Людмила Исаева

ЗАКЪСНЯЛ РЕКВИЕМ

И ти си мислил, че съм мъртва аз?
… Бе преболяла болката голяма
и над впепелената ти страст
ти сам бе сложил тежък гневен камък…
А аз живеех тайно в тебе. Трудно.
В предчувствие - след толкоз мъки кръстни, -
че някой ден, като библейско чудо,
в душата ти отново ще възкръсна.

ДРЪВЧЕТО

Както винаги, спряха на ъгъла
под фенера - сред сноп от лъчи.
И блестяха в нощта като въглени
устремените й очи.

Но сега той мълчеше смутено,
до сърцето си не я приласка
и се дръпна във болка стаена
непотърсената й ръка.

Тя не чуваше даже словата му,
само тихо политна встрани
и усети - безмилостен вятър
как душата й вледени.

На любовта й дръвчето,
вкоренено дълбоко в гръдта,
с най-прекрасните си цветчета
в миг обсипа край нея пръстта.

А той мина през тях мълчаливо,
без повече да я позове…
И заплака дръвчето горчиво
над обрулените цветове.

СЪБУЖДАНЕ

Имаше ли такава любов на земята?
Беше ли тя,
съществувах ли аз? -
Останаха само стихове,
запечатали
първата среща
и прощалния час.

Там си ти,
там съм аз
с мойта женска безпомощност,
там е стаята
с аромат на кафе,
и луната е там -
един янтар огромен
на нощта
върху тъмното кадифе…

Там все още отеква
плача ми сподавен,
сред дъжда,
който призрачно ромоли…
Всичко,
всичко е като тогава…
Само мен
вече нищо не ме боли.

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

…И каза той:
Ах, как обичам само
богатствата,
с които
си дарена:
извивката
на голото ти рамо
и тази страст,
в очите
затаена…

Внезапен студ
се втурна
помежду ни
и аз дочух
как тихичко
във мрака,
непозована,
никому ненужна,
горчиво
моята душа
заплака.