Банко П. Банков

                      На Иван Арнаудов

Понякога в края на седмицата, когато имам прозорец между часовете и есенният следобед се люшка утихнал на тънка паяжина, от портиерският телефон ми се обажда с пресипнал глас Иван.
Заключвам кабинета, тръгвам по дългите, слабо осветени коридори, събличам горната си кожа и оставам по вътрешната. Моят живот е двоен, деля го между науката и изкуството, когато ме ранят с лют куршум в едната немилостива гора, търся закътан гъстак в другата, да ближа раните си.
Иван ме чака пред главното стълбище, седнал на ниска мозаечна кашпа, в която жълтее унила зеленика. Спирам за малко на изходната площадка, пластмасови чашки с кафе парят пръстите ми, нося и по една сиренка от бюфета.
Чудя се дали околните схващат какъв е този мъж, как вижда света, с какви думи му говори. Той носи мастиленосин шлифер, видял много есени и пролети, големите му ръце като на скулптор са отпуснати между коленете, елегантните мокасини са отъркани.
Наоколо между кашпи и нискорасли кипариси пъргаво се щура кокершпаньолът Пенчо, вдига крак да ги припикае, дребен, бозавобял, с черни петна по лапите, муцуната и клепналите космати уши. Вместо каишка на врата му е вързан зелен найлонов канап. От време на време дотичва при Иван, мушва влажна муцуна между коленете му и го гледа предано с ококорени очи.
Тръгваме бавно по неравния тротоар, аз внимавам да не разплискам кафявата водица, Иван - да не изтърве сиренките.
С Иван си имаме наша раздумка, разбираме се от малко, той е талант с мощни пипала, хваща, сдъвква и смила гласове, кикотене и хлипове, които са извън честотите, възприемани от обикновено ухо. Джобните му романи (онези от тях, които са видели някак си печат) бъкат от пощеливи моми с червени устни и ботуши, обесени котки, философстващи онанисти, дейни председатели на некадърни структури, лирични скакалци и бездомни кучета.
Абсурдният му, привидно хаотичен свят, стъписва със скрита почтена логика, с болка за всяка обидена душа и грижа за всяка чорлава животинка, която пъпли под слънцето. Хора като Иван са скарани с недъзите на всяко време, затова е все неудобен, онези, които са стъписани от таланта му, се правят, че не го забелязват, мъчат се да му втълпят, че е спътник в литературата, спъват го уж от грижа за него.
Той поминува някак си на една пенсия в днешното кърджалийско време, жена му е безработна, синът - студент. Ако му се случи да вземе хонорар за разказ веднъж на три месеца от някой обеднял вестник, кокершпаньолът Пенчо хруска пилешки кокали като захарчета.
……
Следващия петък, преди да сляза по широката стълба, взех от лавката две кафета и три сиренки, аз все пак съм на заплата.
- Защо три? - попита Иван.
- Едната за Пенчо.
- Добре, ще му я дам после.
Кучетата си знаят имената, разбират доста думи, цели изречения, пък щом е за ядене - нямат грешка. Пенчо заснова на весели упорити осморки около нас. Седнахме на щърба скамейка, огряна от мързеливо слънце, сянката пълзеше бавно през градинския плочник, като надигаща се вода, лъхна на хлад. Кокерът се нагласи срещу нас, зяпна ни в устата, облизваше се ухилен с увиснал розов език, потупваше с опашка по плочките.
Иван ядеше сладко-сладко сиренявата кифла, като я топеше в кафето, в това време мина Първан. Първан е колега драматург и поет с тъмно поизбеляло таке, като мохамеданин, с овехтяла винтяга и весели очи-изворчета на умно, добронамерено лице. Той е на същия хал като Иван, кой поставя днес български пиеси, че да чакаш авторско възнаграждение. Режисьорите поставят собствените си претенциозни колажи, в които съпругите им играят главните роли.
Водеше баща си на поликлиника, осемдесет и седем годишен чистичък старец, някогашен офицер. С кадифен каскет от Първан, в шлиферно яке и Първанови дънки. Ходеше бавно-бавно, като опипваше плочника с безшумни стъпки, тегне му почти цялото българско време от началото на века. Първан го водеше търпеливо за ръка, както се води слабичко преболедувало дете.
- Хей, вие, защо не си пишете произведенията, а седите по пейките? - попита Първан.
- Като пишем, кой да ги издаде? - чуди се искрено Иван.
Първан отмина, всеки ден води и връща от поликлиниката едно старо дете.
Пенчо продължаваше да маха с опашка и да се облизва, чул е, че ще яде сиренка. Само че аз видях, Иван дояждаше и неговата. Смачка омазнената хартийка, напъха я в пластмасовата кофичка, хвърли я в препълненото боклуджийско кошче. Пенчо позяпа още малко, каква стана тя? Изпуфтя, е, това е положението и хукна да гони червенокраки гълъби, които вдигаха гугутня около един наяден хамбургер, по нашему - питка с плънка.
Тръгнахме да си ходим, този следобед Иван ще слага туршия от зеле и моркови. Студения сезон той преживява на евтини зимнини.
- Имаш ли вести от Трифон? - пита Иван.
Трифон е друг наш колега, той пише безсюжетна проза с мозаечна структура, до последната страница не можеш запомни кой какъв е, какво прави и защо казва, каквото казва. Критиката е луда по него, Трифон е платен дисидент при всички режими, лежал е по градинки и павета, сега е културен аташе в Буенос Айрес.
- Има да чакаш. Той отиде далеч, не можеш го стигна.
- Но не го боли сърце за героите му. Истинската литература иска да те боли.
- Тъй мислим ти и аз, другите мислят иначе.
Иван махна с ръка, е, довиждане, тръгна, като накуцваше забележимо. Едър бавен мъж с глава като на римски сенатор, навремето жените го харесваха мълком и предано. В дрехи на човек, изтървал бързея.
Пенчо подтичваше напред-назад, спираше да го чака, пречкаше се свойски в краката му. Ей, много бавно крачи този негов стопанин. И една остра карфица ми бодеше сърцето…