МИНИАТЮРИ
БРАЗДАТА
Усещам в дланите си студения железен гъдел на синджирите. Рамената ми изтръпват, сякаш някой ме разпъва с пирони.
Октомври.
Студеното утрото като хапливо куче ръфа голите ми ръце, ушите.
Вървя напред, поглеждам назад. Браздата трябва да е права, по конец…
Баща ми натиска ралото, което поскърцва в дланите му. Пъшка плугът и се огъва. Черната угар се обръща в стърнището. Кротко ляга. Прихлупва другата бразда.
Тънка пара, извира от току що обърнатата земя. Ухае на топла пръст, на хляб. Бразда до бразда като бод от плетка на моя пуловер, плетен от баба, който сега топли гърдите ми.
Същият цвят.
В края на нивата обръщам и баща ми замята ралото за нова бразда. Палешникът чевръсто захапва тлъстата земя. Често залитам от прибързаното му действие и присядам в стърнището. Той казва, че от мен зависи дали браздата ще бъде права, а от това и родитбата - животът ни. Не го и питам защо. Но излиза, че сега съм важен човек!
Птици прииждат и кацат по топлата пръст. Ловуват мишките…
Спирам. Баща ми пали цигара и сяда направо в браздата. Животните гладно късат тревата около себе си. От ноздрите им извира пара - също като от парен локомотив.
Клякам и аз. Земята е топла като майчина милувка.
Оттатък планината тънката нишка на нощта вече се е стопила. Денят иде възбудено.
И всеки път, когато баща ми спира за момент да почине, очаквах да ме повика и сложи дланите ми на ралото…
Обръщам се. Зад мен крачи синът ми и в очите му чета молба: „Татко, дай и аз!”…
—————————–
ВЪЛЧИ ДНИ
Вятър-върколак връз комина се спуща. Увива дяволска ръка и отпива жадно от дима, като от чортовалула. Кюнците повдига.
Дядо с длани печката затиска, дано устои на напора свиреп.
А вятърът неочаквано хуква, бръсне елховите клони. Вихри сатанински сили. Хвърля сняг в къщните прозорци, огъня гаси.
Вълци-единаци на сребърния хълм медитират. Шамански вой им приглася. Бърза полудяла луната. Забулва я в миг снежен мрак.
Грак сподавен кляка под черджето на прага. “Някой плаче!” - баба вика и чевръсто бавно влачи нозе навън. Прави кръст.
„Стой! - дядо вика. - Чакай! В таз тъмна нощ и ялова луна само караконджол скита и събира нечестивите човешки души!”
И докато дядо изрече, баба вече е на двора.
Дявола яхва, стиска старчески колене. А цвили хайманата му недна и си разтапя укротен в окастрения тъмен сливак.
Петел пропее, куче проскимти. Денят напира от източната порта.
През заскрежения прозорец надничам.
Никой няма!
На стената снимка. Дядо и баба в сватбени одежди.
—————————–
ЗИМЕН ПЪТ
Безкрайна пустош. Нито земя, нито небе… Нито е ден, нито нощ. Сив сумрак - мътилка. Тишината пищи в ушите - като песен на вятър, подгонен по дървен гребен.
И себе си дори не виждам… Няма път, няма посока. Вървя разнопосочен…
Изведнъж две червени очи се забиват мен. Дяволът! Размахвам ръце. Бодливи пръсти ме дърпат, захапват дрехите ми. Падам. Разтварям очи, над мен десетина червени очи зорко ме гледат. Лежа в прегръдките на шипков храст, вече усмихнат.
И отново вървя без посока, без компас, залутан в кънтящото тихо. Луди пеперуди кръжат край очите ми, ловя ги с език - каква нежна, бяла сладост.
Изведнъж край мен изпъшкват плазове на луда шейна. Присядам стреснато, объркано. От ноздрите на два коня - полудели змейове - дими вулканичен огън. Кочияш няма. „Самият дявол ще да е!” - вие уплашеният ми глас и се стапя в неизбродимата пустота…
Изведнъж небето се повдига.
Виждам пътя: тополите край него - огромни игли - забити от великан. Селото отсреща - в бялата прегръдка на снега.
Усещам лютивия дим на дядовата лула.
