Георги Стоянов

Из новата книга на автора, излязла в издателство “Хермес” (2015)

Пеперуда мургава

Появи се неочаквано. Солидна, стройна, красива жена. Името й беше нашенско, простовато, но тя, изживявайки се като бъдеща поетеса, си бе измислила псевдоним, който будеше романтична тръпка у мъжете. На свой ред и ние я прекръстихме и в разказа ще действа и се изявява с името Дида Пеева. Появата й в издателството обра възторга на редактори и редакторки. Беше масивна и здрава, мургава като домашен хляб, с минижуп, невидим обръч държеше полата й разперена като манастирски чадър. Имаше зелени, продълговати очи, които изтръгваха от гърдите ни нечестиви въздишки. Диди Пеева имаше царствена походка, движеше се така, сякаш се носеше над невидими вълни. Изумрудените й очи филтрираха всичко, което идеше насреща й. Щом влезе за първи път в редакцията, ние наскачахме прави като новобранци, облъчени от мощното й присъствие. Когато шокът ни се уталожи, аз се заех да поразчепкам биографията й. Диди се представи с кадифено плътен глас коя е, откъде е и защо е почукала на нашата порта. Била от дунавския край, работела като зъботехничка в Пловдив. Имала хоби - през свободните си часове пишела стихове. Вече напълнила цяла тетрадка с лирични изблици, местен поет я посъветвал да опита късмета си в издателството. Диди била публикувала вече някои свои стихове. Как, не сме ли ги забелязали?

„Нали издирвате нови таланти? Жалко, много жалко, но грешката може да се поправи. Аз ще донеса стиховете си. Хората са възхитени от стихотворението „Гълъби в небесна синева”, посветено на борбата за мир”.

Диди ме помоли да я представя на директора. Спуснахме се по витата стълба.  Кабинетът беше в партера на бившата къща-музей „Ангел Букорещлиев”. Диди прекрачи прага и шефа се изправи блед и смутен. Излезе иззад писалището си да посрещне гостенката. Тя го огледа със зелените си очи така, че той започна да мига. Знаех, че моят шеф е от стара коза яре, но в тоя миг се обърка. Припряно предложи стол на Диди. Тя седна, придърпа пола и волно или неволно разкри вълнуващи подстъпи от коленете нагоре. Шефът й предложи цигара, щракна запалката. Стоеше прав пред нея, замаян от агресивното излъчване на кръстосаните под носа му мургави нозе. Те светеха като пожар в незастрахована къща пред него. Покашли се и поведе плах, деликатен разговор. Диди чуруликаше като горско пиле в любовния период. Осведомих шефа, че посетителката е поетеса и търси издателска ласка и подкрепа.

- Вие искате нещо да предложите, така ли? - попита Величков.

Аз смутено мислех: Господи, каква светлолилава фея наруши тишината на нашата манастирско тиха книжовна обител!  Дали няма да ни снесе някоя компрометираща пакост?

- Поезията е моето вълнуващо хоби - похвали се Диди. - Човек не бива да живее само с материалното.

- Разбира се, пристрастяването към материалното е опасно.

Бай Петко умееше да предразполага, изслушваше търпеливо кандидатите за литературна аларма, съчувстваше им и понякога даваше полезни съвети за това как да се  надмогват житейските перипетии.

- По всичко личи, че сте белязана от съдбата  - оглеждаше с влажни очи посетителката моят началник. - Дами с вашата външност и държане не може да не са талантливи…

- Благодаря ви, другарю директор, радвам се, че се запознахме… - леко се изчерви гостенката.

- И аз се радвам! Стоянов - обърна се към мен шефът, - запознай се внимателно с творчеството на момичето и ми докладвай… И аз искам да прочета стихотворенията. Вярвам, че са на ниво.

Шефът изпрати гостенката до вратата. Пое ръката й, дълго я мачка в своите две като пиле, което се опитва да отлети. Диди полагаше усилие да измъкне пръстите си, чиято парфюмирана топлина шефът жадно попиваше.

Най-сетне си тръгна. Шефът я потупа по гърба и я изпрати до изхода на издателството.

- И не ни забравяйте, когато имате път …Тая врата е отворена за вас. - Той се обърна към моя милост: - Ама че женище, носи се като фрегата в буреносно море.  А ти, ти писателю, бог те е сподобил с работна булка и не бива да се зазяпваш в чужди фусти.

 *

Нашият консултант Максим прочете Дидиния ръкопис и каза, че в стиховете й има   хляб. Написа положителна рецензия и стихосбирката влезе в издателските планове.

Диди се хвалеше на ляво и на дясно, че песнопойката й скоро щяла да види бял свят. Уви, радостта й бе преждевременна.

Един предиобед шефът ме извика в кабинета си.  Като палеше цигара, загледан в поредния автобус пред подстъпите на Тримонциум, той попита през крива усмивка:

- Е, какво ще кажеш за поезията на вашата фаворитка? Май че е поредната кандидатка за сивия поток. По-скоро потоп трябва да се нарича, цяла България е хванала писалката и валят рими над главите ни. Вместо да развиваме икономиката, ние мъчим белия лист… Ама да ти кажа ли? Ако вестници, списания и издателства спрат да плащат хонорари, няма да се намери повече нито един мераклия да съчинява… - В очите на директора мъждукаше недоволство. Поклати глава: - Вие с Наимович ме подведохте! Прочетох прехвалената ви литературна находка.

- Шефе, Дида не е гениална, но става за издаване. Тя обича новия живот, възпява символа на борбата за мир - гълъбите.

- Абе, какви ги приказваш! Тая жена е дошла от Дивия северозапад. Видинска болярка. Омъжила се в Пловдив заради жителството и като се развела, ударила го на сладък живот. Проучих я. Жена ми чете стихосбирката. Тя чете - аз слушам. Накрая се разбрахме: Тук няма и грам поезия.

Шефът се покашля. - Тая ваша мургава пеперуда е толкова поетеса, колкото аз съм йеромонах. Подражателна е нейната поезия, никаква. Какво излезе? Вие с Наимович надценихте една съблазнителна бездарница! Поставихте ме на топа на устата… Бюстът и задникът й - може да са талантливи, ама стиховете й са боклук.

Най-голямото достойнство на моя шеф беше подкупващата му искреност.  Изслушваше ни търпеливо, но когато бе убеден в своята правота, налагаше вето. Е, понякога отстъпваше, и в това се изразяваше неговият демократизъм. Все пак ние бяхме специалистите, той бе работил като книжар, после във винарска изба и оттам партията го взела и назначила за директор на възстановеното Даново издателство.

Бай Петко - така се обръщахме към него зад гърба му, четеше книги и умерено се съмняваше в качеството на нашата редакторска работа. Сега обаче бе смутен от уж непогрешимия вкус на Максим Наивович, както го бяха кръстили пловдивските литературни самодейци. Вара-кара и изплю камъчето: Няма да позволя издаването на книга, чиято авторка провокира обществото с аморално поведение. Ти държиш за издаването на „Гълъбите…”, ама утре аз ще ям калая. Аз намирам нейните дрънканици за лигави, мисля, че не бива да сервираме на подрастващите духовна попара, която може да ги натрови и отклони от правилния път. Четох отново Тезисите на другаря Живков за младежта. Исторически документ са тия тезиси, отвориха ми очите, сочат пътя на истината… Ти и Максим, много държите тая пеперуда от северозападна България да кацне на вашата сергия, ама каква полза? Питам защо? Дали си нямате някое жижи-бижи с нея, а? Нейната поезия не отговаря на духа на историческите Тезиси на нашия пръв партиен и държавен ръководител. Не мога да рискувам!

- Тя не е мой тип, шефе, пък и никога не смесвам личния си живот със служебните задължения - възразих с убит глас.

Максим мълчеше, многодиоптровите му очила святкаха.

- Хайде, хайде, защо скромничиш толкова? Не била негов тип. Тя е мургава като циганка. Ти също си от черната боя за вълна, значи сте сродни души.

- Не съм човек, който лесно може да се поддаде - рекох.

- Мисля, шефе, че ти си впечатлен от анатомията на това момиче. Нали те видях как я поглъщаше с очи.

Шефът зяпна:

- Прехвърляш вината от болната глава на здравата, а? Я го виж ти, прищял му се бут по еленски и си купил клечки за зъби. Защо държиш толкова на тая фукла? Седни да препрочетеш Ботев, Смирненски и Вапцаров и на техния фон виж как изглеждат съчиненията на тая чочарка. Аз смятам, че нейните стихове миришат на агресивен секс.

- Но ръкописът има две положителни рецензии. Планиран е. И изведнъж сваляме заглавието. Авторката ще се юрне да се оплаква на разни инстанции, че не държим на думата си. Това ще събуди подозрения. Ще се намерят хора, които ще се раздрънкат, че понеже… такова…не сме получили своето…

Петко Величков дълго ме фиксира с кафявия си поглед: ама че си упорит, какво сте се хванали всички за фустата на тая зъботехничка. Трябва да бъдем на висота, да не отстъпваме от принципите.

Шефът беше отговорен човек, работлив, усърдно се стараеше да навакса непълнотите в знанията си. Четеше коректури и ръкописи, понякога се мръщеше - нищо не разбирам, каква е тая словесна мътилка бе, тия младоци защо не се учат от класиците как се пише. Какво толкова им харесвате на младите маниаци, я ги сравни с ония книги, които написаха нашите писатели в миналото. Нерде Ямбол, нерде Истанбул! Драги ми, Гьорге, аз с ей тия две ръце съм лепял посмъртната маска на Йордан Йовков в Католишката болница… Беше бездиханен, студен, но въпреки това усещах гения, великото му изкуство… И ще го помня вечно.

Между другото се похвалих, че когато Йовков е умирал в пловдивската болница, аз също съм бил там. И аз умирах, ама оживях по чудо.

- Оживял си за какво? Да заничаш под чемберите на разни фукли, дето запали мераците на мъжкото население в града.

И така най-неочаквано настъпи обрат в отношението на моя шеф към мургавата поетеса, намерила пристан в нашия град. Чудех се как така Дида е изгубила доверието на  директора, докато един ден в „Кристал” - заветния оазис  на литературната бохема,  Дида  ми разкри тайната: неотдавна директорът предложил да й гостува и заедно да прочетат  поезията й. - Отклоних предложението му. Измъкнах се - уж децата ми дошли на гости. Той ми каза: Жалко, мислех, че сте далновидна интелектуалка.

- Тая пишман поетеса ме разочарова хептен. Исках да й разкажа за човека от Жеравна. За това как направих посмъртната маска на гениалния разказвач, който издигна в култ женската красота като спасител на света… Чети го внимателно и ще видиш, че Йовковите жени-героини до една са хубави. Да, красотата ще спаси света, но какво да кажем за нашата мургава пеперуда, която каца от цвят на цвят и търси нектар…Тая жена откъдето мине, буди порочни мераци. Отново четох Тезисите на първия държавен ръководител. Работата е сериозна. Изпускаме младежта  в невярна посока. Трябва да се заемем сериозно с възпитанието и превъзпитанието й… Кажи ми, може ли еротичните видения на вашата Дида да допринесат нещо за възпитанието на младото поколение?

Бай Петко имаше зад гърба си едно правоъгълно килимче, което създаваше известен уют на кабинета му. В ъгъла под килимчето бе монтирана система от бутони - три-четири на брой. Един следобед дружният хор на звънците вдигна на крак редакторите в четирите стаи, втурнахме се по витото дървено стълбище. Помислихме, че е избухнал пожар. Нахълтахме в кабинета и какво да видим: облегнал гръб на килимчето, затиснал бутоните под него, шефът хърка блажено. Неволно бе задействал системата от бутони и   по тоя начин бе дигнал тревога. Стресна се, отвори очи:

- Какво има, бе?! - попита.

- За какво ни викате, другарю директор? - попита Маря Топалова.

- Да не вдигнахте пак кръвното? - попита д-р Найденов, редакторът на медицинска литература.- Моля за ръката ви - да проверя пулса.

- Няма нищо, докторе, връщайте се на работните си места - махна с ръка шефът.

На другия ден сутринта звънецът ме призова. Едно късо и едно дълго тире, кратко и дълго позвъняване, това беше моят код. Всеки редактор имаше свой код, помнехме ги наизуст, пък и под стъклата на бюрата си бяхме сложили разписанието и звъннеше ли, първо се ослушвахме, после някой от нас изтопуркваше по стълбището.

- Сядай - посочи ми стола шефът. Държеше залепена на ухото си топла тухла, увита с  шал. - Лекувам тъпанчето си, имам възпаление - мъченически ме информира. - Искам да зная още ли държиш за оная пеперуда? По пръстите ти май лепне прашеца от нейните крилца?

- Не бива да издребняваме… Знаеш ли, Диди ми повери, че имала свои хора в окръжния комитет. Ако упорстваме, щяла да отнесе въпроса в партията… Знаеш ли какво може да дойде на главата ни?

- Какво може да ни се случи? Ние работим с принципи, имаме правилник.

- Вярно е, но представи си, че депозира някаква жалба до по-горна инстанция? Ще започнат анкети, проверки, дознания… Ще се изложим на голяма опасност.

Тъмна сянка омрачи лицето на шефа. Той смачка угарката в пепелника, въздъхна:

- Ей, момата й северняшка, настина може да ни окепази. Добре де, ще видим. Ще помисля… Не ми се правят компромиси.

Напуснах кабинета. Прибрах се в моята стая със североизточно изложение. На акацията вън пееха гугутки. Обади се и славей. Беше китна пролет.

На другия ден касиерката тръгна от стая в стая и на всеки редактор връчи по една химикалка и бял лист. За  какво е - попитах. - Директорът ще ви каже! - лаконично отвърна касиерката.

Следобед изпълнихме просторната стая на научната редакция. Последен влезе шефът. Седна на един стол до прозореца и заговори: Събрали сме се по един важен казус. Ще направим общ, колективен прочит на спорната стихосбирка, която Стоянов решително защищава и настоява да я пуснем на бял свят. Всеки има ли химикалка и лист? Добре. Сега нашият редактор ще чете, а вие зорко ще слушате и преценявате! Освен редакторите на съвещанието присъстваха: касиерката, главният счетоводител, началник планов отдел, секретарката и машинописката. Попитах директора защо сме поканили целия личен състав на издателството, би трябвало само литератори специалисти да присъстват на обсъждането? Шефът ме изгледа с убийствено съжаление: литературата е не само за вас префърцунените, но и за народа. Защо да не чуем мнението на обикновените читатели?

Възразих: но стихосбирката на Пеева е вече оценена от компетентни лица.

- Няма значение - настоя на своето бай Петко. - Ние, неспециалистите, според тебе, трева ли пасем? Народът има право да се произнесе за всеки творец, какво замисля и какво създава, и в името на какво… За всяка буква и запетая на съчиненията ви. Ние сме колектив, който може да поощрява и критикува. Хайде, чети. - Бай Петко свали очила, огледа ни един по един, покашля се. Лицето му беше керемидено червено, гласът - неспокоен, поизнервен. Аз роптаех в себе си - публично четене и гилотиниране на първа книга на млад автор се правеше за първи път.

- Вече знаете за какво ви събрах, нали? - подзе шефът. - Всеки има ли химикалка и празен лист?

- Да, разполагаме, но ако имаше и по един сандвич и бира да се подкрепим - рекох едва чуто.

Шефът поклати мъдра глава: Ние осъществяваме политиката на партията в духовната сфера, която цели възпитанието на подрастващите. Вие познавате поетката с големи като тракийски могили гърди и къса пола, изпод която се блещи жива съблазън. Тя ни атакува не от вчера и не от днес. Мъчи се да извърши пробив. Лично аз не харесвам нейните стихове. Рецензентът Наивович и нашият редактор ни я натрапват, но аз съм резервиран. Ето как ще процедираме: редакторът чете едно по едно стихотворенията на зъботехник-поетката, която вместо да се грижи за окапалите и болни зъби на пациентите, седнала да ни просвещава с интимни чувства и намерения…. Вие познавате Смирненски, Вапцаров, Павел Матев, нали? Къде са тия поети, къде - нашата кандидатка… Чети, Стоянов, ние слушаме. След всяко стихотворение ще има гласуване. Който е „за”, отбелязва на листа плюс. Който не харесва прочетеното стихотворение - пише минус. Може и цифрени  оценки да слагате: пет, четири, три, две. После ще сборуваме мненията. Ако повечето от вас одобряват поезията на Пеперудата, няма как, ще я издаваме. Ако обаче надделеят отрицателните мнения, късаме крилцата й и - в коша.

И така, начало! Стенният часовник удари 2 часа след обед. Звънна като безмилостен гонг, обявяващ началото на боксов мач. Захванах да чета стих по стих. Предстоеше ми да рецитирам 32 стихотворения. Прочетох първото, в което поетесата се разхожда по тротоара и очилата й поглъщат насрещния свят с надежда, че ще съгледа и добър човек, който да й се усмихва.

- Моля за обективната ви оценка. Лично аз не приемам такова изкуство. - Шефът свали очилата си ги  почисти  старателно с носната си кърпичка. Доктор  Найденов, човек с  аристократически маниери, дръзна да се обади пръв:

- Аз пиша пет, другарю директор. Мене ми се понрави това стихотворение, в него има една искреност, и чувство, силно чувство. И огън. Е, ние от рими и ритъм не разбираме, доверяваме се на сърцата си повече, отколкото на акъла си.

Шефът строго изгледа своя подчинен:

- Докторе, докторе, кой къде и кога те е учил да разбираш от рими и идейни насоки?

В същото време главният счетоводител поглади врата си и, зачервен като рак, каза:

- И на мене ми допада това стихче. Пиша му четири.

- Пет! - изчурулика касиерката. - Стисна ме направо за сърцето.

- Райна княгиньо! - възмути се шефът. - До там ли стигна, вместо байрак да развяваш, излязла си да харесаш една вяла, неискрена поезия. Остава и хонорар да дадеш на Пеперудата.

Временният издателски конклав обърка намеренията и плановете на шефа. Той решително губеше по точки. Ама че служители има, накъде поведоха заседанието! Не намери подкрепата, която очакваше. Лека-полека стана ясно на колектива, че на това съвещание почват да намирисват извънлитературни подтици и съображения.

Както бе тръгнало, шефът клонеше към загуба. Той пишеше само двойки и тройки на всяко следващо стихотворение, което аз четях, докато подчинените му  пишеха високи оценки. В един момент изпадна в положение на генерал без армия.

Направихме рекапитулация. Двайсет и пет стихотворения бяха благословени за полет, а една трета падаха в калта. Гълъбите де.

-  Другарю Величков - обади се Пенка икономистката, - нима не усещате, че поетесата говори направо на душата, не ни оставя безразлични. Толкова любовни стихове в една малка книжка!

- Ами много са, щото тая жена не си гледа професията, а мъчи белия лист - каза шефът. - Аз разузнах и научих, че кръщелното име на Диди е Пенка. Твоята адашка, Пено, освен любов да въртите, друго  умеете ли? Колко ли здрави мъдреци е извадила с клещите си вместо действително болните.

Пенка икономистката се засмя:

- Е, тя отлива в калъпи изкуствени зъби и протези, не вади здрави зъби.

Няма как, колективното мнение възтържествува.

Стихосбирката в крайна сметка излезе от печат.

- Вие одобрявате, ама аз ще отговарям утре - въздъхна шефът.

В интерес на истината трябва да призная, че Пенкината песпонойка не направи  впечатление. Появиха се и недоброжелателни отзиви. Шефът изискваше изрезки от вестници за всички отрицателни мнения. Един ден ме повика: Е, специалисте, видя ли каква я уйдурдисахте? Нула оценка от страна на критиците. Не стана явление тая фръцла, единственият неин талант е дупето, което вятърът духа под обръча на полата и. Колко ли дефектни протези е изляла за горките пенсионери?

Все пак издателството направи щедър подарък на Диди - откри й път към нови дестинации.

 *

Един ден от Москва пристигна заместник-председателят на Държавния съвет по въпросите на културата - Михаил Тихомиров. И той писател.

Представи се като автор на документалния роман „Генерал Лукач”. С Коста Странджев го закарахме в ресторант „България” на вечеря. По пътя към ресторанта срещнахме Диди. Тя се лепна в компанията ни. Настани се срещу госта, зелените й очи го забодоха като пеперуда в хербарий. Той бледнееше от вълнение. Музикбоксът свиреше блус. По едно време Миша я покани на танц. Потомката на видинските боляри хипнотизира нашия високопоставен гост. Той, белоглав мъж в трета възраст, я притискаше в обятията си, а Диди го облъчваше с физическите си дадености.

Изминаха двайсетина дни от тази вълнуваща среща в ресторанта. Неочаквано срещнах Диди на площада. Грееше от щастие:

- Жорж, скоро ще плачете за мен. Ще ме загубите… Приета съм в литературния институт „Максим Горки”. Миша е щур по мене. Кани ме да тръгна за Москва… Е, милички, оставате без какичката си. Без тази, която толкова много ви обича.

Тя наистина замина. След два месеца ни съобщи, че Миша поискал ръката й. Представял я по разни приеми и тържества. Вече била студентка в литературния институт „Максим Горки.” Миша я запознал с Анна Ахматова, която се заела да преведе стихове на Дида на руски език. Лека-полека Дида забрави Пловдив. Все пак тя ни изпращаше от време на време писма, осведомяваше ни за новия си щастлив живот и познанства.

След няколкогодишно отсъствие тя цъфна под пловдивския небосклон  със съпруга си. Отби се в издателството. Беше се променила, изфинила се, отслабнала, имаше вид на задгранична интелектуалка. Миша подтичваше по стъпките й - все така влюбен, рецитираше нейни стихове на всеки срещнат, беше безпаметно щастлив. Щастието на Дида продължи няколко години. После пристигна вест - поетесата се развела. Един слънчев ден тя се завърна в България.

Намери си някаква работа в столицата. Повече не ни потърси, не се обади. Ние бяхме изиграли своята роля в устрема й към върховете на поетическото изкуство и спокойно можехме да минем в забвение.