Анита Коларова

Оги и Силвия се чувстваха готино, когато в навечерието на Нова година останаха сами.
Баща им Иван Йончев, президент на фирма „Йонстрой 45,” и майка им Вили, след като им дадоха подаръците и разчупиха баницата с новогодишните късмети, хлопнаха вратата и оставиха след себе си дъх на скъпи аромати. Оги получи колело, за каквото бе мечтал, но в снега не можеше да го кара - затова се опита да го яхне в коридора. После почна да го човърка. Силва се радваше на марковите дънки - точно същите, които искаше.
Вилата, в която щяха да посрещат Нова година родителите им, отстоеше на 20 км. от града.
Откровено казано, Силвия здраво се косеше, че молбата й да посрещне с приятели новогодишната нощ, не мина. Майка й категорично я отряза:
- А Огнян? Да го оставим сам? Можем ли да бъдем спокойни?
Така прехвърли въпроса на „съвестта” й.
- Да, но…
В това „но” имаше болка, за която майка й не подозираше. Имаше страх, че приятелят й Иво може да я зареже заради наглата Зара. Тази Зара беше хубава. Момчетата си я подхвърляха като зарче за табла… Само като си помисли колко разкрепостена е съученичката й, Силва, обула новите дънки, се погледна в огледалото, за да се увери, че е по-хубава.
Осъждаше се, че винаги бе отказвала на Иво да правят секс. Но беше убедена, че й е рано.
За да разсее мислите си, тя запали цигара и излезе на балкона. Малкият седеше пред компютъра и се целеше в някакъв противник с електронното си оръжие.
Вятърът развя косите й, напълни врата й със ситен сняг. Настръхнало, момичето се прибра. Отвори барчето, взе наченатата бутилка „Jameson” и си наля два пръста. Пи без лед и почувства отврата. Не че друг път не беше опитвала, но никога нямаше да хареса вкуса на това отвратително питие. Стана й по-леко и си наля още малко. Оги, застанал на прага, я „хвана” на местопрестъплението.
- Да не би да ме изпееш на нашите?- запита тя.
- Позна! - каза нахално малкият - освен ако… И той издърпа една от цигарите й и щракна със запалката, която стоеше на кутията. Показа техника.
- Келеш! - извика Силвия. - Защо ми хабиш цигарите? Веднага я угаси!
- Значи ти можеш, а аз не? - контрира момчето.
Майка им пушеше, така, че нямаше да усети, когато се върне, че някой е пушил.
- По-голяма съм от теб с пет години. Това е цяла вечност! - изкрещя му петнадесетгодишната кака и изтръгна цигарата от устата му, но в това време той вече отпиваше глътка уиски и се задави.
Силвия грабна и бутилката от ръцете му, върна я в барчето и каза, че ще затопли пържолите, за да вечерят. Но първо включи телевизора и мина по всички канали. Нищо не привлече вниманието им. Скука. Отегчение.
Ето че мобилният запя и тя чу гласа на Зара.
- Миличка, как си? - попита тя.
Силвия бе казала, че семейно ще бъдат в Банско на ски, и след кратко мълчание изрече:
- Ами в Банско сме. Всичко е о кей. В момента сме в ресторанта на хотела. Вие как сте?
- Лъжкиня! - възмути се Оги! Но тя му изсъска да мълчи.
- Губиш много, Силве. Купонът тече.
Прехапа устни. Събра кураж и попита:
- Иво там ли е?
- Само тебе те няма, миличка! Тайфата е тук. Искаш ли да ти го дам. До мене е!!!
Това „до мене” оглуши ушите й, главата й се завъртя и тя захвърли пейджъра, без да довърши разговора. Нека си мислят, каквото щат. Не й пука.
За да разсее мислите си, Силвия отвори гардероба и заизважда рокли и обувки. Следващите два часа минаха в пробване на майчините тоалети и обувки, в позиране пред огледалото. Тя дори се гримира и не усети как брат й, вместо топли пържоли, измъкна сладоледа от хладилника и три пъти си сипа от кутията, докато го заболяха зъбите. После отиде в детската и тайно заразгръща старо списание с голи мадами.
Телевизорът работеше, стана ясно, че е 12, 00 часа. Чуха се първите звуци на химна, последва приветствието на президента Плевнелиев, който оприличиха на наежен пуяк. Навън затрещя! Гроздове от ракети, бомбички, провиквания!
После всичко утихна, но на децата още не им се спеше. Оги отиде в коридора при колелото си, след като хапнаха по парче баница.
Младото момиче не можеше да избие от главата си своя проблем. Виждаше как Зара се целува с Иво и как… Взе криминалето, в което убиецът тъкмо бе сграбчил жертвата. Но не можеше да се съсредоточи.
- Силве! - Оги стоеше пред нея с бяло от ужас лице и прошепна: У нас има някой…
- Къде? - не повярва тя.
- Май че в мазата - посочи детето.
Къщата, в която бяха родени Огнян и Силвия, останала от дядо им, беше стара и голяма. Доста неудобна къща с пет стаи и кухня, два коридора, много врати… една от които водеше към двайсетина дървени стъпала и маза с три помещения. Други двайсет извеждаха към тавана. Коридорите бяха мрачни и понякога - страшни.
Тя се ослуша, но не чу нищо. Сложи сестринска ръка върху главата на братчето си. Погали го:
- Сторило ти се е.
Едва изрекла това, Силвия чу отчетливо три стъпки, които дебнешком се изкачваха по стъпалата на мазата. Ледени тръпки минаха по цялото й тяло, малкият бе прав - имаше някой у тях. Навярно баща й е забравил да заключи външната врата към задния двор. Ужас!
Обади се на нашите! - разтреперан и все така шепнейки предложи Оги.
Тя набра номера. Дежурен глас й каза, че няма обхват. Ами сега?!
Оги, треперейки видимо, набра 112.
- Ало, елате, при нас има някой - изрече заеквайки той - ходи в мазата!
- Хлапако, недей да се гавриш със службите, че ще глобим баща ти. Знаеш ли колко като теб се обадиха вече - изкрещяха отсреща.
И отново чуха стъпките - дебнещи, опипващи:
Туп, туп, туп! Ослушвайки се, убиецът приближаваше! Оги грабна най-дългия кухненски нож, почувствал се мъж, който трябва да брани сестра си. Силвия не помнеше как взе кристалната ваза, готова да я хвърли срещу убиеца.
- Кой там? - извикаха двамата.
В този миг онзи се спря. Последваха бързи стъпки надолу.
С разтреперани ръце, Силва и Оги започнаха да удрят с юмруци по дървената част, която отделяше мазата от коридора, за да го изплашат и той да избяга.
Колко време мина, вече не знаеха. Нищо не се чуваше, но бяха нащрек.
Тъкмо мислеха, че им се е разминало, отново доловиха познатото:
Туп, туп, туп… Убиецът настъпваше, готов за линч…
Оги стисна ножа и приближи вратата. Силва го дърпаше обезумяла. Брат й рязко отвори. В едната си ръка държеше ножа, а с другата търсеше ключа на осветлението, но не го намираше. Силва крещеше обезумяла: „Недей!” Към кого беше адресирано това „Недей!” , момичето не знаеше. Ужас се четеше по лицата им, смъртен страх ги беше сковал.
Видяха в полумрака нещо тъмно, безформено, което в панически бяг се свлече по стълбището и направи завой надясно. Джудже ли беше, НЛО ли, можеше само да предполагат.
Оги, бял като платно, дръпна вратата.
Силва пак набра номера на баща си.
- На вратата сме! - каза гласът му.
- Бързо! - заекваха децата.
Когато след минутка Иван Йончев и жена му се прибраха, ги намериха здраво прегърнати:
- Тате, бързо! В мазата… Някой ходи! - съобщиха Оги и Силва.
Баща им се озадачи. После покани Оги:
- Ела да хванем разбойника!
- Тате, не! Може да е въоръжен! - изкрещя Силва. Майка им припряно се суетеше.
- Хайде, Оги, бъди по-смел! - тръгна Иван Йончев.
Заедно поеха към мазето.
Всички крушки светнаха. Погледнаха в двете помещения. Никой. Тогава се отправиха към оная врата, която водеше към двора.
До тази врата объркан, ококорил големи уплашени очи, напълно беззащитен, видяха… убиеца.
Голям, охранен пуяк! Стоеше, без да мърда, парализиран от страх. Това беше неканеният посетител, вгорчил новогодишната им нощ.

***

Йончев беше купил този пуяк за наближаващия Ивановден. Бе развързал птицата, за да не я мъчи. В паничка бе оставил царевични зърна да кълве.
Ето защо майка им гледаше намръщено.
Тоя пуяк се оказа „страшният убиец”, роден от фантазията на децата, разпалвана от криминални книжки и филми… Падна голям смях, когато таткото завърза безобидната животинка. Обърната с главата надолу, той я поднесе пред очите им, за да видят „врага” си.
Беше четири сутринта…
Нова година!