозата, репортажите, пътеписите са друг изказ на темите, които вълнуват поета.

„Докога?” е книга, която е подредена хронологично. Така читателят може да проследи личните пристрастия на мъжа и обществените ангажираности на човека, трудните стъпки по които преминават активистите на КИЦ „Цариброд” в Босилеград. Всяка среща с български творец, гостувал оттам границата е отразена с репортаж и интервю. Пътуванията на босилеградчани в родината са описани емоционално и с обич. А колко болка има в политическите статии, които показват действителното положение на българското малцинство в Западните покрайнини.

Кървяща още е раната, отворена през 1919 г. с Ньойския мирен договор, който откъсва земята и хората от България, преминавайки на места дори през дворовете. Но нито една от двете държави не е истински заинтересована от съдбата на хората там. Нещо повече: през всичките тези години Сърбия води насилствена асимилационна политика. А България сякаш нехае. Едва след 1990 отделни хора и институции се сещат, че тук някъде, само на километър от границата живеят българи. Българи, които не са забравили произхода си, езика си, корените си. Тук-там някоя община праща дребни помощи. И деца от забравения регион се стремят да дойдат да получат българско образование.

Това научавам от четенето на книгите. А там, в КИЦ-а, слушайки стиховете на едно от момичетата, очите ми се пълнят - от болка, от срам - за невежеството ни и за това колко е жалко, че живеейки тук, сме готови да напуснем родната земя, да изпратим децата си някъде по света в търсене на по-добър живот, по-удовлетворяваща реализация. Докато тук в Босилеград, децата мечтаят за нашето лошо: да дойдат, да видят, да поживеят, да се слеят с родното и да се върнат. Тези млади хора са разкъсани от болката на непосилното търсене на идентичност. Те са раздвоени. Но са готови да се върнат и да работят за своите. Едно от момичетата сподели, че мечтае за софийската консерватория, а после - после просто да се върне и да бъде учител по музика на своите малки съграждани. Колко българчета от България са склонни да направят това? Не, че съвсем няма такива, но…

„Докога?” е книга възрожденска по дух, както са и много от стиховете в „Ерогенна зона”. И в двете не трябва да се търси само литературното, а по-скоро трябва да се види искреното патриотично чувство, което носи в най-чистите си форми националистическото, българското самосъзнание. Книги приносни за българите покрайненци, както вероятно са и книгите на другите тамошни творци и интелектуалци.

Нямаше начин да напиша само пътепис за пътуването си до Босилеград и обратно. Първото, вероятно и дано не последното. Нямаше как да напиша репортаж за представянето на Радко Стоянчов в галерия „Класика” - първо, но вероятно не последно, както за него така и за многобройните му гости. Невъзможно ми е да направя критическа статия за две книги, които ме хващат за гърлото не с литературното си и философското си, а с патриотичното, с болезненото, с умението да се радваш на всяка малка стъпка в нещо, което изглежда голямо колкото цялата история на балканското ни времеживеене.

Някъде между пътуването, срещата, четенето се родиха прости думи и у мен:

ГРАНИЦА

От двете й страни планината -
същата.
Къщите си приличат.
Хората говорят един език.
От двете й страни тече
една река.
В човешките вени тече
една кръв.
От двете страни мечтаят да я преминат -
за по-добро.
Само от страната на болката
търсят надежда…
в корените си.