Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Поп Харитон е една забележителна личност от мащаба на най-големите войводи, патриоти и борци за национално освобождение. Но още на шестия ден от неговата воеводска дейност една нелепа случайност го ослепила, поради което не е могъл да осъществи бунтовническите си намерения и воеводските си възможности. Въпреки това, името му е останало в списъка на безсмъртните.

Цялото име на този герой е - Харитон Станчев Халачев. Роден е в Габрово, някъде между 1830 и 1835 г. През 60-те години е приел монашество и станал свещеник в Казанлъшко. Участвал е в мижавото Старозагорско въстание от 1875 г., след което емигрирал в Румъния. И там е участвал в заседанията на Гюргевския революционен комитет, който го определил за войвода в родния му град.

В началото на 1876 г. се прехвърлил, заедно с другите апостоли, в Българско и се включил активно в подготовката на въстанието в Първи революционен окръг, с център Търново.

А когато Априлското въстание избухнало преждевременно в Четвърти революционен окръг, с център Панагюрище, той застанал начело на чета, сформирана от бунтовници от селата около Мусина и Бяла черква.

На 10 май 1876 г., вечерта, четниците се събрали в местността “Локвата на Дочето” край село Мусина, облечени в бунтовнически униформи и въоръжени с пушки, револвери, саби и ножове.

Войводата поп Харитон представил на четниците своя щаб, който се състоял от следните лица: поручик Петър Пармаков (от с. Градец, Сливенско) - военен ръководител; Петър Донев (от Търново) - интендант; Георги Дюлгеров (също от Търново) - оръжейник и Димитър Атанасов Русчуклийчето - знаменосец. Освен това им съобщил, че четата се разделя на три подчети.

Първата подчета се състояла от 45 бунтовници от селата Мусина, Вишовград и Русаля, с командир Христо Караминков - Бунито.

Втората била от 42 бунтовници, начело с Тодор Лефтеров. А третата, която е била от 102-ма души и включвала бунтовниците от с. Бяла черква, начело с учителя Бачо Киро.

След това войводата дръпнал кратка, но много емоционална реч, в която казал на бунтовниците, че в момента бунтът в България “ври и кипи” и ги призовал да умрат за свободата на родината.

След това, вече в настъпилата пролетна нощ, четата потеглила към Балкана, подир развятото знаме от Русчуклийчето Димитър Атанасов.

(След Освобождението учените-анализатори са установили, че четата на поп Харитон се е състояла предимно от млади хора: до 20 години - 12 %; от 21 до 30 г. - 55 % и над 30 г. - останалите 23 %. И още - 70 % от тях са били грамотни, 7 % полуграмотни и 23 % - неграмотни.)

Четата на поп Харитон е първата въстаническа проява в Северна България, последвана от Габровската чета на Цанко Дюстабанов и Тревненската - на Христо Патрев от с. Шипка, както и от въстанието в Новосело - Кръвеник и Батошево.

Макар и от един регион, четниците на поп Харитон не се познавали помежду си. Затова през първата нощ, на 10 срещу 11 май, те освен че пътували към свободата, общували и се опознавали един друг.

Но истинското приятелство между тях настъпило до село Балван, което се намирало на главния път между Търново и Севлиево. Там станал и първият сблъсък с турските башибозуци.

По това време с. Балван се състояло от две части - турска и българска. Четата допряла най-напред до турската част, но не я подложили на огън и сеч, както се очаквало от всички четници.

Дори не арестували чаушът и селската управа, защото не искали да предизвикват враговете. Върховната цел на поп Харитон в този момент била да достигне до Балкана и евентуално да се съедини с четата на Цанко Дюстабанов. Но Балванските турци веднага организирали своя башибозушка чета, която тръгнала подир Харитоновата, с намерение да я атакува и разбие.

В българската частна Балван четниците били посрещнати с радост и надежда, като освободители. И макар балванци да знаели какво ги чака в утрешния ден, се надпреварвали да носят хляб и вино, ракия и друга храна, защото виждали в четниците своите освободители.

А когато пролетното слънце изгряло на хоризонта, четата напуснала селото и се отправила на юг, към Балван махала (дн. Ветренци) и Керека. Балванските башибозуци веднага тръгнали след нея и започнали да и “дишат” във врата.

Към 11 часа, преди обяд, четата на поп Харитон тържествено влязла в Дряновския манастир. Димитър Русчуклийчето забил знамето в центъра на манастирския двор, където монасите, начело с игумена Пахомий Стоянов, посрещнали с отворени обятия бунтовниците.

За приветствия и речи нямало възможност, защото балванските башибозуци се надвесели по скалите над манастира и започнали да стрелят.

Разпоредителният и делови поп Харитон започнал веднага да разставя, с помощта на игумена Пахомий и военния ръководител Петър Пармаков, четниците около манастира. Една група четници прогонили балванските башибозуци и заели няколкото сгради, извън каменната ограда на манастира.

Но тази “широка отбрана” траяла само едно денонощие. На 13 май, сутринта, при манастира довтасала редовна войска, под командата на свирепия артилерийски офицер Фазлъ паша, която войска принудила бунтовниците да изоставят тези сгради и да се приберат зад каменните стени на манастира.

А ден след това Фазлъ паша докарал и едно полско оръдие, което започнало да хвърля снаряди в непристъпната манастирска обител.

Четниците се изпокрили в подземията на манастира, но поп Харитон, че ако остане, не ще може дълго да издържи. Снарядите започнали бавно, но упорито да рушат каменната ограда и стените на сградите.

Представил си, че скоро те ще открият големи пролуки, през които освирепелите редици ще нахлуят и ще ги изколят. Затова започнал да обмисля в тесен кръг с военния Пармаков, с Бачо Киро и Христо Караминков -Бунито, как да се измъкнат от този неочакван капан.

Накрая стигнали до убеждението, че такова измъкване е възможно само при един единствен случай - ако друга бунтовническа чета удари в гръб турската войска, обсадила манастира и отворила широка пролука, през която четниците ще се изтеглят през нощта към Балкана. Но, къде е тази спасителна чета?! И как да я повикат!?

След дълго обмисляне, поп Харитон решил, че тази трудна мисия може да бъде изпълнена само от игумена на манастира Пахомий Стоянов.

Повикал го и като духовен брат му предложил да се измъкне от обсадата (само той можел да направи това, защото познавал всяка гънка на манастирската околност), да намери четата на Цанко Дюстабанов или на Христо Патрев и да ги доведе на помощ.

- А как да се измъкна? - попитал игуменът.
- Това само ти знаеш и само ти можеш! - отговорил му войводата.
- И къде да намеря тези чети, като Балканът е толкова голям, че край няма? - вдигнал отчаяно ръце Пахомий Стоянов .
- Опитай!…. Нямаме друг изход!…

Отец Пахомий, който бил съзаклятник и не по-малък патриот от поп Харитон, се съгласил след дълго колебание. В тъмната нощ и по тайните манастирски пътеки той се измъкнал и се озовал в Дряново. Но там никой не могъл да му каже къде са четите на Цанко Дюстабанов и Хресто Патрев.

А дряновските съзаклятници дори не знаели дали въобще има такива чети. Тогава отец Пахомий отишъл при дряновските чорбаджии - хаджи Цончо, хаджи Ганчо, хаджи Христо и хаджи Сава и ги помолил да се застъпят пред Фазлъ паша и пред турските власти да спасят манастира, където се намирала и майка му.

Дряновските чорбаджии, които били против бунтовниците, но държали да се запази Светата обител, се вдигнали и отишли в с. Цинга при Фазлъ паша. Той ги изслушал и казал:

- Ще запазя манастира, ако бунтовниците се предадат!

Дряновските чорбаджии написали писмо до бунтовниците, в което им обяснили, че те имат единствения шанс да се спасят, като се предадат, като добавили лъжата, че пашата обещал да пощади живота им.

Писмото било изпратено по специален куриер, който го закачил на върха на дълъг прът и го подал през оградата на бунтовниците.

Получил го младият въстаник Тодор Генчев от Горна Оряховица. И веднага го занесъл на войводата. В това време поп Харитон, заедно с поп Гаврил от с. Бяла Черква, пълнели фишеци в игуменската стая.

Пред тях, върху масата била насипана камара барут. Без да се съобрази Генчев влязъл с цигара в уста. Барутът веднага избухнал, обгорил лицата на тримата и подпалил игуменската стая.

Отвън дотичали другите въстаници с менци вода и загасили пожара. Но по-страшното било, че взривът изгорил очите на поп Харитон и той напълно ослепял.

От този момент ослепеният войвода бил вече неспособен да ръководи четата. По негова препоръка четниците се събрали през нощта на двора и избрали Петър Пармаков за негов заместник.

Но ослепяването на поп Харитон се отразило много зле върху духа на четниците. Те вече престанали да мислят за борба и победа, а само как да се измъкнат. Но за тяхна чест, нито един от тях не изменил на клетвата си и не се предал…

Изминали няколко дни в трепетно очакване отец Пахомий да доведе Габровската или Тревненската чета на помощ. Но това не станало.

Затова, вечерта - на 19 май, новият войвода Петър Пармаков събрал четниците на двора и ги посъветвал да се опитат тази нощ да се измъкнат от обсадата.

Това, разбира се, станало и с одобрението на слепия войвода, който присъствал на събранието. След това четниците се простили със своя доскорошен предводител. А в 22 часа започнал излазът от манастира. Кой накъдето види…

Никой от мемоаристите на четата не казва какво точно е станало с ослепеният войвода…

Едни пишат, че е бил съсечен от черкезите при нахлуването им в манастирския двор, а други, че се е самоубил, за да не бъде измъчван.

Второто, струва ми се, е по-вярно, защото повече подхожда на характера на героя.